Въпросът „Защо сме такива“ винаги е вълнувал философите и анализаторите. В българската история още Стоян Михайловски си го поставя като питане и започва да търси отговор. Вярно е, Михайловски стига до доста ексцентрични изводи, които след това го карат да пише статии във възхвала на фашизма ала Мусолини, но все пак опитът му трябва да бъде поощрен.

После Иван Хаджийски се качва на колелото си и тръгва да обикаля из България, за да може да си отговори цялостно на въпроса за душевността на народа, за неговите стремежи, цели и общи идеи. Отговорът никак не е лесен и за това има няколко основни причини.

Много е трудно да сведеш всички хора до общи изводи, следствия и теореми. Необходима е почти необятна ерудиция, безкрайно търпение и спокойна мъдрост, за да си в състояние да огледаш всички страни на един народ и да го затвориш и опишеш в книга, която да се чете и след поколения.

Народопсихологията обаче е коварна наука. Защото в мига, в който си си повярвал, че си намерил общото между всички различни хора от една националност, започваш да обясняваш целия свят само през тази призма и като магическо просветление започваш да убеждаваш, че си открил прословутия „философски камък“, алхимичния блян, превръщащ всичко в злато.

Алхимиците днес са известни преди всичко със своите заблуди. Някои от тях доста елегантни, възвишени, поетични и възторжени, но заблуди, откъдето и да ги погледнеш. Един ден ще говорим така и за доста народопсихолози, които откриха прелестта да обясняват нещата на едро и с тон, непоколебим като реч на латиноамерикан­ски диктатор от 70-те години на миналия век.

Ефектът на кураре

И днес имаме някои примери пред очите си. Съвсем наскоро с радост, удивление и известен смут попаднах на статията на Иван Стоянов „Силата на българският негативизъм“, публикувана в бр.2 на списание „Ново време“, която изчетох с огромен интерес.

Заглавието ме грабна, както и холивудското начало на текста. Описаната картина е почти епична. В нея с едри мазки ни се разкрива причината за българските трагедии — негативизмът. Авторът не търпи противоречия по този пункт и започва да привежда доказателства, за да подсили темата си със спец­ефекти. Удава му се добре — Паи­сий се оказва исторически шмекер на дребно, но все пак се признава благород­ството на неговата мисия. Априлското въстание пък е някакво конспиративно замислено харакири, организирано от въстаниците с кръвопускане, за да могат да шашнат света със страданието на един народ.

Дори и да не приемаме тезите на Иван Стоянов, на този етап сетивата на човек все едно са напръскани с кураре — древната африканска отрова, която парализира мускулите и превръща човек единствено в зрител на случващото се край него. Ефектът на курарето идва от смазващото осъзнаване, че Стоянов ще монтира търсенето на негативизма като основен свой двигател в проумяването на българ­ския път през историята.

Подходът обаче е сбъркан от самото начало. Това е все едно да се опиташ да подкараш самолет, като напълниш резервоарите му с лимонада. Просто защото историята никога не е само черна или само бяла, но взирането в тъмнината, в негативизма, в лошото веднага подсказва, че пред нас ще има пикантен текст, който търси сензационност и скандал, вместо обяснения и анализ.

Дори като приемем извода на автора, че сме възпитани да живеем в атмосфера на полуистини, това ни най-малко не оправдава избрания подход. Защото няма народ на тази земя, който да не може да бъде описан през призмата на негативното.

И точно тук идва голямото объркване — разбиването на митовете, с които живеят българите, съвсем не означава, че разрушителят е освободител. Защото изключително важни са мотивацията, с която го прави, и пътят, който показва. А господин Стоянов, както ще ни убеди епичният завършек на неговата статия, всъщност използва народопсихологическите си пориви единствено за да опише настоя­щата ситуация на държавата като нормална, истинска и напълно приемлива. Тоест, революционното начало на текста не бива да ни заблуждава. Пред нас стои не текст на Троцки, а по-скоро опус в стила на Жозеф дьо Местр.

Антропологът — шаман

Удивителното в текста на Иван Стоянов е, че той е толкова едностранчив и пристрастен, че понякога човек се загубва в неговата аргументация. Основната фабрика за негативизъм авторът открива в лицето на държавата, която нарочно пропагандира изкуствен и засилен образ на българите. Гневът му основно е насочен към социалистическа България, която благодарение на своята изолация успяла да внуши на българите, че са това, което не са, а когато Желязната завеса рухнала, хората изпаднали в комплекс за малоценност. Обяснението е красиво и логично. Но не е вярно.

