България има икономическата и социалната структура на бананова република

/Поглед.инфо/ Той е представител на новото поколение български журналисти. Отличава се с острото си перо, ярка метафоричност и неуморно дирене на истината. С откровени политически пристрастия, ориентирани в ляво, и ясни идеи за това как трябва да изглежда България. Перото на Александър Симов обаче не щади нито своите, нито политическите опоненти. Преди време роденият в Стара Загора журналист гостува в Раднево по покана на местното сдружение „Русофили”, за да разкаже от първо лице за случващото се в Украйна. Това беше повод да разговаряме с него за начина, по който живеем днес, за болката и отчаянието ни, но още и за надеждата и вярата, че нещата могат да се променят. Симов не изневери на себе си и отново беше честен, откровен, рязък и безпощаден.

- Г-н Симов, с изненада разбирам, че за първи път идвате в Раднево, независимо че сте старозагорец. Как усетихте града?

- О, Раднево е типичният български град, в който сякаш са запазени по-добрите отношения между хората. За пореден път се убеждавам, че София е вероятно най-истеричната и най-вече, за съжаление, ужасната част от България и фразата „София не е България” е все по-вярна. Добрата България е вън от нея. Напоследък започвам да обичам тези кротки, тихи и по-малки градове като вашия, които наистина имат много повече икономически и социални проблеми, но в които животът е запазил усещането за смисъл извън постоянната истерия и работа.

- Да, но ако се възползвам от фразата Ви, че столицата се превръща във все по-истерично и замърсено във всякакъв смисъл място, ще я допълня с това, че въпреки това именно София диктува, грубо казано, правилата на играта. В този смисъл докъде може да стигне тя?

- Ето какъв е проблемът. Фактът, че София диктува правилата на играта навсякъде, е един от знаците, че България не е наред като държава. По време на кампания за евроизборите обиколих цялата страна и никога няма да забравя какво ми каза един човек в Шабла. Констатацията му беше, че София убива България и това е така, особено ако видите икономическите показатели. Столицата е като икономическо чудовище, което изсмуква основната част от инвестициите, в нея отива и голямата част от републиканския бюджет. В момента България има икономическата и социалната структура на бананова република. София е „обрасла” с квартали и множество приходящи, които работят, а страната е заприличала на пустиня. А най-лошото от всичко е, че отново в речите на политиците чуваме, че регионалните неравновесия са драстични, но никой не посочва поне една реално направена стъпка, за да бъдат преодолени. В този смисъл столицата вече е отишла твърде далеч и наистина убива икономически страната.

- Защо според Вас продължаваме да слушаме изричаното от политиците, съзнавайки, че в него няма нито смисъл, нито истина, нито отговорност, а още по-малко желание нещата да бъдат променени или по-скоро стремеж да ни внушат намерения далеч в бъдещето с едничката цел да ни хвърлят прах в очите?

- За съжаление трябва да се съглася с Вас. У нас е налице тотална инфлация на словото и особено на политическото. Забелязвам, че все повече българи изпитват алергия към думите на политическия елит, те отказват да се припознаят в тези думи и да видят своя живот в тях и с основание, тъй като животът им не се съдържа в политическото слово. Забелязвам нещо, което отново говори, че не сме толкова модерно обществото за колкото се смятаме, и то е, че има изключително огромна пропаст между проблемите, които вълнуват политическия елит и тези, които вълнуват обикновените хора. От едната страна са кавгите за досиета и ченгета, а от другата българите, които се чудят как да оцелеят, как да не умрат от глад, как да изкарат месеца с 300 лв. и как да облекат, нахранят и изпратят на училище децата си с тези пари. Ужасът, че новата сметка идва и няма с какво да бъде покрита. И всичко това е резултат от факта, че до момента представителите на елита се провалиха в опитите си да осигурят по-добър живот за хората. Затова и заместват тази липса с празни приказки и с безкрайното дърдорене, което гражданите отказват да приемат и това е част от тихия бунт на избирателя.

- Не мислите ли обаче, че се въртим в един омагьосан кръг и сме част от параграф 22, защото не припознаваме т.нар. елит и неговите представители като водачи и лидери, но от друга страна, когато е нужно да изразим свободно мнението си, ние не го правим.

