/Поглед.инфо/ Българският проблем с историята не е от вчера. Но в последните 25 години той навлезе в остра, направо в терминална фаза, защото господарите на всеобщата амнезия направиха и невъзможното да подменят фактите, да оплюят добрите и да съградят империя на злото, представена в ангелски блясък в нашите спомени. Когато почнеш да въздигаш параклиси на нечестивите и да се опитваш да потопиш в блатото на забравата тези, които са се борили за идеали, това ясно показва, че не можеш да разчиташ на нормален живот днес. Истериците на тема минало са окупирали пространствата и със зачервени от махмурлийски бяс очни ябълки и треперещи сини венички по челата им се опитват с крясъци да заглушат гласовете от историята, да заличат завинаги истината, да изтрият мракобесния позор на своите предци, техните окървавени ръце, а след това и гумени гръбнаци.

Така, когато легионите на реваншизма се опитаха да превземат учебниците по история, от тях, с оруелианско мракобесие беше изхвърлено всичко, което дори намеква за битката срещу фашизма в България. В новата църква на градските лумпени фашизъм в България никога не бе имало и заради това изведнъж избитите без съд и присъда, хилядите жертви на кафявата чума станаха неудобни. Техният живот и идеали просто не се вписваха в извратената версия на история, която се опитаха да ни пробутат. Преследвани веднъж приживе, жертвите на българския фашизъм станаха отново обект на гонения, защото новата класа от политически лакеи искаше да пренапише миналото, за да си измисли някаква героична идентичност. Така се оказа, че 24 години ние живеем във върховна черна измислица, където истинските стойности са погребани трагично, а властва диктатурата на фалшификатите.

Точно заради това най-голямата битка и до днес се води срещу датата 9 септември. Защото именно тя ясно разделя и все още по кристално чист начин показва кой от коя страна на историческата барикада се намира.

Аз винаги ще бъда от тези, които знаят, че Девети септември не е просто обикновена дата, а началото на една необикновена промяна, която, въпреки всички грешки в нея, все пак толкова рязко модернизира България, така бързо превърна една бедна и унизена земеделска страна в индустриален гигант, че вече ето колко - 25 години от началото на прехода - алчността на новите варвари още е насочена към нещата, които са направени "преди".

Нека да си представим България в началото на 40-те години на миналия век. Изхвърлете на боклука всички митове за една от трите най-развити държави в Европа, можете да целунете за сбогом красивата приказка, че под благородните усилия на мустакатия Борис Трети страната тънела в лукс и удоволствия и да махнете с ръка за довиждане на лъжата за благоденстващия народ. Учебникарската история принадлежи на управляващите класи. Обаче истинската история принадлежи на народа. И понеже плюя на спомените на наследниците на богаташите (историческата заслуга на 9 септември е, че ни отърва от буржоазията), ще се опитам да възстановя България по спомените на двамата си дядовци, на които вярвам безпрекословно и абсолютно.

Единият ми дядо е от село, близо до Пловдив, което се нарича Конуш. Село, в което е кошмар да живееш пролетно време по онези години. В него няма нито една асфалтирана улица и заради огромната кал децата е трябвало да се придвижват на кокили, за да могат да избродят докъдето й да е. Няколко поколения живеят в една къща, обработват едно парче земя, на практика не разполагат с никакви пари, а живеят като първобитните хора – с размяна на стоки. Власта изобщо не мисли за тях, а и самата идея за власт изглежда странно в едно село, което, въпреки че е на чернозем, тъне в абсолютна мизерия. Дядо ми ми е разказвал и следната история. В началото на 40-те години той за първи път изобщо вижда автомобил. Някакъв едър предприемач идва в тяхното село и паркира в центъра. Дядо ми, тогава малко дете, не издържа на изкушението и докосва автомобила. Наказан е жестоко със силен ритник от шофьора. Така в онези години управляващите класи са комуникирали с бедния народ.

При другия ми дядо положението е същото. Той е от село на име Съдийско поле, на 7 километра от Нова Загора. Не се заблуждавайте – в онази царска България 7 километра се равняват на разстоянието до Луната. Изостанало, абсолютно немодерно село, със земеделие от 17 век. Когато цяла Европа използва трактори, в България се оре с магарета и волове. Всъщност именно този образ трябва ясно да пречупи идеологическата лъжа за благоденстващото царство.

Само да отворя една скоба. Можете да мислите каквото си искате за 9 септември, можете да го мразите, ненавиждате, оплювате, да скачате върху него и да си упражнявате постмодерните иронии. Но светлината дойде в селата именно след тази дата. Моят дядо е един от носителите на тази светлина. И тук имам предвид най-баналната, но най-важната от всички светлини – електрическата. Един ден сигурно в Съдийско поле ще сложат паметник на дядо ми с крушка в ръката, защото именно той окабелява цялото село и докарва електричеството в него. И кой пак ще иска да ми говира за за благоденствието на царска България, а?

