Напоследък забелязвам, че сред софийската интелигенция (неясна прослойка, със съмнителни резултати в осмислянето на вселената, но държаща рекорд на Гинес по бързо унищожаване на алкохол и по плюене на простотията на хората) се е настанила нова културна идея – тоталният разгром на Фейсбук и изобщо на присъствието в социални мрежи.
Най-ярко това, е разкрито в една статия на която налетях тези дни (естествено попаднах случайно на нея, неясно как докато се опитвах да изровя от дълбините на мрежата снимки на млади рускини, които се опитват да се разхождат без дрехи сред безкрайния простор на родната си страна). Нямам представа какво представлява авторът на текста, който така зловещо заклеймява Фейсбук, но пък за целите на възхвалата не е и необходимо да сме наясно с неговата личност. Думите много по-добре от всяка автобиография осветяват душата на един човек. И когато в тази душа има повече мрак, отколкото са здравословните дози за едно съзнание, се получават такива шизофренични пристъпи срещу най-голямата придобивка, която ни отпусна глобализацията – социалните мрежи и неспиращият поток на комуникация и купон в тях. Но текстът е добър с едно – в него са събрани накуп всички фалшиви оплаквания от Фейсбук, които чувам в последната година, така че ще го използвам като отправна база за моята виртуална апология.
Авторът започва с теза, която ми е близка. Че триенето на профил в мрежата е вид самоубийство, но по ексцентричен начин. И се хвали, че го е извършил доброволно и съзнателно, което подлежи на скептична преценка, защото тия от интелигенцията много си падат по позите, особено, когато искат да се изкарат герои на недокоснатата от пролетарски интелект култура.
Профилът на човек е естествено продължение на личността му. Но веднага възниква големият въпрос – доколко твоят виртуален профил изразява едно към едно личността ти в реалността. Голямата драма на софийските писатели и фейсбук хейтъри е, че те не са наясно със себе си в прекрасната реалност, а това веднага води като следствие, че профилът ти също ще е в плен на подобен тип шизофрения.
Това е парадокс, който не мога да си обясня. От един творец на думи човек очаква да има литературно вдъхновение поне за три профила, които да развива едновременно и при това с постоянното усещане за творчески екстаз. Но, именно тук опираме до най-важният урок, който ФБ може да даде – няма как да станеш нормален в мрежата, ако си ненормален извън нея. Профилът ти става свръхогледало на личността ти и трябва да си изключително мащабен и последователен лъжец, за да успееш да измамиш виртуалното общество за себе си.
А, това вероятно е известно на всички, има хора, които не търпят истината за себе си. И очевидно интелигенцията от жълтите павета, която обича своя свят на депресивен махмурлук, не може да живее виртуално, защото е неспособна на живот и в реалността. Заради това повечето от техните профили (които твърдят, че самоубиват)всъщност са мъртви, кухи, нереални и приличат на къщи обитавани от призраци.
Триенето на профил в този случай е само миг на закъсняло самопризнание, че един човек не е в състояние да води постоянен и последователен живот.
Следващото обвинeние към Фейсбук ми е любимо – в него се губело много време. О, да, както казваше Горан Брегович „на Балканите няма смисъл да правим нещо, ако не изгубим малко време”. В този смисъл Фейсбук може пък да послужи като лека форма на балканизация на западния свят, нека и те да видят, че времето може би е пари, но пък изгубеното по качествен начин време е безценно – него дори милиардите на Бил Гейтс не могат да ти го осигурят.
Второ, колкото и да се напъвам да бъда обективен – не виждам дори грам рационалност в този аргумент. Дали губиш време или не преценяваш самия ти. Поставен интелектуално въпросът обаче изведнъж внушава, че съществува едва ли не някакъв демон на ФБ, който те е приковал пред компютъра и с огнен бич в ръката те кара да пускаш статуси, линкове, клипове и задявки с околния свят. Според мен не можем да наречем това изгубено време. Фейсбук всъщност е нещо малко по-сложно – той е врата към участие в световното време. Можем да си го преставим като съзнание, което не спира да мисли, развива и да създава позиции и мнения. Ти се включваш от време на време в него, за да поемеш своята доза свят, своята доза мисъл и в крайна сметка своята доза свобода.
„Марк Зукърбърг създаде създаде Фейсбук, но човекът е сътворен със свободна воля”. Моля всички морални заклеймители да си запишат тази моя мисъл и седнат да преговарят уроците по виртуални светове. Всеки сам определя своето присъствие в социалните мрежи, ако твърдите обратното – имате тежък проблем със съзнанието си и е хубаво да рестартирате изобщо разбиранията си за света.
Заради това мога да кажа какво ми дава на мен Фейсбук. Скоростен достъп до информация, възможност да се запозная със статии, които съм изтървал, опияняващо усещане за свобода, възможност за участие в дискусии и забавление, което не може да ти осигури дори и западащият в интелектуално отношение Холивуд.
