КОНСТИТУЦИЯТА Е НАЙ-СМИСЛЕНОТО И УСПЕШНО НАЧИНАНИЕ ОТ ГОДИНИТЕ НА ПРЕХОДА, КАЗВА ПРОФЕСОР БЛИЗНАШКИ

Приемането на Конституцията през 1991 г. бе проява на държавническа мъдрост и политическа далновидност. Тя положи основите на демократичния политически и правов ред в България и закрепи устоите на национната ни държавност в един сложен геополитически контекст. Конституцията допринесе за нормализирането на обществения живот и за стабилизирането на политическите институции.

Президентът на републиката е фактор на стабилност в конституционната система, който осигурява постоянството и приемствеността в провежданата политика. За това от особено значение са не само и не толкова формалните правомощия, а авторитетът на личността, която е призвана да олицетворява единството на нацията.

Въобще е странно как е възможно в рамките на БСП да се издигат кандидатури за президент на бивши „сини” активисти или на довчерашни „червени” ренегати”. Не виждам как подобни персонажи ще стигнат до сърцата на хората и ще ги мотивират да гласуват за тях.

Георги Близнашики е професор по конституционно право в СУ „Кл. Охридски”, автор на множество книги, академични статии и студии. Член на НС на БСП, номиниран за за кандидат- президент на България.

Г-н професоре, намираме се в навечерието на 20-та годишнина от приемането на новата Конституция на България. Каква е вашата оценка за нея?

От дистанцията на времето може да се каже, че Конституцията на Република България от 12 юли 1991 г. е най-смисленото и успешно начинание, реализирано през годините. Приемането на Конституцията в ранната фаза на прехода бе проява на държавническа мъдрост и политическа далновидност. България, за разлика от други източноевропейски страни, нямаше към какво да се върне назад във времето, за да потърси опора за своето демократично развитие в бъдещето. За това приемането на новата демократична Конституция бе императив от категорията ultima ratio. Само една нова Конституция можеше да положи основите на демократичния политически и правов ред в страната като по този начин придаде нова легитимност на институциите на публичната власт. И тази задача беше решена блестящо от тогавашния политически елит, които изплува на вълната на демократизацията.

Нека припомня, че това беше първата свободна и демократична Конституция, създадена в условията на прехода към свободно гражданско общество, и никак не е случайно обстоятелството, че тя стана образец за подръжание при създаването на повечето нови конституции в югоизточна Европа. Освен всичко друго, нека си припомним още, че благодарение на тази конституция направихме необратим прехода към демократично управление тъй като тя одухотвори фундаменталната промяна от 10 ноември 1989 г., а българският народ се върна в лоното на модерната европейска цивилизация. Излязохме от едно общество в което лайтмотив от страна на силните на деня бе тезата, че „тази власт с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем” и преминахме към друг тип общество, основано върху свободната политическа волеизява на отделните граждани. Това бе същината на т.нар. нов цивилизационен избор. Защото един народ е политически свободен и живее в условията на демокрация само тогава, когато управляваните имат възможност на практиката да сменят управляващите без кръвопролитие, т.е. чрез произвеждането на свободни и честни избори. В крайна сметка това е единственият критерий, чрез който се разграничава демокрацията от тиранията.

Конституцията от 1991 г. закрепи устоите на национната ни държавност в един сложен геополитически контекст. Тогава устояхме на външния натиск, като обявихме българския за официален език, въведохме забрана за партиите на етническа и верска основа, предвидихме гаранции за икономическия суверинитет на страната, да не говорим за разгърната система от основни права и свободи на гражданите. Въобще тази Конституция ни представи пред света като една демократична нация и затова приемането ни в Европейския съюз и НАТО стана относително лесно и без усложнения.

Как оценявате действието на Конституцията през тези двадесет години?

Като цяло въздействието на Конституцията върху обществено-политическия живот на страната е благотворно и заслужава положителна оценка. Така или иначе, факт е, че Конституцията допринесе за нормализирането на обществения живот и за стабилизирането на политическите институции. Друг е въпросът, че всяка конституция се прилага от конкретни личности, които са политически ангажирани и твърде често се опитват да изкористяват нейните ценности и принципи в своя полза. С това се обясняват и спорадичните пристъпи на отрицание на действащата конституция от различни политически среди, които се опитват да налагат своята собствена представа за устройството на обществото и държавата. Но действаща Конституция удържа на повечето атаки и дори надживя редици от своите най-отявлени критици и отрицатели.

