(еволюционно изследване на биологичния вид "десен интелектуалец" и неговите мании, фобии и запои)
На тази земя не съществува нищо по-сдухано от българския десен интелектуалец. Поради особеностите на своите психологически фобии и омраза към всичко в което съзира нещо несветовно или неевропейско, десният интелектуалец има строго ограничен ареал на действие и на политическо мислене – около жълтите павета в София и около кръчмите в центъра на пет или шест по-големи градове на страната.
В други части на България този социален вид е абсолютно непознат и не би оцелял дори и за секунда, но хората са запознати с него, защото медиите всекидневно бълват образи на десни интелектуалци, които с морализаторски ужас в очите, бяс в речника, странна смесица между псувни и меланонхолия в мислите си, бичуват простотията на народа, изостаналостта на обществото, невъзможността на хората да търпят глада в името на тоталния просперитет на дясната идея и некадърността на всички, които имат нахалството да пускат шегички за Великата Империя зад Океана и нейните узаконени двойни стандарти.
Десният интелектуалец живее в изначално сбъркана реалност, защото няма вариант на света, където той да се чувства добре. Като продукт на социална еволюция формирана под мощния напън на празни клишета, скучни книги и моралистично кресчендо, той винаги се чувства на около сантиметър от бездната на лудостта. В резултат на подобно есхатологично световъзприемане, десният интелектуалец не сбира да бърбори и винаги търси някакви знаци, които да докажат на болния му ум, че той е пратен с божествена мисия в една тотално непукистка реалност, за да я промени спрямо собствените си виждания, а в повечето случаи това означава да има неограничен достъп до пиене, хора, които да го слуашат, три вестника в които да пише статии и четири-пет деснеещи журналисти, които да му се обаждат да коментира всичко – от последното посещение на рок-група в България до прелитането на Путин над страната, което да бъде обяснено като начало на агресия срещу демократичния ред във вселената.
Понеже десният интелектуалец е тотално незапознат с реалността в страната, а и тя го дразни до болка, той разсъждава върху света с идеите на партиен секретар от 1956 година, със същото количество кипящ гняв в душата и с рекордно слюноотделяне, когато се изговарят клишетата, които трябва да изглеждат като проява висш философски разум и загриженост за страната.
Десният интелектуалец е асоциално животно, защото природата на космическата му лудост е такава, че той не може да търпи хора около себе си. Хората са всекидневно доказателство заради това, че теориите му са грешни, а алкохолът е удивително скъп. След като е свел жизнения си хоризонт до сутрешните блокове на телевизиите, до няколко вестника и блогове и до три каси с бира, десният интелектуалец е в остра социална недостатъчност да си обясни случващото се в света. Тези обяснения обаче са му необходими във всеки миг и час, защото без тях смисълът на живота му би изчезнал, а и няма да има кой да му се обажда и да го търси да коментира събития. А коментирането на събития с важен тон и богословска анатема е апотеозът на екзистенциалния порив за живот на сдухания вид, който изследваме в този кратък текст.
Остро лишен от сетива и чувствителност, десният интелектуалец спешно се нуждае от основен враг в реалността, защото единствено необяснимия, страшния, титаничния враг може да обясни и пред самия него, защо жените го отбягват, а и вече не му дават да пие на кредит по кварталните капанчета. Тогава десният интелектуалец с удоволствие и емоционален възторг открива първобитния расизъм като своя запазена марка. Обръща поглед на изток, където слънцето изгрява сутрин и там в далечината усеща голямата държава на която той се чувства длъжен да обяви джихад. И така всеки десен интелектуалец счита за свой основен обществен дълг да мрази Русия.
Ще постъпим много грешно, ако търсим логични основания за тази омраза. Десният интелектуалец обикновено я обяснява с цяла серия от смъртоносни клишета, които за него не означават абсолютно нищо – че свободната му като стриптизьорка във Франция душа не можела да понесе всекидневната гледка на диктаторския ботуш на Путин и малкият му син Медведев, че екзистенциалната му философия била изградена върху триумфа и силата на личността, а пък гадните руснаци подтискали цялото човечество с евтина водка и пикантни мезета. Това са талашитени извинения за първобитен расизъм. Ако сме усърдни наблюдатели на еволюционните процеси като Дарвин на островите Галапагос, веднага ще се убедим в това. Ако в руснаците направят някаква акция и има жертви, десният интелектуалец веднага зарязва салата си в кръчмата и търчи да пише статия със заглавие: „Мръсникът Путин иска да изнасили вселената”. Когато американците гръмнат сиропиталище в Афганистан или по-погрешка изтрепят цял взвод от приятелската си сега иракска армия, десният интелектуалец не счита нужно дори да излиза от запой, за да заклейми каквото й да е.
Русофобията, която е вид расизъм, който постоянно крие, че е расизъм, се корени в тоталитарното разбиране (което е типично холивудско, между другото), че има абсолютно добри и тотално лоши в световната политика. Понеже десният интелектуалец е удивително ограничено в речника си и в четенето същество, то прихваща идеологическата схема и започва постоянно да сумти мислите си като се съобразява единствено с нея. Тук не бива да изпускаме желанието на част от представителите на този вид да се докопат и до някой друг лев в процеса на радостното ближене на анатомични части от снаряжението на „много добрите”.
