Eдна новина заля като цунами информационните агенции и предизвика цяла серия от моралистични, иронични и възмутени коментари - при операция срещу проституцията столичните полицаи задържали и начална учителка, която заработвала допълнително като компаньонка.
Равнището на граждански гняв в интернет срещу жената мина всякакви форми на обществено приличие и с целия риск на това да се защитават социално непопулярни идеи, някой трябва да каже няколко думи в защита на жената.
Ние сме възпитани в цял кръг от светли ценности, които обаче в момента ни пречат да видим реалното състояние на нещата. Срамен труд няма. Особено във времената, когато хората са докарани до ръба на оцеляването, до самия край на пропастта. Учителката не е убила някого, нито е откраднала нещо. Тя просто оцелява. Как се живее с 400 лева на месец? За какви други ценности, хуманни пориви и светли чувства можем да говорим пред озъбената и зловеща реалност? Така че - по-внимателно с моралните оценки и силния патос на заклеймяването.
Няма как да говорим за нещо възвишено, когато всекидневието е в състояние да убие всичко светло в един човек. Всички сме се досещали, че тоталната българска криза, която не е спирала от 20 години насам, унищожи цял един свят на ценности, разбирания, размишления и много други слънчеви пориви, но едва при такива случаи можем да си дадем ясна сметка за състоянието на нашия свят. След като една учителка може да избере проституцията като начин за оцеляване, това не е морално, а социално падение на цялото общество. Хората трябва да оцеляват напук на липсващата държава и напук на непукисткия кабинет, който се мотае в розовите облачета на измисления си оптимизъм. Оцеляването е най-първичната потребност, заложена е най-дълбоко в нашите гени, и когато се обади то, всичко останало потъва в мрак. Ние живеем по-скоро с илюзията за светла България в очите си, без да си даваме ясна сметка колко тъмно е положението и колко рядко има лъч на надежда в една реалност, доведена до абсолютното си дъно. Дъното, в което учителките трябва да проституират, за да могат да издържат.
Един разказ на Хемингуей "Там, където е чисто и светло" описваше подобна ситуация. Двама герои наблюдават старец, който всеки ден стои в кафене. И най-накрая стигат до извода, че този тъжен човек стои в кафенето, защото иска да прекара поне част от живота си на чисто и светло място встрани от мрака на самотата си. Сега всички българи са като този герой.
Всички жадуват за нещо светло.
А то почти никога не се случва.