Може само да се съжалява, че не беше реализиран изцяло и последователно заложения в Конституцията политически проект за израждането и развитието на България като демократична, социална и правова държава. Всъщност това беше европейският проект на България. Двадесет години по-късно обаче трябва да признаем, че все още не сме нито демократична, нито социална, нито правова държава като хората. Междудругото, за това се обявих така категорично срещу т.нар. пакт за финансова стабилност, защото крайната му цел е да се изпразни от съдържание този политически проект и по същество да се анулира. Защото както вече съм казвал неведнъж: където има плосък данък, социална държава няма и не може да има. Ако се допусне конституционализирането на този „пакт”, България ще се превърне в анти социална държава, която не държи сметка за жизнените интереси на своите граждани, а ако държавата не мисли за благосъстоянието на своите граждани, тогава какъв е смисълът от нейното съществуване.

Останаха нерешени много проблеми в различни сфери на обществения живот, отсъства приемственост в провежданата политика на различните правителства, всяко едно от които започва реформите наново, като така продължаваме да се гърчим в конвулсиите на прехода и той не свършва, макар че сме вече пълноправни членове както на Европейския съюз, така и на НАТО. Загубихме много ценно историческо време и поради това не успяваме да се възползваме като народ от възможностите на свободното общество. Но това е тема за по друг и по-дълъг разговор...

Какво смятате за предложенията за превръщането на България в президентска република?

Не веднъж съм изразявал своята позиция по този въпрос. Смятам, че парламентарната демокрация няма алтернатива в България. И това е така, защото: първо, парламентарната форма на управление има инклузивен характер, т.е. дава възможност на всички политически сили, които се ползват с подкрепа в обществото, да намерят излаз в сферата на публичността и да участват в решаването на политическите въпроси от общонационално значение; второ, такава е нашата национална политическа традиция от времето на Търновската конституция та чак до наши дни, тъй като парламентаризмът от развит тип си остава блян за поколения българи, които водят борба за свобода и демокрация; трето, на европейския континент това е доминиращият политически режим, който символизира демокрацията и правата на човека, тъй като при него политическите решения се вземат чрез публични разисквания пред очите на цялото обществото, поради което парламентаризмът се определя като „управление чрез дискусия”. Това е голямото постижение на европейската цивилизация, поради което Уинстън Чърчил ще каже, че парламентарната форма на управление има много несъвършенства, но се отличава с едно несравнимо предимство и то е, че няма друга по-добра форма на управление от нея.

Внимателното вглеждане в предложенията за въвеждане на президенска република ще покаже, че повечето от лансираните идеи са несъстоятелни и дори абсурдни. Показателно е например, че се настоява за „окончателност” на ветото на президента, но това е правомощие с каквото не разполага нито един съвременен държавен глава на европейския континент и ни връща към времената на абсолютната монархия. Но какво да се прави, авторитаризмът има дълбоки корени по нашите географски ширини, а определени ретроградни обществени среди по принцип не приемат демокрацията и биха искали да се върнем към отживели времето си практики от годините преди 10 ноември 1989 г. Но нека още веднъж да припомним, че президенциализмът означава принизяване ролята на политическите партии, на народното представителство и на общественото мнение. Вярно е, че политически режим от този тип е по-ефективен в известен смисъл, но всичко това е за сметка на правата и свободите на гражданите. Подобни аргументи не могат да издържат на една сериозна и задълбочена критика при открити и свободни публични дебати. В условията на тежка финансова криза обаче различните популистки идеи имат огромен разрушителен потенциал, поради което те трябва да срещат незабавен и мощен политически отпор. Затова на моменти е странно поведението на основни политически фактори, коите претендират, че са експоненти на демократичните ценности и принципи, а си затварят очите пред прояви на екстремизъм и агресия или проявяват търпимост към изблици на „езика на омразата”.

Как коментирате задълбочаващата се напоследък криза в съдебната власт?

Не веднъж е ставало дума за това, че проблемите в съдебната власт не произтичат от принципни грешки в конституционната уредба, а преди всичко и най-вече от желанието на „силните на деня” да упражняват контрол върху нея. Показателно е обстоятелството, че от началото на прехода досега нито един състав на Висшия съдебен съвет не е завършил пълния си мандат. Кой ли не се изреди да прави съдебни реформи, вкл. имаше и депутати през втората половина на 90-те години, незавършили студенти по право, които се произнасяха с апломб по всякакви конституционни въпроси?!