- Ще разделя на две въпроса Ви. Първо, ако имате предвид гласуването на избори, проблемът с тях е, че хората не припознават никого и нямат никаква алтернатива на сегашното неолиберално статукво, което изхожда от предпоставките, че когато сме в криза, заплатите трябва да се замразяват, че държавата не е добър стопанин и още подобни и много неверни, според мен, неща. В тази ситуацията българите имат два избора – или не излизат да гласуват, както прави една огромна част, или гласуват протестно. Последният парламент е резултат точно на подобен протест. Забележете, че никога не е имало НС от официални осем партии, а всъщност като разградим коалициите, стават 54. Това е другата част от тихия бунт на избирателя, готов да гласува за всичко ново само и само да накаже партиите на статуквото, които на практика провалиха живота му. А другата част от въпроса Ви е още по-важна, защото през миналата година на два пъти се случи така, че хората излязоха по улиците, за да изразят протеста си. Първият път, според мен, беше най-важният и вероятно най-смисленият протест, който някога е имало в историята ни, а именно – социалният гняв от това, че държавата се управлява в полза на монополите и че монополистите задушават обикновения човек с непосилни сметки за ток. Опасявам се обаче, че няколко месеца по-късно, в следствие на иначе добрия повод, свързан с назначаването на Дилян Пеевски, се появи нещо, което можем да наречем фалшиво гражданско общество. То иззе смисъла от протеста, превърна го в безкраен карнавал и ненапразно се роди думата протестър, за да иронизира изобщо безцелните им усилия да твърдят, че са носители на някакъв морал и днес виждаме резултата. Тези протестъри в повечето случаи са наградени със съветнически и постове в държавната администрация, което показва, че идеята за протест бе убита от фалшивите революционери, от псевдопротестиращите. Мисля, че все още социалният заряд на бунта в България предстои, защото алтернатива не се предлага.

- За последното сте прав, но докъде може да стигне девалвацията, защото ние за жалост успяхме да профанизираме и принизим дори и протестите.

- Валери Найденов има една много хубава мисъл, която повтаря като кредо, и тя е, че трябва да стане наистина лошо и зле, за да стане по-добре. Според неговата теория в България все още не е станало наистина зле, за да тръгнем да се оправяме. Истината е, че повечето от хората живеят с усещането за безкрайно падение – и политическо, и социално, и обществено, и морално, и лично. И последните избори не успяха да го спрат. Е, вярно е, че лидерът на ДСБ Радан Кънев твърди, че за две седмици се е усетил икономически подем, но това го отдавам на неговата реформаторска фантазия. У нас тепърва предстои нещата да се влошават, за съжаление, но казвам това с оптимизъм, защото след това ще започне подобряването. Иначе не е ясно дали ще остане държава.

- Интересна гледна точка, но позволете да Ви попитам що за мазохизъм е това да си избереш за премиер отново човека, когото преди това си изгонил? Това има ли отношение към народопсихологията ни?

- Да, свързано е с нея или с това, че историята обича да се шегува по доста черен начин. За мен това продължава да е парадоксално. Има обаче исторически аналог и по този повод намирам някакво успокоение. През 1968 г., когато във Франция се вдигат студентите, правят барикади, държат троцкистки лозунги и говорят за световна революция, техният протест е насочен срещу Дьо Гол. В началото на 1969-а има избори и кого избират французите? Ами Дьо Гол, който две години по-късно окончателно напуска политиката. И това се случва, защото винаги на радикалните искания се отговаря с нещо консервативно, което по-късно се разпада. Мисля си, че ние сме точно в тази парадоксална ситуация. След твърде радикалната 2013-а типично българският, леко консервативен манталитет, в който не казвам, че има нещо лошо, избра отново своя собствен предишен мъчител, но той вече никога няма да бъде същият, тъй като сега виждаме, че е принуден да се съобразява с много други условия. Съдбата го наказа. Той, който най-много мразеше коалициите, сега управлява в четворна. Смятам още, че разпадът на образа на Бойко Борисов вече започна, защото той е принуден да играе роля. Трябваше да изостави онази на пожарникаря, който спасява всичко и от когото произтича всичко, а това води постепенно до девалвация на образа му. За съжаление той е феномен. Наистина. Няма друг, който да се е задържал толкова много в епицентъра на общественото внимание, но истината е, че българската среда девалвира абсолютно всички образи рано или късно.

