Да го кажа веднага и много ясно:
Всякакви списъци, проскрипции, дадзибао-та, подписки, надписки, задписки и дописки, както и всякакви подобни масовки на подмяна на личността със стадна принадлежност са ми дълбоко, до отвращение противни.
Затова и в колективните усилия съм се опитвал да покажа себе си, собствената си позиция. И ако не става дума за много истинско общо усилие - например за изпаднал в беда човек, нуждаещ се от рядко лекарство или медицинска намеса и други такива, избягвам да бъда долуподписан, да слагам името си под гневни декларации и грижовни апели, да се подреждам в групи на възмутени или възбудени граждани, макар да съм виждал тълпи интелектуалци, пристъпващи нервно от крак на крак, за да им стисне десницата някой много временен и преходен човечец, приседнал за мандат или два във височко и представително държавно кресло...
Но трябва също да кажа много ясно и веднага:
В това критично време човек не може да не осъзнава, че казаното и написаното от него публично, с несъмнена цел да се включи в обществения дебат, "да се изока", да даде гласност на своите мисли и принципни, веднага излиза из-под неговия контрол и става достояние на обществото, което вече може да се произнася по изреченото и заявеното, да критикува и разгромява, да дамгосва и жигосва.
Във времето на социалните мрежи и кибер-медиите, на блоговете и сайтовете, на форумите и хаштаговете който се е хванал на словесното хоро, ще го щипят!
Всеки от нас излиза с името си и няма не искам, няма недей!
Всеки от нас отговаря за написаното и казаното от него, всичко се помни от обществото, макар да се забравя от народа, чиято памет е къса и бързотечна.
И когато България е на кръстопът, глашатаите на политическите позиции ходят по минно поле. Тяхната отговорност - особено за тяхната безотговорност - е огромна!
Много е важно днес кой каква позиция е заемал. И в огромна степен предишните му позиции не са извинителна бележка, не са индулгенция, не са застраховка с безсрочна давност.
Когато България агонизира и съхне от обществена апатия, аномия и анемия;
Когато политическият живот се е затапил, запушил, задръстил и загноил;
Когато всеки ден хаосът се възпроизвежда и умножава;
Когато олигархичното заадкулисие и неговите марионетки дават безкомпромисен и безпринципен бой последен на самия шанс България да стане демократична, нормална, европейска и модерна държава;
Когато пропастта между двата избора - да се циментира ли статуквото или да се направи отчаян опит то да се промени - става все по-дълбока и по-широка...
Тогава е много трудно, адски трудно пишещите и говорещите братя и сестри някак, ама много някак или поне някак - да останат с по един крак на двата ръба на тази пропаст. Защото пропастта се превръща в бездна (бездна от „без дъно”) и двата ръба се раздалечават. А за всеки, който е стъпил на тези два противоположни ръба с по един крак, да продължи да стои в тази поза е почти невъзможно - аз си го представям най-много да шпагат, по-нататък не си го представям.
Пишещите и говорещите братя и сестри не могат да не осъзнаят, че дори тъпите, нелепи и безобразни списъци не са ПРИЧИНАТА – те са СЛЕДСТВИЕТО.
ПРИЧИНАТА са си самите тези пишещи братя и сестри - че са се оказали волно или неволно – със своите позиции днес и сега - в една кохорта, в един котел, в едно измамно съседство с хора, от чиято позиция през годините би трябвало много силно да се срамуват или в чиято компания изобщо, за нищо на света не би трябвало да попадат, защото това в никакъв случай не е тяхното място...
