/Поглед.инфо/ Съвсем не са случайни кавичките в заглавието. "Левите" неолиберали наистина нямат нищо общо с истинското ляво. Макар че обичат да твърдят обратното. Най-характерното за тези хора е, че отдавна са изхвърлили от речника и, разбира се, от мисленето си такива понятия като експлоатация, класова борба, наемни работници. За тях това са твърде "остарели" концепции, а те са твърде /пост/модерни, за да разсъждават по такива теми. Съвсем други са нещата, които ги вълнуват - расизъм, ксенофобия, дискриминация, хомофобия, права на ЛГБТ общността, права на жените. Тук трябва да се направи едно много важно уточнение. Всички тези теми са важни. И преди време те с пълно право са били поставяни в центъра на обществените дискусии. Хомосексуалистите, малцинствата, жените действително са били подлагани на всевъзможни дискриминации. И тъй като левите хора по принцип подкрепят всички дискриминирани, е било напълно естествено борбата за правата на всевъзможните потискани групи да се превърне в централна тема за левицата. Само че през последните десетилетия действителността в това отношение е силно променена. Страшно много е направено - и в законодателството на различните държави, и изобщо в правилата за живеене -, за да могат някога потисканите групи днес да живеят несравнимо по-добре, отколкото преди половин век. Поне в развития свят никой човек, който иска да бъде приеман сериозно, не може да си позволи дори и минималистични расистки, хомофобски или уронващи женското достойнство забележки. Да не говорим за нещо повече. Така че борбата за правата на дискриминираните някога групи наистина е дала забележителни резултати. Ето защо опитите именно тя да бъде поставяна в центъра на лявата политика предизвикават недоумение. Да, левицата трябва да подкрепя потисканите групи и хора. Само че днес онеправдани са не толкова гейовете, лесбийките, трансджендърите, жените и т.н. Много на брой са случаите, в които именно такива хора получават признание, високи постове, великолепно заплащане, нищо че са гейове, лесбийки, трансджендъри, жени и т.н. