Поглед.инфо/ Въпреки бруталните репресии, сирийските демонстранти продължават да предизвикват режима. Техните искания са подобни на изразените в Бахрейн или в Йордания, но неразбирателствата в опозицията и чуждите намеси рискуват да доведат до конфликти на верска основа, които биха застрашили целия регион.

ТАЗИ книга несъмнено е класика. Написана през 1965 г. от британския журналист Патрик Сийл, „Битката за Сирия“ разказва за сблъсъка след Втората световна война за контрол над страната [1]. Тази борба се вписва в контекста на Студената война, противопоставяща САЩ и Съветския съюз, както и на „арабската студена война“ – по това време Египет на президента Гамал Абдел Насър и Саудитска Арабия се съревновават за регионална хегемония дори в йеменските планини, където египетските войски бранят младата република от роялистките племена, въоръжени и финансирани от Рияд.

От петдесетте години на XX в. до войната с Израел през юни 1967 г. Сирия се оказа в сърцевината на регионалното равновесие (или по-скоро неравновесие), държавните преврати и военните хунти се редуваха непрекъснато в Дамаск. През петдесетте и шестдесетте години на XX в. страната се превърна в златна среда за буйния кипеж и за стремежа към политическа независимост, икономическо развитие и установяване на по-справедлив и равноправен социален строй. Начело на мобилизациите застанаха арабските националисти, левицата и марксистите.

След арабското поражение, нанесено от Израел през 1967 г., Близкият изток изпадна в стагнация, която продължи четири десетилетия. Всички режими като цяло, били те републикански или монархически, отхвърляха каквато и да било реформа. Те се характеризираха с авторитарност, концентрация на богатствата в ръцете на малка клика, стояща над държавата, и ендемична корупция. И ако през този период народните бунтове изразяват спорадично неясно недоволство, арабските режими по принцип се сблъскват преди всичко около геополитическите залози, разединени от позицията си спрямо САЩ и Израел. Желанието за промяна и социална трансформация изпада в забвение.

Очертанията на съюзите варират с течение на времето. По време на Първата война в Залива, през 1990-1991 г., видяхме как Сирия на Хафез Ал Асад се съюзи с Вашингтон, докато Йордания на крал Хюсеин подкрепи Саддам Хюсеин. В навечерието на арабските революции през 2011 г. противоречия разделиха проамериканския лагер (основно Египет и Саудитска Арабия) и т. нар. лагер на „съпротивата“ (Иран, Сирия, „Хамас“ в Палестина и „Хизбула“ в Ливан).

Дамаск заема привилегирована позиция именно поради съюза си с Ислямската република. Съюз, ненарушаван в продължение на тридесет години, независимо от разминаванията между двете страни по отношение на мира с Израел, който Иран поначало отхвърля, докато Сирия приема при определени условия, а именно, реституция на Голанските възвишения, окупирани от еврейската държава през юни 1967 г.

След убийството на ливанския премиер Рафик Харири на 14 февруари 2005 г. и бързото изтегляне на войските от Ливан сирийският режим преживя период на изолация, от която президентът Башар Ал Асад успя накрая да го измъкне. Твърдостта пред натиска, упражняван от администрацията на Джордж Буш, стремящата се да го свали от власт, подкрепата, която оказа на „Хизбула“ по време на израелската война срещу Ливан през лятото на 2006 г. и на „Хамас“ по време на израелската окупация през декември 2008 и януари 2009 г., утвърдиха представата за него като „стълб на съпротивата“ в района. До такава степен, че ислямското движение „Мюсюлмански братя“ временно прекрати опозицион¬ната си дейност в Сирия.

Този престиж даде основание на клана Асад да вярва, че страната ще остане незасегната от вълнението, обхванало региона през 2011 г. На световно равнище той ориентира някои антиимпериалистически движения, които не отчитат промените, предизвикани от арабските революции, да сведат конфликта, свързан със Сирия, до геополитическото му измерение [2].