Фройд (онзи драматичен стар австриец, който ни накара като луди калинки да търсим неща, които ги няма в нашите съзнания) е описал едно чувство с което съм съгласен – чувство за съпричастност със света. Фройд нарича това чувство океанистично. Фейсбук е океанистично занимание. Прави те световен, дава ти усещането за глобалност, приближава те повече към самия теб и те кара винаги да си в част с катаклизмите в собствената ти психика.
Особено силно интелектуалецът от цитираната по-горе статия е възмутен от плитката комуникация във Фейсбук. Оплакването щеше да има някакви основания, ако предположим, че светът вън от ФБ е пълен със задълбочени философи, които не спират да се тревожат за вечния спор между Хегел и Шопенхауер и на чаша бира редовно обсъждат последните теории на Стивън Хокинг за черните дупки или пък дали са били прави сюрреалистите така упорито да разрушават романтичните представи за поезията.
Като хвърлим поглед в красивата реалност обаче, която очевидно авторът е преоткрил като свой основен интелектуален тотем, ще видим, че е изтъкана от плитка комуникация. Човек през своя възторжен живот не може да се отдава единствено на възвишени разговори и постоянно тревога за разбягването на галактиките. Плитките разговори държат реалността в едно и помагат на хората да преживяват дните си в коварния капитализъм. В този смисъл Фейсбук все пак е едно стъпало над тази комуникация, защото виртуалното пространство се стовари неочаквано върху хората и ги принуди отново да започнат да пишат, да се изразяват, да търсят ефектни сравнения, да бъдат убедителни, да защитават себе си, своите светове и идеи.
Човек може да бъде опознат само, ако сам позволи това. Ако решиш да издигаш стени около себе си и като древен крал на Англия да ръсиш разтопен метал върху враговете си, то и четири Фейсбука няма да ти помогнат да отвориш вратите за слънцето. Това е моят отговор на другия оплювачески аргумент – че връзката с приятелите била мит. Не е. Фейсбук просто ти позволява да ги опознаеш по различен начин, да си в течение на целият им мисловен процес, нещо, което комуникацията в реалността трудно може да ти даде. Това опознаване е възможно, но ако човекът желае. Ако е обратното, може би наистина присъствието във Фейсбук не е твоят път. Но всичко опира до хората, а не до репресията на компютъра.
Благодарение на Фейсбук обаче аз се запознах с хора, които иначе можеше и да не срещна. Виждам техните мисли, те виждат моите, говорим, спорим, понякога дори се караме по неща, които смятаме, че са важни. В този смисъл изобретението на Зукърбърг създава усещането за общност. И още нещо – тази общност е на 7 години, да се надяваме, че тя ще има много време да се развива, но да не бързаме да я натоварваме с непосилни за възрастта й задачи.
И най-накрая идва най-елегантното обвинение. Авторът стоял във Фейсбук, но чувството за самота никога не го напуснало. Самотата е коварно явление в душевния свят на постмодерния човек. Какво ли не я предизвиква? Бездушната политика, корпоративните акули, постоянните експерименти, кичозната архитектура, песните на Веселин Маринов...
Не мисля, че някога Фейсбук е бил рекламиран като хапче, което изцерява самотата. Самотата е тревожна болест, но лечението й също е в ръцете на самия самотен човек. В крайна сметка, ако възприемаш самотата като проблем, то дори и присъствието ти на десетки шумни купони няма да те отърве от нея. Тя е по-упорита от полтъргайст и настоява да й обърнеш внимание. Обаче защо трябва да изсипваш проблема върху ФБ? Социалната мрежа е като океан – сам си избери дали искаш да бъдеш на изолирано плажче или да си сред хората на големите плажове, където постоянно има шум, а при по-добро стечение на обстоятелствата и държавата – жените мразят сутиените и са въстанали срещу тази вечна робия.
Не карам никой да се имплантира изцяло върху профила си във Фейсбук. Реалността си има своите предимства. Реалност – това все още е единствено място, където можеш да пиеш бира.
Но пък е странно и глупаво да приписваме вътрешните си противоречия върху това откритие на човечеството.
Нека да завърша патетично като в американски филм и да размахам знамето с лика на Зукърбърг на финала (моля някой спешно да доведе до знанието на милиардера какво съм написал и да му намекне, че българската интелигенция се гърчи под ударите на кризата и някой и друг милион ще дойдат като силна доза вдъхновение, ако бъдат пратени навреме). От два века насам хората съвсем открито мечтаят за космоса. Това е била последната граница, непроученото пространство, загадката над главите ни. Те са жадували със сърцата си този пробив и ето, че на 12 април 1961 година и тази граница падна. Винаги е хубаво да си пионер, защото това изпълва душата с възторг от собственото й величие.
В онези първи космически дни хората не са предполагали, че има още граници за покоряване тук на прекрасната ни планета. Тази граница сега е пред очите ни – ние влязохме в мрежата и трябва да се изживяваме като пионери.
Не бих позволил на никого да ми отнеме това радостно усещане.