В самия край на своя мандат забравената, изтощена и странна партия НДСВ реши да извърши едно символично действие, което да отклони мислите на хората от провалите на тяхното правителство и да им създаде митологична представа за бъдещето. Жълтите дадоха 15 хиляди лева, за да монтират електронно табло на покрива на своята централа, което да отброява дните, които остават на България до членството в ЕС. Още тогава се предполаше, че на 1 януари ние ще влезем в клуба на богатите западни държави, ще отворим чашите с шампанско и купонът ще започне, за да не свърши никога повече.

НДСВ бяха опитни в насаждането на идеята, че цялата европейска идея произтича от тях. Така замъглиха с приказки медиите, че ЕС започна да изглежда като неспиращият купон от книгата на Дъглас Адамс "Пътеводител на галагктическия стопаджия".

Таблото беше нещо като часовник, който отмерваше времето до края на историята и започването на ново време. Минавайки край централата на НДСВ човек можеше да види яркият надпис: "До членството на България в ЕС остават 672 дни". Гледах жълтите букви и си казвах: "Даа, остават ни 672 дни до бъдещето". После често си повтарях тази фраза като гледах как цифрата на таблото намалява. Бъдещето винаги е по-подредено и ясно, когато някой ти то покаже със светещ надпис и указателна табела.

Европейският съюз се къпеше в лукс и удоволствие. Течаха красивите дни, когато всички си мислеха, че пътят е само напред и нагоре, а дори и ние в нашия край на Балканите си мислехме, че ще успеем да хванем последния влак и да помахаме ехидно на съседите, които щяха дълго да чакат след нас на гишето за билети.

Междувременно станаха доста работи. НДСВ загуби изборите, което беше израз на всевъзможна политическа справедливост, но пък пак успяха да вземат своето, за да поставят обществената ситуация в патово положение. Започнаха едни безкрайни преговори, за да създаде бъдещата управленска коалиция, прословутата Тройна коалиция, която в митологията на ГЕРБ е нещо като земен аватар на Сатаната. Таблото обаче не спря своята работа. Това е магията на електрониката - един път като я пуснеш, тя неумолимо отмерва времето, а цифрите намаляваха и намаляваха.

Бъдещето приближаваше като кола, която трябва да стопираме и да се отправим към светлите хоризонти.

Тогава на 1 януари 2007 година премиерът Сергей Станишев постави символично постави България на картата на Европа, а таблото на покрива на централата на НДСВ трябваше да мине в историята. То остана един съвсем дребен факт, който спокойно може да бъде забравен по дългия път.

През 2007 години Европейският съюз все още беше силна и мощна организация, която дори не подозираше, че е като речен кораб, който се носи към водопад. Европеизаторите на българското доста отдавна бяха започнали да ни заливат с трудно преводимите клишета на новата класа на бюрократите, които опаковаха цялата идея за Европа в тонове документи, директиви, мрънкащи комисари и костюмирани по един и същи начин експерти. Всички заедно в един глас започнаха да говорят, че за да можем да влезем в бъдещето трябва да пречупим себе си, да станем като "онези другите", да започнем да функционираме подредено и да заприличаме на кротки шведи, които не близват ракия. А морковчето беше добро - този път, казваха ни, ние сме от правилната страна на историята, влязохме в клуба на победителите, зарязахме историческото проклятие на България, само още два напъна и политическото щастие ще дойде при нас като неочакван оргазъм с щастлива манекенка.

Идеята за Европа и до днес ме омайва. Обединена Европа, както си я представям, може да бъде място на солидарност, просперитет и споделени ценности. Може да бъде еталон на цивилизованост и здрав разум в един свят, който прилича на тийнейджър люснал две енергийни напитки, подправени с екстази. Малко преди да ни сложат електронното табло, което трябваше да отмерва дните до бъдещето Европа направи може би последният разумен жест в своята нова история - противопастави се на катастрофичната война в Ирак, създадена, за да задовили месианските мании на един самозабравен президент, война, която повече от всяка друга бе построена от лъжи и ксенофобия.

Това беше Европа за която обичам да си спомням.