- Това е оптимистично донякъде. Колко време давате на този кабинет?

- Рядко познавам, ако трябва да съм честен, но ще ви кажа две неща, които забелязвам и от които произтича прогнозата ми. Първо, всички знаехме, че четворната коалиция ще се разклати бързо при условие, че вътре са толкова несъвместими проекти, но никой не е очаквал, че на втората седмица Патриотичният фронт ще започне по този начин да извива ръцете на ГЕРБ. По-скоро нямаше очаквания за чак такъв драматизъм. Възможно е и да оттеглят подкрепата си за кабинета, но ще имат лесен заместител в лицето на Българския демократичен център, но и там процесите ще бъдат центробежни с наближаването на местните избори. В този смисъл моят хоризонт е септември – октомври догодина или пък малко след местния вот, когато няма да бъдат в състояние да удържат всички интереси, които ще бъдат оголени до крайност.

- Да насоча вниманието Ви сега към БСП, но първо да Ви попитам защо у нас няма нормално ляво и дясно. Какво ни се случи, че ги размихме и обезсмислихме?

- Според една теория, която харесвам, големият проблем на българския преход е в това, че на 10 ноември партиите си присвоиха понятия, на които не отговаряха. Политологът Антони Тодоров е много прав, когато казва, че на 10 ноември БКП не е лява партия и по нито един критерий не покрива лявото, освен че се е нарекла такава. Тя е леко консервативно политическо формирование. Същото е и със СДС, което не възниква като дясна, а като ляво-радикална революционна формация на промяната. И големият проблем на прехода беше, че една дясна партия трябваше да мине в ляво, а една лява – в дясно. Оттук нататък е ясно, че българите живеят с особено шизофренично усещане. Според мен обаче, в процеса на създаването на левица и десница имаше две големи затруднения. Първо, за да доказва постоянно, че е дясно, без да има такъв корен, десницата заложи на истеричния антикомунизъм, който я унищожи.

- Г-н Симов, това продължава и до днес.

- Да, защото това е единствената база за разпознаване. Без него не биха могли да съществуват. Десницата е толкова насипна, че само антикомунизмът може да я обедини, но това не е програма за действие и управление, а временно емоционално състояние. А левицата сбърка с това, че както си мисли тя, лявата политика може да се прави на парче. Ще увеличим с 5 лв. пенсиите, ще дадем 5 лв. повече на майките. Това не е ляво, а е същото като да сложиш лейкопласт върху огромна кървяща рана, без да си я третирал с каквото е нужно и както трябва. Резултатът е, че хората не припознават БСП като лява.

- Колко голяма е наистина драмата в БСП и ще я бъде или не тази партия?

- Въобще не е малка. Това е най-трагичният резултат на формацията в историята на прехода. Никога не е имало толкова слабо представяне и нещо повече, според мен, след изборите БСП взе едно правилно решение, но продължава да е в безпътица. Правилно беше, че отказа да участва в управлението, а офертата към нея не беше никак малка. Свидетел съм как Бойко Борисов почти до последно искаше да управлява с БСП. Трудният избор беше да решиш да останеш в опозиция. Проблемът е, че след това правилно решение друго не следва, а БСП беше наказана по много линии и за много свои грешки. Замислял съм се, че ако трябва да изброя грешките й през 2013-а, няма да ми стигнат два дебели тома. Грешка след грешка, след грешка. Включително и кабинетът Орешарски, когато в края му се виждаше, че той започва да играе по друг дневен ред, а не този на левицата, БСП беше готова да продължава само и само да отлага изборите. И това я досъсипа.

- Резултат от какво са тези грешки, за които говорите? На управленска немощ, на вътрешни противоречия, на лобита, които се борят?

- Вижте, ще бъда безкрайно честен. Грешките се дължаха на това, че партията си позволи да пуска клиентела в себе си. Корпоративните частни интереси започнаха да диктуват политиката й. Те обаче нямаха нищо общо с интересите на хората, които подкрепиха БСП на изборите през май 2013 г. Това я съсипа по начин, по който никой не е очаквал, защото унищожи единственото нещо, което партията имаше – авторитетът и моралното й богатство. Тя получи удар върху вярата, а от това почти няма възстановяване. Затова и стоенето в опозиция е полезно, защото в този случай клиентелата започва да бяга. А ако БСП не изчисти клиентелата от себе си, никога няма да може да бъде нормална партия и да си върне доверието на хората.

