/Поглед.инфо/ Ако ви останат пет минутки свободно време, задължително намерете и прочетете последната написана, и май останала непрочетена, реч на великия американец Кърт Вонегът. На български я има в книгата му с непубликувани разкази "Армагедон в ретроспекция", всеки един от които е малък бисер. Последните мисли на Вонегът са като самия него - меки, тъжни, безкрайно ангажирани, меланхолични и преливащи от черен хумор. И точно на края на живота си, точно в САЩ, Вонегът решава да занимава своята аудитория с Карл Маркс. И да обясни на слушателите си, че Маркс никога не е носил омраза, а е бил носител единствено и само на надежда. В САЩ мразят Маркс по клерикални причини - не могат да му простят, че е казал онова за религията, която е опиум за народите. Вонегът обаче обяснява: по времето на Маркс опиумът всъщност си е съвсем законно болкоуспокояващо. И думите за религията са казани в смисъл, че религията е едно болкоуспокояващо. В оригинала е използвано името на лекарството "Тиленол", което, ако некадърно преведем в български реалии, би се получило - религията е аналгинът за народите. Вонегът говори за надеждата за един различен свят и в неговата мисъл Маркс и Исус стават аналогични фигури. Знам, знам, че половината читатели ще изсъскат като прочетат това. Проблемът е техен. Но вземете да прочетете речта на Вонегът - той се опитва да говори за една различна Америка, една Америка, която можеше да бъде надежда, а не корпоративно-милитаристично чудовище, което безпощадно преследва интересите си във всяка част от света. Май заради това Вонегът стана тъжен писател в последните си години. Той беше роден в една страна, после трябваше да живее в друга. И кръсти последната си издадена приживе книга "Безотечественик". Той искаше да говори на сънародниците си за Маркс, те говореха основно за пари...
Сетих се за Вонегът без ясна причина - резултат от един ден, в който прекалих с анализи на тема 10 ноември и либерално-нарцистични съскания на тема "как може тъпите лузъри от България да не осъзнават колко зле са живели преди". Този поток от тъмна ярост, злост и зле прикривани псувни идва да покаже, че толкова много хора искат да скрият мизерията на своите биографии зад баналната ярост, че чак е страшно и тъжно. Куцо и сакато тръгна да реди спомени, мистификации и интриги за прехода и основните участници в тази димна завеса всъщност са хора, заловени с кървави ръце на местопрестъплението на българската история, наречено заблуждаващо "преход". Писна ми да гледам колко много хора се опитват да си изперат съвестите, да се представят за ангели, въпреки че са участници в част от най-гнусните процеси, които България е преживявала.
И след като човек, подобно на следотърсач, тръгне от статия на статия, от съскане на съскане, от интелектуалец на интелектуалец, разбира, че тази симфония на сумтенето не извира от абсолютното нищо. О, не. Тя има свой извор и тук не говорим за грантове или пък за непревителствени организации. Тази злоба извира от това, че българската меланхолия не е носталгия по миналото, а оценка на настоящето. Леви, десни, разноцветни - масово хората не искат да приемат този живот тук и сега като нещо нормално, смислено и перспективно. И това плаши агентурата на омразата, защото именно от това прокълнато от тях минало извира надеждата, че промяната е възможна, че един ден не е задължително България да бъде пазарна държава, хваната грубо в хватката на монополите. Именно от това минало е ясно, че не всичко може да бъде стока и няма как да бъде стока, че има идеали, които могат да карата хората да работят съвместно, при това без печалбата да е в основата на всичко. Миналото може да бъде училище за грешки, но и безкраен източник на знание, че всичко сега е ненормално и че перверзната картина, която ни чертаят на някакъв утопичен капитализъм с правила и законност, изведнъж ще ни запрати в новия световен рай. Всичко, което ни предлагат, е опит за лъжа.
Ето защо статиите за прехода са така истерични. Провалът на новото статукво не успя да разпростре амнезията абсолютно. И хората искат да помнят и помнят не по продиктувания им начин. Хората помнят с лека тъга. И някой рано или късно може да открие надежда във всичко това. Надежда не за миналото, а за бъдещето. А лакеите на новото статукво, грантовата прислуга не може да си позволи да загуби своите нови привилегии и заради това стърже с кървави нокти по мозъците на народа, отчаяна от това, че не може да им внуши правоверните си мисли. И това е повод за оптимизъм. Хората се съпротивляват чрез спомени. Това е една тиха, меланхолична опозиция и тези, които пишат статия след статия, с ярост осъзнават, че не могат да стигнат и да разбият това. И стават все по-истерични. Но надеждата за друг свят просто не може да бъде изтръгната.
В последната си реч Вонегът отново описва един разговор със сина си. И синът му му казва: "Татко, тук сме, за да си помагаме един на друг и да преминем през това нещо, каквото и да е то". Май и на нас ни остана именно такава надежда. Че ще преминем през тези подли времена, защото подлостта не може да трае вечно. Тя си има срок на годност. И се изпарява в блатото на историята. Душата не може да живее в подлост. Душата винаги ще се нуждае от аналгин. Бил той религия или социализъм. И това също няма да се промени.