И в тази бедна, изтормозена, окрадена, грабена и тормозена от нагли богаташи страна, изведнъж се появяват млади хора, които отказват да се примирят с положението. Представете си тяхната сила! Те излизат от селата или от най-бедните семейства в градовете. В онази епоха образованието е нещо недостъпно за тях. Нещо повече – то умишлено е направено недостъпно, защото управляващата класа няма нужда от умни бедни. Тя иска вечно статукво. И тези млади хора надмогват себе си, надмогват собствения си произход. Започват да учат, да четат, да търсят смисъл в своя живот, да искат различна държава, да искат светъл живот. И този порив за светъл живот още гори като идея и никога няма да умре.

Властта им отговаря с репресии, побоища, убийства и затвор. Днес избирателната памет много лесно говори за това колко е бил недемократичен социализма, но никой не иска да признае факта, че България преди 1944 година е една авторитарна полицейска държава със стражарски манталитет, която на всичкото отгоре става и съюзник на фашистка Германия. Вероятно не трябва да наричаме това фашизъм. Защото то не е. То е по-скоро абсолютно малоумен фашизъм.

9 септември е като исторически вариант на „Окупирай Уолстрийт”. Ние сме големи майстори да обясняваме вътрешните си процеси с външни сили, да изпадаме в параноя за миналите процеси, но ако за момент се абстрахирате от СССР, нацистка Германия, войната и всички останали гадости, ще видите, че промяната е била просто неизбежна. Системата тогава е зациклила така брутално, че отговаря на политиката с полицейски тормоз. Нима отрязаните глави на партизани са знак за демокрация? И винаги питайте тези, които пръскат моралистични плюнки срещу Народния съд, защо оправдават действията на стражарите преди Девети.

Днес хората се бунтуват срещу блокиралия капитализъм и неговата постоянна фабрика за неравенство. Тогава, през онези мътни, бурни и кървави години, хората всъщност са се бунтували за абсолютно същото. Те не са искали да вярват, че страната им цял живот трябва да остане в блатото и че техният живот е приключил в мига, в който са се родили деца на овчари. Тази битка с капитализма в неговите зловещи варианти се е водила отдавна и няма да спре. И поривът на младежите, които излязоха по улиците в САЩ, за да питат защо единият процент богаташи изсмукват надеждите им за нормален живот, е същият като порива на младите българи, които изоставяха домове и семейства, за да се борят за друга държава.

Общото е мечтата за различен живот. От Девети остава мечтата, че има друг свят, каквото й да говорят онези, които не искат да го има. Заради това трябва да си спомняме 9 септември като поезия, а не като история.

И все пак - днес това е дата, която трябва да се отбелязва. След Девети септември България никога не можеше да бъде същата и не остана същата.

Аз избирам Девети, защото и до днес се гордея с много от хората, които са си дали живота за да дойде промяната. Гордея се, че съм сънародник с онзи велик поет, който знаеше, че "Септември ще бъде май" и с невероятната си надежда, че животът завинаги ще влезе в състояние на вечна пролет и до днес не престава да изумява с най-великото произведение на българската поезия - поемата "Септември".

Ако престана да си спомням за Девети септември, означава да престана да си спомням за онзи, другия поет, който възпя звездите над кипърския град Фамагуста, както и ултимативната си вяра, че страната му един ден ще прилича на снимка от бъдещето с кръжащи в небесата пропелери.

Ако престана да си спомням за Девети септември и да го почитам, това означава да предам паметта на малкия Митко Палаузов, на избитите ястребинчета, на най-светлите умове на България, които платиха с живота си своята мечта да живеят в различна държава, където всеки ще има шанс и няма да има отхвърлени хора.

Заради това реститутите на историята съскат като вампири, когато чуят тази дата. Те прекрасно знаят, че поривът за един друг възможен свят никога не е изгасвал в гърдите на мечтателите, и че несправедливостта, неравенството, снобската действителност имат своята яростна опозиция, която винаги може да се разгори отново и отново да извади хората по улиците. Хора, които няма да се изживяват като „умни, красиви, богати и съвременни”, а хора, които искат истинска промяна, защото са честни, отрудени и достойни.

Навремето Георги Марков (част от най-близкото обкръжение на Тодор Живков), по-късно емигрирал в чужбина и убит, бе написал една пиеса - "Комунисти", която дълго не вижда бял свят. Марков е имал възможност да проучи архивите за комунистическото движение и по-късно разказва как е попаднал на един много интересен отговор на младеж, който отговаря на въпроса на диаболичното ченге Никола Гешев "Защо си комунист?".

"Бях самотен и затова станах комунист", отговаря младежът и този отговор никога няма да излезе от паметта ми.

Защото след Девети се опитаха да представят комунистите като супергерои, като уникални мъже и жени, издържащи на нечовешка болка и страдание, а истината е, че са били обикновени хора с необикновена надежда.

Ще харесвам Девети септември винаги заради отговора на този младеж, който в самотата си е преоткрил надеждата на своя живот и който заради тази надежда е лишен от живот.

Надеждата – това е символът на Девети.

За колко други дати в нашата история можем да кажем същото?