- В състояние ли е Михаил Миков да направи онази промяна, която членовете и симпатизантите очакват?

- Не искам да го сатанизирам предварително, защото е лидер отскоро.

- И въпреки това, г-н Симов, той направи достатъчно стъпки, които да коментирате, нали?

- Да, затова ще бъде честен и ще кажа, че не съм доволен от тях, което не означава, че нямам доверие в него, напротив, мисля, че е достатъчно земен, искрен, честен и последователен човек, за да осъществи промяната в партията. Ясно е, че тя е сложен и труден механизъм, но до този момент действията му са половинчати, защото изваждането на Димитър Дъбов и Евгени Узунов от Изпълнителното бюро беше добър ход, но след това трябва да следва нещо. Проблемът на БСП в момента е, че цялата й върхушка е компрометирана по един или друг начин. Дори и хора, които са морално безукорни като Янаки Стоилов, вече изглеждат изхабени в очите на избирателите. Нужно е радикално обновление на елита й на върха, ако иска хората да започнат да се връщат към нея. Със старите лица, с тяхната умора, изтощение и биография няма да стане. Убеден съм. Трябват нови лица.

- И понеже заговорихме за проблеми, кажете ми кой е най-драматичният проблем, пред който българите са изправени днес?

- Този, който разяжда България и унищожава ден след ден нацията, е проблемът, за който никой не говори и това е драматичното неравенство. То е придобило африкански размери! Ножицата между бедни и богати е толкова голяма, че вече можем да влезем в парадигмата на Смирненски и да говорим за двата свята. Има 5%, които могат да си позволят всичко, и 95%, които с ужас посрещат всяка сметка за ток. Аз постоянно се връщам към тази тема, защото това издава най-големия провал изобщо на политическата ни система. Няма друга държава, в която битовите разходи да са такъв проблем, както у нас. А когато не усещаш бита си като проблем, можеш да живееш смислено. Когато обаче всяка сметка те закопава надолу и те вкарва в блатото, за каква култура да говорим, за какво развитие на личността. Бедността и неравенството са толкова драматични тук. Не ми се ще да го казвам, но вълната от самозапалвания, дължащи се на социални причини, е поредният безгласен вик на хората, които не виждат перспектива. За каква държава говорим изобщо? Целият разговор за евроатлантически ценности, НАТО и ЕС няма смисъл, докато има дори и един човек в България, който с ужас посреща сметките си.

- А как може и има ли някой желание да разсече този гордиев възел и да реши проблема?

- Ще говоря пожелателно. Смятам, че България трябва да се откаже от закостенелия модел на правене на политика. Държавата се нуждае отчаяно от лява, социална политика, т.е. в ситуацията на подобна криза е нужно да се подкрепят хората, които не могат да се справят, а не непременно да мислим как да замразяваме пенсии и заплати. Ако държавата започне да помага на гражданите да излязат от трагичното положение, да имат пари и да оцелеят в тази ситуация, то икономиката ще се раздвижи. Всичко останало са приказки за наивници.

- Да насоча вниманието Ви сега към темата, свързана с поредното разделяне на обществото ни на русофили и русофоби. Сякаш е приказка без край от времето след Освободителната война, та до днес, но мен по-скоро ме интересува въпроса за манипулацията от страна на медиите, свързана с начина, по който биде отразяван конфликта в Украйна и доколко българите им повярваха?

