/Поглед.инфо/ Когато правих интервюто с Александър Симов, си помислих да използвам заглавие на негова статия. Преди време беше публикувал „Кой се страхува от Достена Лаверн”, колежката, с която мериха сили в една листа за евродепутати. Но...

Но за мен, която го познавам отдавна, като че ли по-точното е да приема, че Сашо е свободен блогър, уличен проповедник и интелектуален екстремист, който се интересува от политика, блондинки и други магически явления, както беше се самоописал той. Работи в „Дума”, но за материалите му с готовност са отворили страниците си и много други издания у нас.

Мечтаеш за „пролет над българската журналистика”. Според теб в кой сезон се намира тя днес?

Парадоксално е, но точно когато трябваше наистина да дойде пролет в българската журналистика, а интернет-пространството да освободи окончателно духа на хората и техния порив към истина, журналистиката се върна обратно в първобитността на своята люта зима.

Днес това, което минава за журналистика в България, много повече прилича на някакъв архаичен шаманизъм, на нещо извадено от допотопната чернота на миналото.

Малко е изследвана ролята на медиите върху развитието на едно общество, но ако днес България има усещането за безпътица, за някаква отчайваща безалтернативност, за това, че обществото като цяло се намира в някакъв грешен крачол на времето, както казваше Тери Пратчет, то основна вина за това носят медиите. Те се самокастрираха.

Отказват да обсъждат идеи и истински алтернативи, да поставят под съмнение основите на политическото статукво. Всеки, който се опита да го направи, почва да бъде разглеждан като някакъв самотен градски луд, който си говори с кварталните облаци.

Всичко това е една върховна подмяна. Точно както в „Игра на тронове” трябва да кажем: „Идва зима!”. И тя ще е отвратително люта. Не е необходимо да си медиен метеоролог, за да разбереш това.  Оказа се, че многообразието от гласове е само привидност.

Всъщност вместо истинска свобода, интернет донесе един повторен триумф на радикалната пропаганда. Сега всяко събитие обраства набързо с толкова много гледни точки и умишлени дезинформации, че каквато и хигиена на четене да спазваш, каквото и тълкуване на звездите да правиш, си обречен да тънеш в незнание. Гадното е, че в България почти не останаха медии, които да се опитват да противодействат на това. Зимата е дошла.

Известно е, че наред с всичко друго, България има проблем и с медиите. Какъв е той и защо точно България?

Няма да говоря за проблемите със собствеността. Има безкрайна плеяда от „умни и красиви”, които все натам тикат разговора за медиите, което обаче е вид капан. Разбира се, че е важно да знаем кой зад коя медия стои. Нали това беше въпросът: кой? кой? кой?

Но тук е важно да видим и самия журналистически проблем. В българската журналистика интригата е подменила информацията, скандалът е заменил анализа, а най-много се цени сензационността, а не достоверността. Като млад журналист навремето имах уникалната възможност да интервюирам Ришард Капушчински, когато беше в България, а за съжаление малко по-късно той почина.

Но когато го попитах кой е най-големият проблем на журналистиката днес, той ми каза, че журналистиката е заприличала на сладкарница. Всички ценят единствено и само колко е вкусна информацията, а не колко е истинска и дали засяга жизнено важен проблем.

В България със закъснение този проблем ни настигна като зимна вихрушка. Отворете произволен сайт и най-вероятно ще попаднете на заглавие: „Вижте Преслава без сутиен (снимки, 18+)”, или в най-добрия случай: „Вижте как Криско псува на майка гаджето си”.

Но ако приемем, че навсякъде съществува жълта журналистика, то обществото май - вече като цяло, се е примирило с това, че всяка журналистика трябва да бъде жълта. Дори вестниците, които са си сложили маската на сериозни, си позволяват изключително тенденциозно да изкривяват информации или да работят като щаб-квартири на улични протести. И това е проблем, който само разкриването на собствениците няма да реши.

Кое те кара да твърдиш, че вече е неудобно да кажеш, че си журналист? Не си ли харесваш професията?

Напротив. Много харесвам професията си. Вече не мога да си представя, че някога е било възможно да работя друго. Станах журналист наистина случайно. Приеха ме журналистика в СУ без предварително да съм заявявал желание пред някой, че искам да се занимавам с това, но после течението ме грабна  и ето доста години по-късно твърдя, че чрез журналистиката аз намерих начин да изразя себе си, да говоря за идеите, които ме вълнуват, и да търся съмишленици за нещата, които смятам за важни.

Опасявам се обаче, че образът на журналиста в общественото съзнание се срива все повече.