После, след като вече бяхме в Европейския съюз без изобщо да знаем какво правим там и само се чудехме защо никой не отваря шампанското и не черпи новодошлите, дойде голямата криза и направи бъдещето да изглежда доста мрачно. ЕС се самозатвори в своя страх и всяка европейска идея отиде по дяволите. Точно тогава се видя, че това, което трябваше да бъде общност на ценности е основно общност на пари. На тях не им пукаше много за ценностите, защото толкова лесно ги предадоха в разгара на една наистина незапомнена криза. Тази Европа в която трябваше всички да сме доволни и весели, изведнъж създаде хронично намръщени политици, които започнаха да си търсят изкупителни жертви. О, още в разгара на красивия сън за ЕС трябваше да се сетим, че нещата не са толкова розови. Френският народ получи хиляди гневни обвинения за това, че отхвърли с референдум Европейската конституция. После холандците също бяха сочени гневно с пръст, че не са на висотата на космическите разуми, които управляват кораба по реката. Още тогава се видя, че Европа може да бъде много гневна, когато някой нарушава спокойния сън на бюрократите и тяхната прилежна документация.

Обаче злобата изсипана към Гърция, Испания и Португалия няма аналог в историята на Европейския съюз. Никой не се опита да потърси солидарно вината за кризите в тези държави и в големите европейски страни, които с години си затваряха очите за финансовата оргия, която течеше. Вместо това Големите европейски държави извиваха докрай ръцете на по-малките да купуват от тях военна техника за милиарди, да участват в спекулативния кръг на финансовите шашми, а най-накрая се оказа, че сметката трябва да плащат само най-слабите. Разбира се, Германия и Франция се усетиха, че трябва поне да се опитат да спасят тези страни, защото това би създадало странно неравновесие на кораба, на тази помощ беше помощта на господаря към слугата. И това е Европейският съюз какъвто никога не съм искал да го видя. Съжалявам, че е така.

Може би нямаше да се шегувам с таблото и идването на бъдещето, ако си бях спомнил поне за една книга, която съм чел. Ама кой да помни книги в дните на очакване на края на историята. През 1999 година обаче аз се сдобих с една малка синя книжка, наречена "Глобализацията" от невероятният Зигмунт Бауман. В нея той като пророк е описал онова, което се случи като в кофти филм с цялата икономическа власт. Бауман много мъдро знаеше и то доста преди да почне да се говори за това, че глобализацията увеличава поляризацията в света. Нещо повече - управленските елит започват да упражняват надтериториална власт, която дори се измъква от оковите на физическото като сила не от този свят. Властта става не-земна. Всъщност Европа пострада много повече от рухването на небето във времето на кризата. Защото в ЕС все пак бяха останали някакви остатъци от идеи, ценности, идеологии и хората видяха, че тези, които ги управляват вече не само са самозабравили се, те са си повярвали, че са неземни. Макар и да звучи леко шантаво, точно това се случи с ЕС, той се събуди след кошмара плувнал в пот, но още не знае на кой свят е - елитите са се изолирали, хората се чувстват нещастни, а целият континтент вече е остра криза на идентичност.

Точно такова бъдеще изобщо не съм си представял. Ние трябваше да се качим на друг влак. Трябваше да участваме в купон, а не в чистенето след купона, когато пиячка не е останала, а хубавите жени са с махмурлук и не искат да разговарят.

Заради това не мразете гърците, че протестират. Протестът на обикновените хора не е някаква форма на тръшкане на глезено дете, това са викове на хора, осъзнали, че са живели в лъжа. Не гледайте скептично на испанците, че се събудиха от упойката и от площадите поискаха промяна - това са хора, които вече знаят, че трябва да се живее по нов начин. Ако Европа има бъдеще то минава през гласът на тези хора, през тяхната ежедневна борба, през нежеланието им да живеят по измислените правила на богаташите, които искат да спасят своите задници като накарат всички останали да живеят в мизерия. Европейският съюз може да успее отново само, ако намери начин да чуе тези хора, а не като ментор да размахва пръст и да влиза от среща на министрите на върха в среща на министрите на коктейл. Когато Европа се приземи отново, тогава тя ще стане полезна и ценна. През другото време съскането на обикновените хора ще става все по-голямо, защото никой не иска да живее в свят на провалени идеи и захвърлени ценности.

Тези дни отново минавах с тролея покрай централата на НДСВ. Сетих се за таблото и вдигнах очи към него. То си стои все още там - изгаснало, тъмно, непотребно. Бъдещето дойде и се оказа по-различно от бляскащите букви и електронната светлина.

Ама пък точно това може да се окаже джакпота. Поне никой не може да притежава истинското бъдеще, то винаги намира свои начини да бъде различно.

А това, ако не друго, си е вълнуващо, мама му стара.