- Хората, с които аз се срещам всеки ден, нямат вече никакво доверие в българските медии, особено по отношение на отразяването на конфликта в Украйна. Действията на новото правителство в Киев ни се представят като безгрешни и демократични. Аз обаче имах възможност тази година да отида в двете кризисни точки там. През март бях в Крим, а през ноември в Донецк. Именно там и в печално известното село Нижнея Кринка видях масовите гробове на хората, които украинската армия е избивала само заради това, че искат независимост. Когато видиш труповете на младежи, екзекутирани с вързани ръце, почва да ти става ясно, че това е голямата европейска подлост днес. ЕС легитимира една хунта като нещо демократично и позитивно. Смятам, че у нас повечето хора се отнасят с подозрение към официозната гледна точка. Вижте, от 25 години има целенасочена пропаганда, която цели да ни внуши, че Русия ни е враг, а не приятел, че руснаците са някакви евразийски дебили, които за нищо не стават, и въпреки всичко проучванията показват, че 78% от българите определят себе си като русофили. Това е отвъдпартийно разделение. И да се върна към Вашия въпрос – от всичко казано до тук следва, че разделението русофили – русофоби е абсолютно измислено и идва оттам, че ние сме позволили 3% русофобски политически елит да овладее властовите позиции и да задава дневния ред на България. Нормална ли е обаче политика, която не се съобразява с интереса на българите? Не мисля, че някой иска да напуснем ЕС и НАТО, но хората държат да имаме добри отношения с Русия и да не сме враждебни страни. А истината е, че постоянно ни вкарват в подобни отношения. Убеден съм, че големият смисъл от политиката е да можеш да отстояваш интересите на народа си пред европейските си партньори, а не да възприемаш като догма това, което те ти казват. Това е големият проблем, който ще се разраства, ако продължаваме да виждаме провокации, подобни на прословутата стратегия 20-20, ако чуваме изявления, като тези на Даниел Митов, а преди него на Ангел Найденов и Кристиян Вигенин. Българите отказват да видят Русия като заплаха и това го показват социологически проучвания. Само 3% мислят така.

- Г-н Симов, защо ги няма духовните ни лидери и водачи, защо отсъстват те в последните 25 години?

- И аз постоянно си задавам този въпрос. Няма еднозначен отговор. Имахме няколко духовни авторитета след края на социализма, но някак не успяхме да оценим ролята им. Комерсиалното време погълна българите. Близо 15 години държавата беше в културен вакуум. В това време хора като Радой Ралин, например, тихо свършиха. В последните години, за съжаление, си отиват един по един любимците на нацията и големите личности от времето, когато българите не се мразеха толкова. Знаете ли, че преживях като лична загуба смъртта на Валери Петров. Той беше истински духовен водач, обединяваше и леви, и десни, успяваше да говори на всички със своята тиха и ненатрапчива мъдрост. Проблемът ни като нация е, че оценяваме големите едва след като си отидат, а на тяхното място зее празнина. Опасявам се, че подобни празнини стават все по-видими в живота ни и няма фигури, които да ги запълнят. Няма личности, които да покажат път, да дадат надежда.

- Докато говорите за мощния дух на поета, в главата ми се породи едно безумно сравнение за истинския духовен водач Валери Петров и сегашния ни президент, който по смисъла на институцията, която представлява, би трябвало да се приема точно като духовен лидер и водач на нацията. Представяте ли си? За какво изобщо става дума?

- Говорим очевидно за драматичен срив. Загубихме един невероятен човек, цяла култура сам по себе си и когото ще трябва да преоткриваме тепърва и същевременно в момента лицето, бащата на нацията, както би трябвало да е, е един партизиран, глупав, абсолютно неадекватен човек, наричан от проф. Людмил Георгиев с тежкото, но много вярно определение „естествен и завършен идиот”. За съжаление, е точно така, но смятам, че подобно положение не може да продължава дълго. Виждам, че възмущението срещу Плевнелиев все повече придобива мащаб и най-интересното е, че то не е партийно вече, а започва да става национално. Вече и десните виждат, че той по карикатурен начин изобразява техните идеи. След лъжата му за измисления митинг на 10 ноември всички разбраха, че в политиката освен разделението на леви, десни, либерали, националисти и т.н. е нужно да има един основен критерий и той е да бъдеш смислен човек. Плевнелиев е безсмислен човек.

- За жалост. Към края на този разговор бих искала да отговорите на въпроса ми защо журналистика?

- Винаги съм го искал. Е, не ми е детската мечта. Влязох в специалността съвсем случайно, реших, разглеждайки кандидатстудентския справочник, че това може да бъде добро занимание за мен. Разбрах, че е наистина така, когато започнах да работя. Всъщност, журналистиката е страхотна професия, която ти дава възможност да се развиваш в много посоки, да изразяваш себе си. За съжаление обаче в българската има няколко големи проблема, които от година на година се задълбочават.