Погрешни анализи, погрешни сметки. Режимът е подкопан от същите пороци, от които страда целият регион – авторитарност и произвол, ограбване на богатствата и икономическа либерализация, задълбочаваща неравенствата, неспособност да се отговори на нуждите на младежта, все по-многобройна и по-добре образована в сравнение с по-възрастното поколение.

Отказът да се вземат предвид тези очаквания и нечуваната бруталност на репресиите ускоряват ескалацията на насилието и насърчават милитаризирането на част от бунтовниците, които в началото, както и в Египет, в по-голямата си част се обявиха за ненасилие. Рискът сблъсъците да придобият верски характер нараства и режимът не се колебае да използва тази карта, за да сплаши алауитите [3] и християните.

Същевременно опозицията се оказа неспособна да предложи сериозни гаранции за бъдещето. Дори някои нейни поддръжници се отдръпнаха. Кюрдите, които първи се надигнаха (за да получат национални карти за самоличност, от каквито бяха лишени), се оттеглиха, поразени от отказа на Сирийския национален съвет да признае правата им. От своя страна, режимът започна да подпомага, при това не без успех, дейността на Кюрдската работническа партия (ПКК), която продължава да е популярна сред сирийските кюрди [4] и която вече беше използвал по време на сблъсъка си с Турция през 90-те години.

Шиитското плашило

В ЛОНОТО на Сирийския национален съвет стана едно ново разцепление по инициатива на личности като Хайтам ал Малех и Камал Лабуани, бивши политически затворници, които критикуват равняването му по чужденците. Амар Кураби, бивш председател на Сирийската организация за защита на човешките права и ръководител на Националното движение за промяна, упреква Сирийския национален съвет, че пренебрегва алауитските и туркменските активисти [5]. Що се отнася до християните, които бяха свидетели как в Сирия намериха убежище хиляди техни иракски едноверци, сега те наблюдават със страх надигането на джихадистите, както и антихристиянските и антиалауитските лозунги на част от демонстрантите.

Отхвърлян от известен брой противници, а именно от Националния координационен комитет за демократична промяна, който е против конфесио¬нализирането и милитаризирането на въстанието, както и против чуждата военна намеса, разкъсван от редица вътрешни деления, непризнаван от местните комитети, Сирийският национален съвет е доминиран от ислямистите, с няколко либерални фигури за фасада. Зависимостта му от западните страни и монархиите от Залива се възприема зле.

Безизходицата е пълна. Опозицията е неспособна да предизвика падането на режима, а режимът е неспособен да потуши един бунт, който учудва със своята смелост и саможертвена решимост. Връщането към предишното статукво е невъзможно и контролът на властите над умовете и телата, над едно общество, което се е политизирало в течение на последните месеци, не може да бъде възстановен никога. Реформите, предприети от Дамаск (нова конституция, последователни амнистии и т.н.), са без значение, доколкото тайните служби и армията имат картбланш да убиват, бомбардират и изтезават когото пожелаят.

Същевременно опасността от гражданска война е реална и включва в себе си евентуални вълнения в Ливан и Ирак. Една чужда военна намеса би изострила радикализацията на сблъсъците между отделните общности и би превърнала оръжията в единствен арбитър на верските различия. Тя би могла да нанесе фатален удар на надеждите за демократизиране в региона.

Но възможностите не се свеждат само до опцията за военна намеса. Икономическият натиск върху Сирия (който може да бъде засилен, при условие че бъде насочен към управляващите, а не към населението) кара част от буржоазията, подкрепяща режима, да се замисли. От друга страна, въпреки трудностите, първите мисии с наблюдатели от Арабската лига позволиха да се намали насилието. Саудитска Арабия обаче успя да постигне тяхното оттегляне и прикриване на техния доклад, който не отговаря на медийното опростенчество. Завръщането им в Сирия и разширяването на мисията им биха били крачка напред. В крайна сметка Русия и Китай би трябвало да бъдат привлечени към опита да се договорят условията на прехода. „С един кървав режим?“, възразяват някои. В Латинска Америка преходът към демокрацията стана, като се даде амнистия на военните, въпреки че може да се съжалява, че те се ползват от нея вече тридесет години.

