/Поглед.инфо/ Едно отвратително убийство на банкова чиновничка ли трябваше да стане, за да отвори очите на цялото общество, че България има огромен проблем с неограничената от нищо банкова система? Ама точно така се случи - в нашата страна проблемът се разпознава май само тогава, когато е доведен до крайна ексцесия, до абсолютно буйство, лудост и отявлена психопатщина. Само в екстремистка крайност институциите и медиите са склонни да дебатират истинските проблеми на страната, а не обичайните глупотевини.

Само да уточня нещо - намирам всеки предумишлен убиец за отвратително същество, така че не мога да видя в един такъв човек отмъстител за всички нас и загрижен за бъдещето на страната самарянин. Понеже прочетох няколко такива мнения, смея да споделя, че от тях ми се повръща. Те също са диагноза за болестта на обществото. Ако тръгнем да решаваме всички проблеми с оръжие, спокойно можем да кажем "довиждане" на държавата и да се оттеглим като неспокойни духове в историческия мрак. Но убийството като блясък на светкавица ни показа каква тъмна бездна клокочи от нещо, за което обикновено не се говори много - за всекидневния терор, който банките упражняват върху своите клиенти. Защото е вид терор самоволно и произволно да сменяш условията на договора и да висиш като Дамоклев меч над главата на ошашавените хора.

Заради това човек не може да не подкрепи обявената тези дни идея за помощ на хората с лоши ипотеки. Повечето изказани идеи са все още само намерения, но беше крайно време този въпрос да се постави. Аз дори считам, че хората, които притежават само едно жилище, изобщо не бива да бъдат гонени от него, а да им бъде предложен такъв план, че да успеят да погасят заема си, без да останат на улицата. Това е ситуация, в която и клиентът, и банката печелят, защото в задачата се пита за какво са й на банката жилища, които и без това трудно реализира на пазара? Не е ли по-добре да се намери начин хората да продължат да плащат и да връщат отпуснатите им пари?

Това, което си струва да се коментира обаче е, не самата идея, а някои от реакциите по нея. Бях убеден, че моите любимци от Института по пазарна икономика ще реагират на темата и не се излъгах. Само ден след лансирането на идеята в "Труд" се появи статия на икономиста от ИПИ Калоян Стайков със заглавие "Манталитетът определя законите". Няма да се отнасям критично към този текст, защото вероятно е първия текст от ИПИ, който срещам и който е написан с лека нотка на симпатия и загриженост към обикновените хора. И въпреки че проблемът там е обърнат изцяло и държавата отново е изкарана виновна за лошите ипотеки, все пак трябва да оценяваме съвсем редките мигове на човещина, които се появат в сърцата на хората от ИПИ.

Едно изречение от статията обаче ми се наби в главата и ще си позволя да го цитирам. Може в началото то да ви изглежда встрани от проблема, но не е. Дори смятам, че не би трябвало да има икономист, който да напише такова изречение и след това да не изригне в гневни проклятия как се е стигнало до такава ситуация. Изречението е: "Въпреки че няма официални данни за броя на кредитополучателите със затруднения да изплащат задълженията си, през последните месеци се срещат коментари, че техният брой е критичен".

Няма информация за това колко са кредитополучателите със затруднения? Ама вие сериозно ли? Нима икономист може да напише това изречение без огромна доза възмущение? Каква политика във финансовия сектор може да се води изобщо, без наличието на тази жизненоважна информация? Това е критика не към ИПИ, а към държавата.

Как е възможно по толкова критичен проблем изобщо да не се събира информация? Възможно ли е да се прави и социална политика без знанието колко хора са задлъжнели до гуша на банките и не могат да изплуват от това блато. Чел съм анализи в "Монд дипломатик" и "Гардиън" - в статия, посветена на проблем като лошите кредите, авторите не само щяха да разполагат с точната бройка, а буквално щяха да знаят по квартали в Париж и Лондон колко хора са задлъжнели. Без наличието на такава информация, как може да съдим за състоянието на държавата? Защо банките не са задължени да я подават? Какво изобщо знаем за положението в тази държава?

Икономистът от ИПИ прелита над този проблем, въпреки че ако беше наистина съвестен критик на държавата, щеше да предлага поне публично замеряне с домати на финансовия министър за липсата на такава статистика.

След като не разполагаме с точната бройка, очевидно по толкова важна тема трябва да говорим без цифри, а да се осланяме единствено на социологическа интуиция. Достатъчно е да споменете само думата "банки" в произволен интернет-форум и можете да научите истории, от които косата ви самичка ще поиска да избяга от главата. Говорим за систематична гавра над обикновените клиенти. И съм убеден, че банките го правят, не защото по природа са лоши, а защото са законово неограничени. Има хора, които с часове могат да спорят на тема отношението на българите към техните жилища, само и само да не признаят, че в една неконтролирана среда, банките са като пират в Карибско море с най-бронирания кораб и взимат за лесна плячка всички останали.

В гена на всеки българин е отпечатана идеята да си има собствено жилище. Точно заради това не понасям мнението, че притежаването на собствен дом е лукс. То може да е лукс в страни, в които хората са свикнали постоянно да са на път и животът под наем не е проблем. В българския манталитет, обаче, съществува идеята, че човек трябва да си има жилище и вместо да се опитваме да променим нещо вековно, не е ли време да се запитаме защо всъщност улесняването на възможността да си закупиш дом не е в основата на всяка национална стратегия, която се пише. Притежанието на жилище в България не бива да зависи от икономическата конюнктура, особено ако жилището ти е едно-единствено. Да не говорим, че България вероятно е единствената страна в Европа, в която могат да ти продадат жилището, а човек да продължава да дължи на банките, което го превръща в роб до края на живота му. Не ви харесва думата роб? Тогава в зомби, което два живота трябва да се труди в името на кредита си, въпреки че цялото му имущество е загубено.

Проблемът с банките няма да бъде решен единствено и само с икономически растеж, проблемът с банките може да бъде решен, когато тези финансови институции поне един път платят за собствените си грешки, а не се опитват максимално да изцедят всеки свой клиент. В пазарната икономика основната цел е печалба, но когато я поставиш над човешкия живот, обществата просто се разпадат. И беше престъпление, че никой досега не обърна внимание на проблема. Но просто в живота властва същата логика на джунглата. Банките си имат депутатски лобита, дават реклама на медиите и хората могат да излеят насъбралия се гняв единствено в интернет. Но всеки, който има уши, може да чуе клокоченето. Вероятно така бучат вулканите, преди да отнесат всичко със себе си. В интерес дори и на самите банки е да чуят това бучене.

Защото, ако тръгне лавата веднъж, откого точно и как ще си търсят проклетите кредити, а?