В сегашната ситуация смятам, че преди да се пристъпи към каквито и да било реформаторски начинания, трябва да се диагностицират проблемите. Например, след като бяха уволнени толкова много съдебни магистрати за това, че са поддържали контакти с т.нар. Красьо Черничкия, то крайно време е да научим цялата истина и по-специално кой стои зад зад това подставено лице? Защото става думата за фигура от типа „сламен човек”, контролирана от други ключови фактори, чиито имена трябва да станат известни час по-скоро, за да се сложи край на тази афера. От същия порядък е и проблема за кръга „белите покривки”, който също се опитваше да кадрува в рамките на съдебната система. На подобни практика трябва да се сложи край веднъж завинаги, а замесените лица да бъдат наказани публично за назидание на всички останали, които биха се изкущили да тръгнат по същия път. Работата е там, че когато имаме административен колективен орган от 25 човека какъвто е случаят с ВСС, то винаги съществува опасност от появата на фракционни разделения или задкулисни въздействия. Затова подобни опити трябва да се пресичат своевременно. Не е случайно обстоятелството, че заседанията на аналогични институции във Франция и Италия се председателстват от съответните президенти на републиката. Освен всичко друго, така се изключва и възможността за обжалване на техните активе по съдебен ред. Колкото и да е странно обаче, у нас решенията на ВСС, в които участват и тримата големи в съдебната власт, подлежат на обжалване пред състав на Върховния административен съд. Необходимо е да се обсъди още веднъж и въпроса за ролята на Народното събрание в процеса на формиране на състава на ВСС, като евентуално се предвиди изискване за квалифицирано мнозинство при гласуванията в парламента, а процедурата задължително трябва да стане по-открита, за да се гарантира че ще бъдат излъчвани достойни магистрати. По начало съм на мнение, а то се споделя от мнозина действащи магистрати, че преди няколко години се сбърка с възприемането на идеята за постоянно действащ ВСС, защото институцията се бюрократизира и се откъсва от реалните проблеми на магистратската общност. Също така смятам за напълно погрешна изказаната напоследък теза, че трябва да бъдат създадени два състава на ВСС – един за съдии и друг за прокурори. Това са отгласи от явления, които се наблюдават другаде, но нещата не са схванати правилно у нас. Личното ми мнение, че единството на съдебната магистратура трябва да бъде запазено и занапред.

Понеже се намираме в навечерието на президентски избори, добре е да се знае, че не друг, а тъкмо държавният глава по традиция трябва да гарантира независимостта на съдебната власт. Именно заради това той има последната дума при назначаването на тримата големи – председателите на ВКС и ВАС, както и главния прокурор. Но с това неговата роля като гарант за независимостта на съдебната власт далеч не се изчерпва. За съжаление нито един от досегашните президенти на републиката у нас не вникна в дълбочината на проблемите, свързани със съдебната власт и не направи опит за намиране на съответните решения. Във всеки случай предстоящата кампания е чудесен повод за сериозно разискване и на проблемите на съдебната власт.

Понеже стигнахме и до президента на републиката какво мислите за тезата на президента Първанов, че са нужни по-широки правомощия на държавния глава?

Смятам, че в сегашната кризисна ситуация, когато на изпитание е подложена цялата институционална рамка на държавата подобна дискусия е неуместна. В наши дни вниманието трябва да се насочи към укрепване на институциите и ефективното изпълняване на техните функции, за да се върне доверието на гражданите в собствената им държава. Още повече, че някои предложения като това за правото на законодателна инициатива звучат твърде наивно тъй като този въпрос нееднократно беше изясняван през годините. Необходимо е да се разбере, че президентът на републиката е фактор на стабилност в конституционната система, който осигурява постоянството и приемствеността в провежданата политика. От него се очаква да поддържа конституционното равновесие и така да играе ролята на пазител на конституцията. За това от особено значение са не само и не толкова формалните правомощия, а авторитетът на личността, която е призвана да олицетворява единството на нацията. Тайната на успеха при осъществяване на тези функции е в способността на държавния глава да убеждава както другите политически институции, така и гражданите на републиката в правилността на своите начинания. Историческият опит показва, че успешните президенти винаги са и добри комуникатори. Той не управлява страната, но може да указва въздействие върху управлението във всички сфери на обществения живот. И неговите интервенции трябва да са от позициите на политически арбитър, който осигурява нормалното функциониране на институциите и внася сигурност в управлението на обществените дела. Ето защо към държавния глава се предявяват по-високи възрастови изисквания, за да се гарантира житейска мъдрост и политическа зрялост. От огромно значение в неговото поведение са проявите на политически такт, т.е. да знае кога и какво трябва да се направи без да се допускат междуличностни дрязки и конфликти, на каквито се нагледахме през две десетилетия на безкрайния български преход.