Защото, ако приемем, че можем да определим един народ като страдащ от колективен комплекс, няма как да датираме този негативизъм с дата 11 ноември 1989 г., ден след промените и липсата на завеси. Дори ако погледнем честно и приемем смелите исторически подходи на господин Стоянов скоростно да се освобождава от неудобните части на историята, които не се вписват в теорията, можем да споделим, че ако някой някога е насаждал комплекс за малоценност на българите, това е интелигенцията, а не държавата. Още Алеко Константинов скептично процежда„Европейци сме ний, ама все не сме дотам“ и иронично стреля срещу типични български черти, които не са негативистки, а чисто интересчийски.

В този случай можем да видим държавата дори като позитивен инструмент, която се опитва да спаси хората от моралистичния терор на нововъзникналите интелигенти. Естествено това тълкуване е свръхпресилено, но мисля, че то добре демонстрира основния подход на господин Стоянов — в момента, в който теорията му започва да звучи добре, той се отървава от усещането, че трябва да я мотивира с логически аргументи. Поради тази причина текстът му тече като поема със своя вътрешна логика, като заклинание на шаман, а не като изследване на антрополог, който търси корените на проблем.

Това обаче е много отрицателно шаманство, защото авторът изобщо не е склонен да признае на българите елемент на еволюционно развитие. Той ги класифицира като вид малко над първобитните диваци, с което донякъде оправдава държавническите усилия мисловният вакуум на този ограничен народ да бъде запълнен с митове, които да помогнат на държавата след Освобождението да потърси някакъв свой път към бъдещето.

Не съм човек, който ще спре битката с някаква митология, защото смятам, че това е ценен процес. Само че съм наясно с друго — в областта на народопсихологическите обяснения няма само една истина. Няма и как да има. Който твърди, че е господар на единствено вярното обяснение, се опитва да създаде обратна по значение, но не по-малка митология.

И изобщо митовете не се разбиват с революции и гневни текстове, а със зрели дискусии. Те са много по-трудни, защото дискусията предполага равнопоставеност. Иван Стоянов е избрал другия подход — българите нямат думата, те са безропотни жертви на изкусните пропагандистки техники и никога никой преди него не се е сетил да оборва и демистифицира историята по радикален начин. Тук възниква новата форма на шаманизъм, която ни се предлага.

С чук в ръката...

Нека обърнем известно внимание на най-развития пример в статията — цялата истерия около проекта „Митът „Батак“, който преди няколко години събуди духовете и предизвика ожесточена обществена дискусия. Иван Стоянов е избрал един подход в анализа си на цялата ситуация — той приема, че демитологизацията е върховното лекарство на историческите комплекси. Тоест борецът срещу митове е някакъв постмодерен доктор Фройд, който с блестящ анализ може да прогони демоните от колективната народна психика и да я изчисти по съвършен начин.

Именно това, че се изявява като лечител обаче, вкарва автора в капан, защото там, където може да се даде емоционално обяснение на фактите, той предпочита да вижда организирана конспирация. Тоест академични кръгове, край които е намесена и фигурата на президента, умишлено атакуват демистификаторката на мита около Батак, за да разпалят националистическа истерия в българите. Те не действат емоционално, а водени от тъмни цели. Това се вписва в цялата идея на статията, че държавата е конвейер за митологеми и постоянно произвежда такива, за да държи българите в състояние на постоянно изумление. За целта авторката на проекта е приравнена с Пастернак и Солженицин, въпреки че подобно сравнение би било пресилено за почти три-четвърти от световното население.

Тук също трябва да постъпим безпощадно и да върнем малко реал­ност в хода на историческите размисли. Дори и да приемем, че президентът е върховен манипулатор, е много трудно точно него да причислим към подпалвачите на националистическа истерия. Основният огън по авторите на проекта „Митът „Батак“ бяха опозицио­нерите от партия „Атака“, които посветиха не едно и две предавания на присъдружната им тогава телевизия „Скат“, за да громят авторката Мартина Балева.

Точно в тази телевизия пък президентът бе изкаран нещо като върховен демиург на нихилизма и обвиняван, че толерира подобни исторически разработки. Това са репортерските факти и могат да бъдат проверени много лесно само с няколко бързи ключови думи в „Гугъл“. Базисната теза на Стоянов просто не издържа, защото фактите, които привежда, просто не отговарят на истината.

Нека сега да обобщим драмата. Иван Стоянов е заел позата на философ с чук в ръката, който иска да троши клишетата, оковали духа на българите. Но в действителност отново игнорира половината истина за случая. Само че това е лошо, защото обезсмисля основните му идеи. В случая държавният глава не е фабрикантът на исторически илюзии или конспираторът за създаване на национализъм.

