Преди няколко дни стана ясно, че депутатът от левицата Любен Корнезов е внесъл закон за евтаназията. С него се дава възможност на един болен човек да поиска да прекъсне живота си. "Смъртта ме е гледала в очите и аз съм гледал нея, не правя закона за себе си", афористично се мотивира народният представител.
Според мен евтаназията е ужасяващо извратено разбиране за милосърдие. Оставям настрани чисто българските причини за съмнение в такъв закон - знаем каква е здравната система и как правото да се отнема човешки живот рано или късно ще избие в някаква тежка криминална афера в която са замесени пари, корупция, лични драми и много ненавист. Оставям настрани и религиозните мотиви срещу отнемането на живота, които се въртят около това, че животът е чудо, вероятно най-голямото чудо с което някога ще се сблъскаме и е небесно престъпление той да бъде прекратяван преди биологическият часовник сам да спре.
Ще се опитам да формулирам една кротка, атеистична съпротива срещу всяка форма на евтаназия.
Човек постоянно прави избор в своя собствен живот. Но изборът на смърт не е избор изобщо. Това е скачане в пропаст и е безумие. Всеки лекар ще ви сподели, че медицината днес има своите граници. Благодарение на нея човешкият живот се е увеличил два пъти, но ефектната метафора на един учен гласеше, че нашите знания могат да бъдат сравнени със светлината на кибритена клечка в огромен мрак. И наистина случва се човек да се разболее неизличимо и да не му дават никакъв шанс за живот. Но всеки лекар ще ви каже, че има едни три процента медицински чудеса - болни се възстановяват, независимо, че би трябвало да умрат. На какво се дължи това все още няма отговор, но не бива да изключваме възможността за чудо.
Човек е същество, което живее в надежда. Да спреш да се надяваш е като да спреш да дишаш, да спреш да бъдеш човек. Евтаназията е екзекуция на надеждата и така убива всичко човешко.
Винаги, абсолютно винаги има шанс човек да стане част от чудото и да се възстанови. А животът е свръхценност - постоянно трябва да се стремим към него.
Дори и да приемем, че състоянието на един човек е критично и няма никакъв шанс за подобрение - кого ще натоварим с отговорността за преждевременната смърт. Как ще принудим лекарите да станат убийци? Никой от тях не учи, за да отнема живот, смисълът на професията им е да го запазват. Нима ще ги караме да вървят срещу своята природа, срещу своята същност, срещу всичко онова, което ги прави хора?
Смъртта е най-самотното нещо на земята. Но човек не живее сам. Всеки човек е като малка вселена и животът му неусетно с обвързва с живота на другите. И заради това е длъжен да избере да живее. Защото чрез смъртта си засяга прекалено много хора. Приемете го дори от егоистичната страна - живей, за да не страдат хората край теб. Живей, защото не е ясно дали някога отново ще те има на тази земя.
Някои твърдят, че отвъд има небесен живот. Други смятат, че душите пак се завръщат на земята. Трети твърдят, че там няма абсолютно нищо. Няма да получим скоро този отговор - така, че стой на земята и не спирай да дишаш. Дишай напук на всичко.
Наскоро прочетох, че невероятният писател Тери Пратчет иска да отиде в Швейцария, където наскоро разрешиха официално евтаназията, за да сложи край на живота си. Имам всеки роман на Пратчет, който е излизал в България. Четенето им ми е донесло невероятно удоволствие и много смях. Сега писателят страда от Алцхаймер и иска да си отиде.
Не съм бил в неговото състояние. Но все пак смятам изборът му за погрешен. Пратчет дължи на себе си, на семейството си, на феновете си да живее. Защото единствено чрез живота природата пълноценно осъществява себе си.
Смъртта не е изход за нищо. Тя не е лечение. Тя не е болест.
Тя просто част от живота, но ние нямаме право да определяме кога да дойде.
