/Поглед.инфо/ Без изобщо да иска, без изобщо да подозира дори, историческият митоман Росен Плевнелиев, съчинителят на политическо фентъзи, авторът на алтернативна история, новопосветеният адепт на ордена на пръскащия гнусни слюнки антикомунизъм взе, че изпълни нещо истинско. Накара хората да се замислят за характера на прехода у нас, за историческите кръстопътища на 10 ноември и за целия ни подменен живот, който ни представиха като безалтернативен и вечен.
О, да, замисълът беше съвсем друг.
Честването на 25 години от 10 ноември бе замислено като постмодерен спектакъл с всички необходими финтифлюшки и спецефекти за отклоняване на вниманието. Всичко бе измерено до грам като приготвянето на древна отрова: подходящата доза убийствена интелектуална скука, дрънкане до безкрай за загубената памет за комунизма, убийствено повторение на грантови клишета, излъскване на миналото на стари фашаги, както и шамански тиради на десни политолози за това, че за проваления преход са виновни комунистите. Схемата беше прекрасна, но основният актьор в нея, абсолютно верен на стила си, я издъни така мощно, че все едно метеорит падна върху основите на конструкцията и тя се разлетя на съставните си части като взривна сцена в холивудски филм.
Лъжата на Росен Плевнелиев за посещението на несъществувалия митинг на 10 ноември, опитът за имитация на гражданска съвест и героично минало на практика осветиха основния проблем на българския преход. Него се опитаха да го правят и го осъществиха в основната му част измислените герои. Случките след 10 ноември бяха нещо като реванш на неосъществените кариеристи от задните редове на номенклатурата или от надъханите тепърва да правят кариера млади активисти, които никога пет пари не са давали за политически идеи, последователност или достойнство. И тяхна метафора стана именно карикатурата, която днес минава за президент. Той не само си позволи да излъже за митинга, той описа подробности, за които се изясни, че са свити от една снимка от вестник и се оплете в своите обяснения като човек попаднал в плаващи пясъци. Но именно осветяването на тази история може да подейства като истинско откровение за това какво точно беше преходът. Една върховна подмяна и измислица. Едно пришествие на средностатистическите истерици, които, за да си измислят легитимност, започнаха да истерясват на тема антикомунизъм и веднъж завинаги погребаха самата идея за някакъв вид разбирателство в нашия обществен мрак. Но, когато човек се взре в измислицата на техните биографии, когато започне дума по дума да следи фентъзито на въобразеният им живот, тогава вижда, че преходът беше и все още си остава една голяма лъжа.
Лъжа, защото в него взеха връх именно хората с измислени биографии.
Лъжа, защото същите тези исторически измамници днес се опитват да прехвърлят вината си върху вечно виновното минало.
Лъжа, защото в крайна сметка днес Плевнелиев и неговите ментални, интелектуални и истерични клонинги са приватизирали говоренето от позицията на някакви ценности, въпреки че до ушите са омазани в кал.
Всичко това ни бе демонстрирано от Росен Плевнелиев. В мига, в който излъга българския народ, той сякаш събуди все още някакъв останал протест в колективната душа на този измъчен народ и той реагира. Това е протест на забравените, на жертвите на подмяната. Покрай тази лъжа стана ясно, че Плевнелиев не е поканил нито един от създателите на първото СДС на организираните от него церемонии, което показва, че той се опитва да конструира един кръг, равен по интелект на самия нему, тоест почти без интелект. Това са новите наглеци, удобната прислуга на статуквото, говорещите клишета, зализаните юпита, които вече не са в състояние да изпитат човешка емоция или поне разкаяние от лъжата. Този кръг сега е на власт и се опитва максимално да изсмуче паметта от хората и да я подмени със своята версия на нещата.
Но не можеш да промениш живота си, издигайки паметници.
Не можеш да скриеш истината, удавяйки я с клишета.
Плевнелиев разбра това по най-трудния начин. Комсомолското кариеристче, което днес го играе истеричен антикомунист - има ли по-добра метафора, с която да опишем живота наоколо? Това не е някаква зла и черна конспирация. Това е просто диктатура на мекотелите, които обаче все още можем да разобличим и посочим в тяхната гнусна игра на псевдоморал.
В мига, в който и леви, и десни този път реагираха, стана ясно и друго. Може би и едната, и другата страна са жертви.
Жертви на позьорите.
Жертви на кряскащите.
Жертви на тези, които никога не са познавали ценности през живота си.
И когато види този колективен гняв, човек, дори и да не иска, се зарежда с някакво малко късче надежда, че все пак отвъд тази мъгла на подлостта, отвъд това блато на клишетата може би има някакво островче на истинска свобода, изчистена от лъжливите боклуци, които ни пълнят с отрова и измислици. Може би това островче може да бъде достигнато в мига, в който се освободим от тази тирания на измислените герои и техните въображаеми митинги. Героят на Стивън Кинг, в "Изкуплението Шоушенк", през цялото време твърдеше, че човек не бива да се поддава на надеждата, но в края на повестта, когато вече е видял безкрайната синева на океана, се поддава на нейната магия и за първи път в живота си казва: "Надявам се".
Аз само мога да повторя неговите думи.
Надявам се, че един ден всичко това ще свърши и истината за всичко ще стане очевидна.
Надявам се.
Все пак поне за един видяхме истината.
Наистина не е малко.