Този тесен и труден път не е пътят, предпочитан от повечето външни участници, които свеждат положението до титаничен сблъсък между диктатура и демокрация. Същевременно кой би могъл да допусне, че саудитският режим се стреми да установи демокрация в Дамаск, при положение че не признава никакъв изборен орган? Режим, чийто министър на вътрешните работи обяви, че шиитските демонстрации в източната част на страната са нова форма на тероризъм [6]? Режим, който в началото на март разпръсна насилствено в Абха (столица на региона на Азир, където преобладават сунитите) студенти, манифестиращи срещу посредствеността на университетското образование?

Разтревожена от отслабването на САЩ в региона, враждебна към „шиитската власт“, установена в Ирак, Саудитска Арабия застана начело на регионалната контрареволюция, потушавайки, но не напълно, въстанието в Бахрейн. С цел да спечели на своя страна сунитската общност, тя въоръжава въстаниците в Сирия, размахва шиитската опасност и залага на една двойна враждебност към шиитите и „персите“.

Издръжливостта на населението

ПОДХВАЩАНЕТО от Рияд на дискурса за „сунитската солидарност“ се основава на идването на власт на „Мюсюлмански братя“ в Тунис, Кайро, Рабат, а навярно съвсем скоро и в Либия, макар че през последното десетилетие взаимоотношенията между тях и Рияд са много лоши. Но положението е несигурено. Братството е разделено по отношение на своята политика, както показва съпротивата на туниското правителство срещу всяка чуждестранна намеса в Сирия или вътрешната борба в „Хамас“, който изнесе генералния си щаб от Дамаск.

Един от членовете на политбюро на организацията, Салах Ал Бардауил, дори заяви, че в случай на война между Иран и Израел „Хамас“ не би се намесил. Тази позиция по-късно бе опровергана от друга управляваща фигура с голямо значение – Махмуд Ал Захар [7]. Защото идеята за голям сунитски съюз срещу Иран и Сирия отново се натъква на положението в Палестина. Кой ще може да замести Дамаск и Техеран в съпротивата срещу израелската стратегия?

От своя страна, Вашингтон се стреми да дестабилизира един от стълбовете на „оста на Злото“ и след него Иран, който израелският премиер Бенямин Нетаняху мечтае да бомбардира. След като САЩ напуснаха безславно Ирак, притиснати в Афганистан, откъдето ще се оттеглят опозорени не само от талибаните, но и от едно разгневено от техните „грешки“ население, те сякаш се колебаят за нова военна авантюра в Сирия, макар че виждат в падането на президента Асад възможност да си възвърнат позициите в региона. Ще се присъединят ли, както в Либия, към една военна намеса? Ще рискуват ли дестабилизирането на Сирия, в която вече се стичат джихадисти и бойци на „Ал Кайда“?

Що се отнася до израелските власти, тяхната позиция може би е изразена от Ефраим Халеви, бивш директор на „Мосад“ и бивш национален съветник по сигурността, който обяснява, че падането на режима в Дамаск, водещо до значителното отслабване на Техеран, би позволило да се избегнат бомбардировките над Иран [8]. Но всяка публична позиция в тази насока – и Тел Авив добре осъзнава това – може само да се обърне срещу сирийската опозиция. В Израел се надигат гласове, разтревожени за последиците от евентуална гражданска война в Сирия, която би могла да сложи край на спокойствието, царящо по границата между двете страни.

И накрая, Русия и Китай от своя страна се опасяват от нарастването на мощта на ислямистите и едностранчивостта на Европа и Америка. След като наложиха своето вето над резолюциите на Съвета за сигурност на ООН относно Сирия, на 21 март те одобриха обща декларация в подкрепа на мирен демократичен преход.