Ясно е, че народ като българския, който се отличава с едно анархистично усещане за перманентен скептицизъм (намирам това за позитивно) трудно може да бъде накаран да вярва масово в нещо.

Но в журналистиката почнаха да се появяват много случайни хора, хора, които я използват за трупането на лична слава, а някои дори и с отвратително комерсиални цели.

Връх взеха крякащите, а не мислещите журналисти.

Почна да се цени конфликтът, а не изясняването на някой проблем.

И това вечно крякане убива донякъде удоволствието на репортерството. И хората с основание започват да се отнасят подозрително към журналистите. Защото започнаха да ги подозират, че те не са на тяхна страна. И хората са прави.

Журналистиката в повечето случаи отказва да заеме страната на хората и заради това понякога ми е неудобно да се нарека журналист.

Давам ти пример – един работник от предприятие, което стачкуваше преди няколко години, ми се оплака, че когато идвали журналисти при него, го карали да си отваря хладилника, за да снимат как в него няма нищо. Той през цялото време им казвал – абе, хора, ще го видят по телевизията, ще ми дадат аванс, ще напълня за малко хладилника, после ще си отидете и отново четири месеца няма да получа стотинка – дайте да говорим как да се реши кардинално проблемът на предприятието.

Когато обаче се опитал да говори за неговото виждане как работното му място да си реши проблемите, журналистите изключили камерата.Тях ги е интересувала евтината сантименталност, а не истинският проблем.

Още един пример. Покрай евроизборите по Нова телевизия показаха репортаж как в Бобов дол карат миньорите да гласуват за БСП. Дясната журналистика изпадна в предоргазмично състояние. Ама се писаха едни патетични статии в стил Емил Зола, едно политическо фалцетно хълцане. Не ме разбирайте погрешно – аз бях респектиран от това, че журналисти, за които никога не съм подозирал, че имат сърца, мелодраматично възклицават за полуфеодалното общество в Бобов дол.

А къде са сега хълцащите? Колко от тях поставят днес темата? Къде им е загрижеността? Къде им е съчувствието, когато избори няма? Тишина. Как да ти е удобно да кажеш, че си журналист?

Известен си с критичността си към занаята ни. Кои са качествата, които трябва да има журналистиката, за да е особено изкуство? Само да се интересуваш от света, но без да се поставяш в центъра му, или има и още нещо?

Според мен журналистиката е продукт на безкрайно любопитство към света. Аз винаги съм бил любопитен, светът винаги ми е бил интересен и това ме направи журналист. Но аз лично ценя за себе си онази журналистика, която успява да остане при здравия разум, дори когато целият свят се тресе от лудост. Журналистика, която може да бъде социално чувствителна, а не нарцистично патетична.

Може би заради това у мен се появи лек оптимизъм за бъдещето на журналистиката, защото през 2013 година, когато масова мода беше всички да повтарят като папагали клишетата на зализаната олигархия, за първи път се появиха хора, които си опитаха да останат при здравия разум и поне за малко да спрат опиянението на „умните и красивите”, които видяхме колко бързо на власт се превръщат в „наглите и самодоволните”.

Журналистиката е изкуството на самоиронията, а не на самовъзхищението.

А за теб какво е събеседникът, който седи срещу теб? Как си „намираш думата” с него?

Признавам си честно – интервюто не е най-любимият ми жанр. Имам предвид, че всяко интервю за мен е изпитание, а в повечето случаи не съм доволен от резултата. На други колеги им се получава страхотно – успяват да измъкнат от хората невероятни откровения. На мен това ми се е случвало по-рядко. Аз не обичам много злободневните интервюта, въпреки че съзнавам, че без тях не може и те са много четивни.

Обичам събеседници, които ме предизвикват да науча нещо, дори и мнението им да се различава от моето. Харесвам разговорите, които не се състоят от въпрос – отговор, а от „теза срещу теза”. В България рядко се пускат интервюта, в които журналистът си казва мнението, а не пита и чака събеседникът му да се съгласи или да не се съгласи с него.

На Бузлуджа получи наградата "Георги Кирков-Майстора" за журналистика. Знак за какво е тя за теб? Кое най-ценно качество на Майстора беше причина да има награда на негово име за журналистика? Явно не е станал демоде…

Майстора демоде? Това е пълен абсурд. Още като първокурсник във ФЖМК успях да намеря в едно кашонче за книги сборник с негови статии и след това почти не съм открил автор, който да може да го надмине по размах, интелект и по сърце.