Десният интелектуалец обикновено има наранена политическа биография. Опитал се е да влезе в политиката, да седне на депутатска банка и там да си хърка спокойно, докато получава заплата, но напорът на реалната политика го е изритал мощно в областта под гърба и заради това любимо занимание на този биологически вид е да лее сълзи за загубените идеи, да хълца, че българите са толкова тотално тъпи, че не са предпочели да изпукат от глад и да оставят Костов да си довърши реформите по окончателното убиване на страната.
Оттук-нататък трябва да разграничим видовете от това социално животно, защото тази класификация е много важна, за да можем да разпознаем това същество, да го отбягваме старателно и никога да не му даваме пари назаем. Всъщност основно има два вида:
1. Стар перко
Най-често срещания вид десен интелектуалец – обхваща сложна социална гама от индивиди – от Евгений Дайнов до Огнян Минчев. Общото между тях, че всички са от висшата номенклатура, някои от тях са били активни доносници на Държавна сигурност и първи са успели да вземат пари от новите господари. Ефектът от скорострелното взимане на пари и нагълтването с пози и клишета е смъртоносен за мозъчната дейност. Този вид „стар перко” престава да мисли, набляга на алкохола, за да стимулира графоманските си изстъпления и често досажда на журналистите с пространни разсъждения за света.
Също така старият перко е неумолим световен конспиратор. Според него няма нещо в което Путин да не е намесен, а това, че рускините, които е заглеждал на морето не са му бутнали, също бива отнесено към мрачната психика на руснаците, която само дебне как да се настани в България и да ни залее с водка и сельодка. Старият перко винаги прави опит да са сложи на всяка власт и гръмогласно се изкарва основен адепт на дясното откровение за това как се управлява държава. С годините този подвид е схванал, че трябва да се прави на модерен, въпреки, че вместо гръбнак има няколко бастуна, които го карат да ходи по земята като нещастник с тежък запек, озовал се в оголен от храсти и дървета парк, без тоалетна на километри околовръст, и заради това започва да употребява хулигански фрази, да се прави на пич и да възхвалява всеки опит на градските луди да напишат неприлична дума върху паметник, който смятат за вреден.
Да, за битката на старите перковци с паметниците няма да говорим. Тя е интересна само за психиатрите и за колекционерите на потенциални масови убийци.
2. Градският гъзар
Сравнително нов вид сред десните интелектуалци. Представлява младеж на около 30 години, който се облича женствено, говори неразбираемо, все едно постоянно четеш гланцирано списание и се прави на човек от световна величина. Дете обикновено на богати родители, които, за да се отърват от него са го пратили за някоя и друга година в чужбина. Понеже тотално не може да се впише в една реалност, която цени хората не по клишетата, които могат да изговорят, а по реалното мислене, градският гъзар набързо се прибира в България и започва да си търси работа на която да му дават много пари, а да работи много малко. Както правилно отбеляза веднъж Валери Найденов (най-сериозният изследовател на патологията на дясната мисъл в у нас), в България никой не работи по-малко от десните. Което не им пречи яростно да се обявяват срещу всякакви привилегии за обикновените хора и ядовито да тропкат с краче, когато видят шокиращата несправедливост, че богатите са принудени да плащат данъци.
Градският гъзар, ако не работи в център за възхвала на мракобесния капитализъм, се урежда я някъде за радиоводещ, я за колумнист в жълто списание и започва да попържа вселената наред.
Нормалният разум не е в състояние да приеме всички измислици и халюцинации, които може да роди градският гъзар в пристъпа си на дясна екзалтация – от това, че руснаците са особен вид биологични вампири до това, че работниците трябва да свикват да ядат през ден, за да се впишат успешно във възторжения постмодерен капитализъм.
Градският гъзар в неговия фризиран вид обича да се възторгва от младостта. Естествено всичко спира само до думите, защото повечето хора от този вид си нямат никаква представа от реалните хора. Те свеждат всичко до букви и хонорари. Но пък това не пречи винаги да въздишат за мрачната реалност, която подтиска младежкия дух, с което вероятно се опитват да подскажат на света, че това, че вече не го вдигат не е проблем единствено на биологията.
Градските гъзари също се опитват да се правят на пичове, пишат с разтропани клишета, но се отличават с пълна липса на оригиналност, а и често бъркат измислиците си. Всъщност за тях е важно името им да се върти, да изглеждат куул и да си получават редовно големите заплати срещу титаничния мързел. В замяна градския гъзар е готов като леко момиче да се подложи на всички, а понякога и по собствена инициатива. Друг път дращи статии по поръчка и е готов да коментира всичко във вселената, ако знае, че хонорарът ще му стигне за всекидневната доза екстази.
Това е само началото в изучаването на този градски вид нелепост. Но смятам, че основите на този текст са стабилни, научни и са подплатени с много дълго наблюдение на проявите на обществена лудост в България. Вероятно всички десни интелектуалци в страната са около 55 души, но поради липсата на желание за контакти с околния свят, е трудно да им бъде извършено преброяване. Можем да видим само следите им по вестникарските статии и по повръщаното след запои по кръчмите. Но, четете внимателно текста ми и се учете да ги разпознавате. Не заради друго – тези типове са като хлебарките. Те са градските хлебарки на дясната мисъл. Ще оцелеят при всяка една ситуация. Очевидно алкохолът и безумието са добра рецепта за дълъг живот.
Руснаците са виновни, да знаете.