Президентът се оказва пресечна точка, в която парадоксално се съчетават двете критики — тази на националистическите безумци от „Атака“ и на самотният демистификатор Иван Стоянов. А фактът, че едното обяснение толкова огледално прилича на другото, вече е достатъчно съмнителен, за да не приемаме безкритично основната методология, избрана в статията.

Атаката срещу президента и „тъмните“ кръгове около него обаче не е случайна и в края на статията това ясно си проличава.

Проповедникът идва

След като здраво е нахокал всички хора, минал е през еволюционни сравнения, прекосил е психоаналитични ширини, разбъркал е коктейла си с цитати от Тойнби и е добавил други съставки, Стоянов вече се чувства достатъчно уверен, за да заеме позата на политически проповедник с доста десен уклон. В текста му има една интересна част — „Държавата сме ние“. В нея авторът се нахвърля върху идеята да прехвърляме собствените си проблеми на имагинерната държава и настоява да приемем факта, че тя, това сме всички ние. Оспорима теза.

Държавата представлява народа, но в никакъв случай не го припо­крива. Ако имаше съвършено единство на държава и народ, демокрацията щеше да отпадне като процедура, защото съвършените форми не се нуждаят от доизглаждане. Държавата не е установена завинаги структура, а фактът, че нейната легитимност произтича от народа, по никакъв начин не изравнява уравнението. Поради това всеки народ е в правото си да е недоволен от едно управление, защото в демократичните общества управлението не е стопроцентово избрано.

Недоволството от властта обаче е приписано към негативизма на българите. Факт е, че Стоянов никъде не прави този извод едно към едно, но цялата логическа постройка на неговите разсъждения ни води към момента, в който точно това трябва да мислим. Ето защо в началото споменах, че радикалното начало много бързо прелива в изострен консерватизъм, който се засилва с всяко ново изречение.

На този етап на народа не му се признава правото да недоволства от държавата, а в следващия от ръкава излиза голямото обвинение — народът е прост.

Простотията, според Стоянов, е неумението да се живее според правилата на сложно общество. И отново стигаме до точката, в която на обществото се приписва селски манталитет, който все още е в процес на доизживяване. Това е моментът, в който вече всички читатели очакват авторът да сподели с тях кулминацията. Накъде води бълбукащата река на възпитателно-бичуващите му мисли.

Изненада: води към ГЕРБ!

Събуждане в реалността

Шокът от откритието, споделено по-горе, действа на съзнание­то като внезапно озоваване в реалността. От логиката на това, че българският селски манталитет подрежда Вселената според собствените си митове и заради това е обречен да тъне в простотия и комплекси, изведнъж попадаме в друг свят. В този авторов свят (той е само авторов) ГЕРБ всъщност осъществяват добро управление. Защото били най-близко до душевността на народа и неговото световъзприемане. В момента, в който народът избере да го управляват себеподобни, той прави крачка напред в правилната посока, се твърди в статията. Консервативната нагласа на текста лъсва изцяло.

И всъщност този консерватизъм, който навлиза като радиация, унищожава моралистичния патос на първата част от написаното. Изведнъж възпитателят на народа се трансформира в апологет на властта. И защото тази власт трябва да бъде похвалена, се стига до извода, че народът е извършил морален вот, като е докарал партия­та на Бойко Борисов на власт.

Най-интересното е, че може да разбием напълно тази теза, като използваме изцяло инструментите на самия Стоянов. ГЕРБ превърнаха себе си в партия-мит, успяха да предложат себе си като търговски продукт, който не осъществи абсолютно нищо от това, което обещаваше. ГЕРБ спокойно могат да бъдат причислени към цялата редица от производители на митология, която така ужасно задръст­вала съзнанията на българите.

Неслучайно лице на партията стана Божидар Димитров — един от историците, кои­то спокойно можем да причислим към групата, така усърдно атакувана от Стоянов. От пръв поглед се вижда, че ГЕРБ по никакъв начин не се вписва в идеята за нормализация на политическия, още по-малко на психологическия климат в страната.

Стоянов обаче не е напълно сляп за противоречието. Това, което му пречи триумфиращо да заяви, че единствено вярната и вечна теза е доказана, е българската носталгия по миналото. Тоест, ако ГЕРБ е въплъщение на народната душевност и минибългарски край на историята, бляновете по близкото минало нямаше да бъдат така силни, нито пък така ясно изразени.

Носталгията тук влиза в остро противоречие с най-фундаменталния извод на статията, че България трябва да търси път към функциониращ капитализъм.

