/Поглед.инфо/ Българският проблем с историята не е от вчера. Но в последните 24 години той навлезе в остра, направо в терминална фаза, защото господарите на всеобщата амнезия направиха и невъзможното да подменят фактите, да оплюят добрите и да съградят империя на злото, представена в ангелски блясък в нашите спомени. Когато почнеш да въздигаш параклиси на нечестивите и да се опитваш да потопиш в блатото на забравата тези, които са се борили за идеали, това ясно показва, че не можеш да разчиташ на нормален живот днес. Истериците на тема минало са окупирали пространствата и със зачервени от махмурлийски бяс очни ябълки и треперещи сини венички по челата им се опитват с крясъци да заглушат гласовете от историята, да заличат завинаги истината, да изтрият мракобесния позор на своите предци, техните окървавени ръце, а след това и гумени гръбнаци.

Така, когато легионите на реваншизма се опитаха да превземат учебниците по история от тях, с оруелианско мракобесие беше изхвърлено всичко, което дори намеква за битката срещу фашизма в България. В новата църква на градските лумпени фашизъм в България никога не бе имало и заради това изведнъж избитите без съд и присъда, хилядите жертви на кафявата чума станаха неудобни. Техният живот и идеали просто не се вписваха в извратената версия на история, която се опитаха да ни пробутат. Преследвани веднъж приживе, жертвите на българския фашизъм станаха отново обект на гонения, защото новата класа от политически лакеи искаше да пренапише миналото, за да си измисли някаква героична идентичност. Така се оказа, че 24 години ние живеем във върховна черна измислица, където истинските стойности са погребани трагично, а властва диктатурата на фалшификатите.

В тази сива мъгла от подлост се получава един върховен парадокс. Чужденците по-ясно от нас виждат стойностите в историята ни. И става така, че само когато чужденец ни покаже отношение към нещо в миналото, което сме опитали да подложим на върховната репресия на забравата, едва тогава сякаш за миг се събуждаме от истинската кома, за да прогледнем за малко. Софийската протестърска прослойка и до днес изпада в оргазмични трепети от спомена за това как вокалът на "Пинк Флойд" Роджър Уотърс изписа "Оставка" на Стената по време на концерта си. Но пропускат да си спомнят, че само ден по-рано Уотърс накара българските организатори да го закарат до село Литаково, където зверски е убит майор Франк Томпсън. С ужас видях репортерки, които за първи път научаваха името Томпсън. Те не знаеха кой е. Не подозираха, че един англичанин е станал жертва на кървавата българска власт преди 9 септември. Уотърс, един англичанин, ни отвори очите за нашата история. Защото, за разлика от нас, англичаните не се опитват да водят война с историята си. За Уотърс Томпсън е герой. А този герой, свързал името си завинаги с България, отсъства от учебниците. Той е като черна дупка в съзнанията ни, както е черна дупка историческият период, за който се опитват да ни лъжат, че България е била цветуща страна и рай на демокрацията.

Тези дни един друг англичанин - музикантът Джонатан Тейлър, който живее в севлиевското село Крушево, написа песен за Митко Палаузов. Един човек от толкова далечна страна е научил за историята на невръстната жертва на фашистките зверове и сърцето му не е издържало - написал е "Песен за Митко". Той пее тази песен с ярост и гняв. В писмо до редакцията на един столичен вестник Тейлър пише: "Докато цяла Европа празнува 70 години от освобождението от фашизма, България заравя главата си и отрича приноса на собствените си антифашисти. Най-срамно е, че Митко Палаузов е просто едно дете на 13 години, а не партизански боец, той е дете, жертва на фашизма." Толкова простички думи. Толкова истински. Отстрани те, чужденците, най-добре виждат как българите като щрауси са топнали глава в забравата и отказват да дадат покоя, уважението и почитта към тези, които бяха убивани, колени, застрелвани, защото са вярвали в един различен свят.

В годините след прехода всички започнаха да се взират в малкия Митко, все едно той трябваше да бъде изкаран виновен заради смъртта си. Почнаха да се гаврят с него, разни доморасли моралисти искаха да му махнат паметника. Това е перверзията на епохата - жертвата излезе виновна за всичко, а на убийците едва ли не им закичиха ангелски крила. Още по-доморасли критици се упражняваха в психологически анализи на бащата на Митко, сякаш не е човек, сполетян от огромна трагедия.

Тази трагедия обаче в нейния чист вид отново ни бе разказана от един англичанин. В зашеметяваща песен. Той, страничният и чужд човек, имаше очи за нашата история, които ние сме изгубили. Ние сме изгубили и малкото останала човечност, защото и до днес се опитваме да танцуваме танците на сатаната върху гробовете на герои. И защо, мама му стара, защо, защо, защо, защо трябва чужденците да ни отварят очите за този факт? Защо един англичанин трябва да ни посочи, че е престъпление да отричаме приноса на собствените си антифашисти? Защо един англичанин трябваше да напише стихотворение за това, което винаги, ама винаги е било тема за литература.

Митко, дано някога да простиш...