- И кои са те?

- Например, Вие сама знаете, че няма гениален журналист на 19 или 29 години. Журналистиката е изцяло въпрос на опит. Истински смислен професионалист човек може да стане към 45 – 50 години, когато има житейските критерии и възможностите да анализира. В България битува култ към младостта в професията, като например 19-20-годишни девойки, които не само нямат памет за събитията и опит, но и са готови да работят за жълти стотинки, подбиват цената на труда ни, създават лошо име на професията ни, правят така, че тя започва да изглежда смешно в очите на обществото. Преди никога не е било така. Проблемът е много драматичен. Никой не цени колегите с опит, а всеки е готов да вземе младата кокона с минижуп, без да се интересува дали разбира нещо, може ли да пише и в резултат на това нивото на професията е изключително ниско.

- Какво бихме могли да направим, за да си върнем доверието на хората?

- Няколко неща могат да сторят журналистите, макар че не виждам на този етап как ще се случат, защото за жалост в модерния ни свят медиите са търговски дружества. Изследвал съм опита за журналистическите кооперативи във Франция, където има вестници, собственост на журналистите, които пишат в тях. Тяхната свобода е гарантирана именно затова, а усещането е невероятно. Но там пазарът е голям и един вестник може да се издържа с тираж и реклами, у нас е невъзможно. Затова смятам, че има два възможни пътя и оставям настрани софийските медии. Убеден съм, че държавата трябва да започне да отпуска помощ на медиите или пък да има такава европейска програма. Между другото, постоянно го казвам на евродепутатите ни. Да кажа и това, че българската журналистика се оказа много жилава, независимо от финансовия недоимък и всички останали пречки. На много места в страната съществуват вестници и сайтове. Те обаче изпадат в зависимост от общината, която става единствен рекламодател и те губят своята независимост. Ето къде е мястото на държавата или на ЕС. Ако те подкрепят местни медии, ако финансират в името на това да има плурализъм, ако отпускат пари, то и журналистика по места ще се развива. Моделът не е да има силна национална журналистика, а трябва да има силна местна. Това е големият гръбнак навсякъде по света.

- Кое е най-голямото Ви разочарование до момента?

- Резултатът от изборите през 2009-а, когато ГЕРБ размазаха всички. Не го очаквах. Тогава ми стана ясно, че очевидно в България започват процеси, които не разбирам. Това е в политически план. Що се отнася до обществения, там нямам голямо, а серия от малки, свързани с това, че обществото ни, притиснато от недоимък и проблеми, някак си оцелява ден за ден, а аз съм убеден, че всяко общество трябва да има ясна идея накъде иска да върви, ако иска да оцелее.

- Вярата Ви е в?

- В това, че България може да бъде добра страна.

- Сигурен сте в това?

- Убеден съм. Българите заслужават по-добър живот.

- И накрая защо ляво и какво е то за Вас?

- Три основни неща означава то за мен. На ценностно ниво – подкрепа за по-слабите, равни възможности за всички, шанс на по-неможещите да бъдат подкрепени. В икономическо отношение означава да разберем, че държавата не може да бъде изолирана от икономическите процеси и трябва да развива дейности, чрез които да подпомага социалната си политика. В обществен и политически план – „не” на неолибералните догми и „да” на възможността хората чрез референдум да казват какво мислят. Европа може да бъде истински социален континент и да не се обвързва със САЩ много. Казвам „не” и на трансатлантическото споразумение, което ще унищожи напълно нашата икономика. Всъщност, убеден съм, че лявото е бъдещето на света.

- Коя книга четете в момента?

- Препрочитам една много любима моя книга - „Сирените на Титан” от Кърт Вонегът, който, между другото, е американски стихиен социалист, който правеше Америка много по-добра държава. След неговата смърт няма подобна фигура там.

- А коя е любимата Ви дума, г-н Симов?

Равенство. Наистина. Не в смисъл на уравниловка, а като нужда от равен шанс. Всички се нуждаем от него.

http://radnevodnes.info
(http://radnevodnes.info/view.php?p=679#.VJNSnP-gQ)