Всичките тези машинации се извършват в един Близък Изток, дълбоко дестабилизиран след войните, водени от САЩ – в Афганистан и Ирак, и от Израел – в Ливан и Палестина. Държавите са отслабени, ролята на милиции¬те непрекъснато нараства в Ирак, Кюрдистан, Афганистан, Ливан, Палестина, често те са въоръжени с мощни конвенционални оръжия (дори ракети), напрежението в общностите заплашва малцинствата и т.н.

Именно в този контекст избухнаха арабските бунтове. Те изискват настойчиво свобода, достойнство (карама), демокрация и социална справедливост. Въпреки че тези бунтове свалиха президентите в Тунис, Египет, Либия и Йемен, в западното обществено мнение се заражда известно разочарование. Както отбелязва Питър Харлинг, ръководител на Международната кризисна група в Египет, Сирия и Ливан, няма нищо учудващо в това, че бляскавият момент на бързите революции в Тунис и Египет отстъпва място на едно голямо объркване. Почти навсякъде в арабския свят присъстваме на повече или по-малко амбициозно и насилствено предоговаряне на целия обществен договор. Към сложността на частните случаи се добавят техните мощни корелации в един размирен регион, където оспорваният докрай „туниски модел“ стои в основата на сирийските кампании [9].

„Ислямска зима“? Сблъсъци на верска основа? Потушаване на народните вълнения от армията в Сирия и Египет? Нито една от тези хипотези не би могла да бъде отхвърлена, но всички те подценяват силата на протеста, привързаността към провеждането на демократични избори, необичайната издръжливост на населението както в Бахрейн, така и в Сирия. Продължавайки да оказват подкрепа на палестинската кауза, която е все така актуална, народите подновяват социалните и демократичните борби, потискани от 1967 г. насам. В този контекст нови чуждестранни интервенции рискуват да засилят разделенията, както може да се види в Ирак и Либия, и да превърнат борбата за демокрация във верска борба, на първо място между сунити и шиити.

LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Калоян Праматаров

Бележки под линия

[1] Patrick Seale, The Struggle for Syria: A Study in Post-War Arab Politics, 1945-1958 (Битката за Сирия: изследване върху арабската политика след войната, 1945-1958), Oxford University Press, Лондон-Ню Йорк, 1965.

[2] За споровете в ливанската левица вж. Nicolas Dot-Pouillard, „Resistance“ et/ou „revolution“: un dilemma libanais face à la crise syrienne“ („Съпротива“ и/или „ революция“ - една ливанска дилема пред сирийската криза), Les Carnets de l’IFPO, 11 януари 2012, http://ifpo.hypotheses.org.

[3] Мюсюлманско малцинство, свързано с шиитския ислям, към което принадлежат фамилията на Ал Асад и голям брой сирийски ръководители.

[4] Dogu Ergil, „Syrian Kurds“ (Сирийските кюрди), Today’s Zaman, Истанбул, 21 февруари 2012.

[5] İpek Yezdani, „Syrian dissidents establish new bloc“ (Сирийски дисиденти основават нов блок), Hürriyet Daily News, Истанбул, 21 февруари 2012.

[6] „State has full right to check rioting, Interior Ministry says“ (Вътрешното министерство казва: „Държавата има пълното право да потуши бунта), Arab News, 11 март 2012, http://arabnews.com

[7] The Guardian, Лондон, 6 март 2012, и The Jerusalem Post, 8 януари 2012.

[8] „Iran’s Achilles’ Heel“ (Ахилесовата пета на Иран), International Herald Tribune, Neuilly-sur Seine, 7 февруари 2012.

[9] „Le monde arabe est-il vraiment en ‘hiver’?“ (Дали наистина арабският свят е в своя¬та „зима“?), Монд, 1 февруари 2012.