В книгата си „Първоапостолите на идеала” доц. Димитър Генчев цитира една мисъл на Георги Кирков: „ За нищо на тоя свят аз не бих се съгласил, о мои скромни и прости герои, да ви заменя с бъбривите нищожества на земята...”. Точно това го прави толкова велик и днес – той никога не прие диктатурата на бъбривите нищожества.

Именно заради всичко описано по-горе никога не съм искал друга награда за журналистика, освен тази, която носи неговото име. Никога не съм крил, че съм ляв журналист, опитвам се да следвам традицията на Кирков и да намирам истината там, където другите бърчат гнусливо носове или пък се правят на аристократи, които прелитат с балон над земята.

Когато ми връчиха наградата, казах, че мисията на левия журналист е много важна в съвременния свят, защото трябва да водиш битка срещу тези, които искат да подменят историята. Бъбривите нищожества се оказаха упорит биологичен вид и винаги трябва да сме нащрек за това, че те пак могат да се опитат да минат за великани.

Много от колегите поеха по пътя на политиката. Сред тях си и ти. Кое те накара да се захванеш с това обезценено донемайкъде занимание? Как се виждаш в политиката и с тези, които я въртят у нас?

Самият Георги Кирков навремето също е бил политик.  В идеалния свят от журналистите би трябвало да става най-добрите политици, но уви, всички знаем, че нашият свят е толкова далеч от съвършенството, колкото Бойко Борисов от книга на Хегел.

Аз реших да участвам в политиката, защото мислех, а и все още мисля, че мога да обогатя левицата с нови идеи и подход към нещата. Не съм врял и кипял в апаратните битки и това, че българските партии станаха апаратни, а не идейни,  е един от най-острите проблеми на политическата система. Имам чувството, че политическите формации понякога обитават алтернативна спрямо нашето общество реалност и водят фентъзи-битки за измислени теми, вместо да се потопят в истинската проблематика на хората.

Но не съжалявам за избора си да участвам в политиката, макар и от по-задни позиции. Така опознах на живо много хора, до които иначе нямаше да стигна. Именно тези хора продължават да ме амбицират и днес да продължавам това усилие. И се моля на висшите сили, ако ги има, или поне на слепия хаос на еволюцията, никога да не загубя чувствителността си към техните думи, защото, ако това стане, аз ще бъда безполезен първо като журналист, а след това и като всичко останало.

Иначе лично аз никога не съм приемал идеята за сатанизация на политиката. Все пак именно политиката притежава инструментите за качествена промяна в живота на хората. У нас политиката се упражнява технократски и глупаво и резултатът от това е очевиден – провален преход, отчаяни хора, и политици, които често приличат на създания, долетели преди миг с летяща чиния. Все още съм оптимист, че това може да бъде променено.

Да не излезе, че апетитът на журналисти към политическа кариера е на баир лозе и как би се почувствал, ако късметът те прати в парламента не в най-добрия момент?

Доцент Стайко Трифонов, страхотен историк и добър приятел на баща ми,  малко преди да почине в един разговор каза нещо, което съм запомнил. Въпросът към него беше – защо не е станал депутат или нещо подобно, защото той беше получавал такива предложения. И той каза: „Защо ми е да ставам депутат? И без това трудно бих издържал повечето хора там, а и най-вероятно по цял ден щях да вися в библиотеката, за да чета архивите”.

С други думи – човек не се ражда, за да стане депутат, въпреки, че някои в политиката имат такива съмнения, тоест, ако попадна в парламента и се чувствам безполезен, няма да имам скрупули да го напусна. В крайна сметка – това да съм журналист за мен винаги ще бъде по-важно от всичко друго.

Като имам предвид журналистическата ти чувствителност, бързото и запомнящо се реагиране на събитията у нас, не е изключено след време да ги осмислиш и в книга. Как би я озаглавил най-точно през твоя поглед?

По едно време имах идея  да събера малко статии в книга и дори бях измислил страхотно заглавие – „Взривна зона”. По-късно с известно огорчение научих, че има стихосбирка на Андрей Германов с такова заглавие. С известна доза яд я намерих, но пък поезията в нея бе така експресивна, интересна и вълнуваща, че нямаше как да оспоря правото на Германов върху това заглавие. Това е мъката да си почитател на поезията и журналист – човек винаги е склонен да даде предимство на поетите.

Имам една любима картина на Макс Ернст – „Европа след дъжда”. В нея той се опитва по експресионистичен начин да пресъздаде Стария континент след Втората световна война. Така че ако наистина един ден издам книга, вероятно ще я кръстя: „България след дъжда”. Книга надежда за надеждата че бъдещето все пак може да е светло в една опустошена от политическите, управленски и природни порои изтормозена страна.

СБЖ