За целта от прахта на историята са възкресени клишета, в кои­то вече никой не вярва, но е хубаво да погледнем едно от тях. Капитализмът е победил, твърди авторът, защото е приел безусловно идеята, че хората се различават по своите възможности, а социализмът е водил битка срещу това правило.

Направо повява вятър с неолиберален лед в него. Капитализмът, и това е исторически факт, а не политическа фантазия, винаги е бил няколко обиколки пред социалистическите държави. Социализмът побеждава за първи път в една съвсем неразвита капиталистическа държава с феодални останки като Русия. Същевременно просперитет на капитализма постигнаха точно тези страни, които по една случайност имаха възможност да черпят ресурси от целия останал свят. Седем континента работеха за просперитета на 15 държави в света. Когато днес анализираме историческия двубой, нека да не пропускаме тази особеност. Не защото социализмът би излязъл победител, а защото е митологема да приписваме победата на капитализма единствено на клишетата, с които е обяснен.

Но вече сме стигнали до точката, от която няма връщане. За да може обаче да развие тезата си, авторът на статията се нуждае от битка с цялата социалистическа епоха на страната и той я провежда в рамките на страничка и половина. Там започва трагедията.

Взривно поле

„Социализмът трайно осигури на българите незаслужено висок стандарт“. С тази фраза-бомба започва анализа си на социалистическата епоха Иван Стоянов. Обяснението за това е леко нелогично — страната ни е намерила пазар, на който може да пласира некачествените си стоки — огромния Съветски съюз.

Изводът всъщност съдържа доза истина. Именно социализмът осигурява за първи път нормален стандарт на живот за българите. Тоест в епохите преди това управленските елити са се провалили изцяло в тази задача.

Разбирането на Стоянов все пак е стъпка по-напред от тези, които живеят във филма за проспериращата преди Девети страна и последния кръг на ада след тази дата. Социализмът в България е натоварен със задача, която никога не му е била поставяна от неговия класик Карл Маркс — да модернизира една изоставена, селска страна, без никаква инфраструктура и без модерна индустрия. Факт, който в статията се признава съвсем ясно.

Проблемът в извода идва от друга страна, че това постижение съвсем не се признава толкова ясно, а само в контекста на провала на системата. Всъщност България е единствената страна, в която социализмът не е преживявал политическа криза, нещо, което се признава и от Збигнев Бжежински. Тоест модернизационният характер на социализма е тема, която тепърва трябва да бъде изследвана. И именно защото идва като модернистична сила в българското обще­ство, социализмът не може да бъде наречен „патерналистичен“ начин на управление. Просто тази терминология не може да бъде употребена спрямо всичко извършено. Тя помага за нагласяване на тезата, за изчистване на излишните неясноти от статията на Стоянов, но просто е вътрешно противоречива.

Да не говорим за следния парадокс — като разграничава България и Русия от останалите народи, авторът успешно изгражда допълнително усещане за комплекс. Защото подобно набиване на канчето (това е точен, макар и простоват израз) може да роди единствено и само допълнителна митологизация на изминалото време.

Възпитанието е насилствен процес, но не и насилнически. Никой не може да бъде възпитан само с бой и крясъци, а статията на Стоя­нов можем да определим като еквивалент на всичко това. Ако целта е била да се скандализират хората, мисията е изпълнена. Но ако авторът си е поставял по-големи цели, като решаване на проблема с негативизма и действителен анализ на явлението, схемата започва да куца. Да не говорим, че става абсурдна в края на текста.

Утопичен капитализъм

В един възпитателен текст трябва да се даде предписание за това как да бъде решен проблемът. И изненадващият отговор е: капитализъм. Това странно твърдение е аргументирано почти библейски и заслужава да му обърнем внимание.

За да развие темата, Стоянов съвсем откровено си позволява да изкриви българската реалност, за да може тя да пасне на модела на идеалния (несъществуващ никъде) капитализъм.

„Днес в България за първи път има почти истински капитализъм, т.е. общество, което започва да разпределя хората според техните лични качества, а не роднински връзки, партийна или политическа принадлежност, физическа сила и т.н.“

Отново махваме за сбогом на фактите. Само кратка справка във вестниците или която и да е информационна агенция ще разбие идеал­ната постановка. Един бивш премиер сподели „Всички сме братовчеди“, за да намали критиките към роднинските назначения по време на неговия мандат. Интересно е, че точно този премиер в легендата на дясната мисъл е основният герой на българския капитализъм,

което е доста спорно, но е факт. Дори този премиер не успя да избяга от роднинските назначения и травми. А какво да говорим за настоя­щата власт, която вече има подпечатана присъда по този въпрос, и то със СРС-та.