Принципно погрешна е тезата, че ролята на президента трябва да бъде сведена до чисто и просто представителни функции. Още по-малко е приемливо твърдението, че някои друг може да пише сценария за неговата дейност, а държавния глава играе роля при която някои друг му суфлира отстрани и в подходящ момент му подава необходимите реплики. Тези неща се случват само на театралната сцена или във филмите, но не и в реалната политика. Точно обратното, държавният глава е самостоятелна институция във върха на държавната йерархия, която разполага с ограничени правомощия, но за сметка на това те са изключително отговорни и високо престижни. Затова държавният глава се избира пряко от народа, за да се гарантира неговата независимост от едни или други мнозинства в парламента, респ. от едни или други партийни централи. По тази причина държавният глава трябва да бъде цялостна и завършена личност, отличаваща се с висок морал и безукоризнено поведение, за да може да осъществява функциите на т.нар. морална власт в обществото.

В частност, погрешна е тезата, възприета от една нашумяла дама с амбиции за президент, която си избра ветото като основно средство за реализиране на президентските функции. Всъщност, отлагателното вето на президента е последното му средство за въздействие и към него трябва да се прибягва само в краен случай. Такова е и предназначението на тази техника – не да осуетява начинанията на мнозинството, а да накара народното представителство да помисли още веднъж и евентуално да преразгледа първоначално взетото законодателно решение. Интересно е да се отбележи, че във Великобритания – страната на класическия парламентаризъм – кралицата не е прибягвала към аналогичното правомощие с което разполага от началото на 18-ти век та чак до наши дни. Така че добре би било потенциалните кандидати да четат повече и да говорят по-малко...

Г-н Близнашки, изяснихме важни въпроси от конституционно значение, но какво става с номинациитеза президент на републиката в средите на вашата собствена партия?

Това е най-трудният въпрос, който можете да ми зададете, защото и самият аз съм участник в този процес. Така или иначе нещата се проточиха, издигнаха се много кандидатури, не малка част от които напълно несъстоятелни, не се води сериозна дискусия за качествата на кандидатите, респ. за ролята и функциите на държавния глава, а всичко това води до разконцентриране на общественото внимание. Прави са онези, които смятат, че закъсняме с издигането на официален кандидат, а множеството имена запозват да предизвикват присмех сред обществеността. Въщност, нещата са много по-сериозни и аз вече имах повод да кажа, че това което наблюдаме е проява на болестен синдром. Въобще е странно как е възможно в рамките на БСП да се издигат кандидатури на бивши „сини” активисти или на довчерашни „червени” ренегати”. Позорна гледка е да наблюдаваш как еди ренегат, напуснал партията в началото на 90-те години, оправдава действията на друг ренегат, напуснал я в средата на 90-те, а впоследствие завърнали се и двамата тихомълком обратно, когато бурите отминаха и нещата се поуспокоиха. Взаимно се подпомагат и си издават индулгенции един на друг за старите политически грехове. Не виждам как подобни персонажи ще стигнат до сърцата на хората и ще ги мотивират да гласуват за тях.

Още в началото на кампанията призовах ръководството на партията да не тръгва по пътя на обичайните договаряния между различните клики, тъй като подобни компромиси, каквито неведнъж наблюдавахме досега, не могат да консолидират партията върху принципна основа, за да се стигне до успешен краен резултат. За това подчертах, че партията трябва да преодолее присъщия за нея напоследък фракционен егоизъм. Показателно е също така обстоятелството, че огромната маса от нейни поддържници настояват за собствен кандидат, който не може да бъде друг освен изявен социалист с неоспорим авторитет и последователно поведение през годините на прехода. Именно такава личност може да се пребори в предстоящата кампания и да обърне обществените настроения в полза на левицата и нейните виждания за бъдещето на България.

Неотдавна научихме от Wikileaks меродавната оценка на един американски посланик за политическата промяна от 2009 г., респ. за състоянието на нашия политически елит: „боклук на входа, боклук на изхода”. Струва ми се, че като нация можем много повече. Нека да докажем на нас и на света в предстоящите президентски избори, че сме в състояние да излъчваме авторитетни и компетентни национални лидери.

Общество.нет
интервю на Соня Сиромахова