Това е неудобството на чистата и елегантната теория. Фактите от действителността много пречат. Тя би литнала като волна птичка, ако грубата реалност така перверзно не чертаеше съвсем друга картина.

Следва нов симфоничен скок: „капитализъм е не толкова икономическо, колкото цивилизационно стъпало в развитието на човечеството“. Във филма си „Капитализъм, любовна история“ Майкъл Мур с лека ирония се връща към времената, когато цяло едно поколение философи и политолози в САЩ започват да търсят морална основа на капитализма. Там някъде се ражда идеята, че капитализмът не е само икономика, а цивилизация, ценности, споделен светоглед за развитие.

Днес, особено след 11 септември 2001, разумно мислещите се убедиха, че капитализмът не е дори икономическо явление. Той е икономически хищно проявление на историята и заради това оцелява толкова време. Неоконсерваторите в САЩ и всичките им последователи убиха и последните остатъци от вяра, че капитализмът може да носи морално послание. Но същото важи и за пазарната икономика в Европа. Макар и с по-социални измерения, които падат едно след друго, европейският капитализъм страда от същите страсти като американския.

Това е вътрешно противоречие, което е неразрешимо на територията на морала. Печалбата не е морална категория, а съвременният корпоративистки капитализъм не признава нищо извън нея. Дали си задаваме въпроса какво мисли за капитализма работникът от Индонезия, принуден да се прегъва за 15 цента на час? Къде е тук цивилизационното извисяване? Какво ли мисли за капитализма селянинът в България, който чака прекупвачите да изкупят стоката му за жълти стотинки, а в магазините след това да я види оскъпена 500 пъти.

Ако трябва да обобщим, капитализмът, описан от Стоянов, дори да е съществувал някога, е останал далече в миналото. А този факт обезсмисля целия консервативен завършек на текста и педагогиче­ската поема за българския негативизъм. Капитализмът е видян като изцерител на проблемите, но това е тъжен извод за всички, които могат да мислят.

Има ли място за оптимизъм?

Статията на Иван Стоянов е един много интересен, предизвикателен, на места вбесяващ, а на други възхитителен текст. Вероят­но така трябва да се пише в ХХI век, когато съмненията стават много повече от доказаните истини.

Проблемът е вътрешната противоречивост на изводите. Това е все едно да започнеи да четеш„Комунистически манифест“, а да се окаже, че последните страници са от„Краят на историята“ на Франсис Фукуяма.

Радикалното начало, което води до консервативния утопичен финал, просто смазва логиката. И всеки непредубеден читател се чув­ства длъжен да постави под въпрос цялата статия, въпреки че много от изводите в нея са верни, точни и парещи.

Българският проблем днес е различен от българския проблем след Освобождението. Всъщност, ако приемем, че негативизмът е водещо качество в характера на народа, просто обяснението за този негативизъм не е вярно. Българите са черногледи, защото върху тях системно е извършвано политическо насилие да вярват, че системата, която ги управлява, е непроменяема. Приемането на статуквото като социален и неразрушим закон води до емоционалния кипеж на скептицизма. Трудната възможност за организация на голямо социално недоволство днес се дължи именно на трайния натиск върху психиката на хората. Когато живееш в свят, за който ти казват, че не можеш да промениш, единствената форма на бунт е да престанеш да вярваш на всичко.

Негативизмът всъщност е форма на съпротива и трябва да го разглеждаме в този контекст. Негативизмът, от друга страна, никога не е позволил на една политическа власт трайно да обсеби съзнанията на българите. Можем да разглеждаме негативизма като упорито и мъчно извоювана психологическа свобода, макар и по тъмен начин.

Заради това битката не е изгубена. Хората не вярват, но започват да се отърсват от клишетата. Историческата митология е проблем, но много по-голям проблем е политическата митология. За първи път днес можем да видим българи, които откровено поставят под съмнение трафаретните фрази на пазарните талибани, неолибералните хищници и платените офис експерти.

В този смисъл голямата битка за освобождението от историческите комплекси може да мине единствено и само през битка с политическото статукво. Не знам дали трябва да наричаме това революция. Вероятно не. Фразата „здрав разум“ върши повече работа.

И едва след като статуквото бъде изметено, можем да се посветим на задачата да мислим върху част от поставените от Иван Стоянов проблеми. В нова политическа реалност, при нов политиче­ски климат.

Имам надеждата, че на господин Стоянов подобно развитие на нещата все пак би му харесало.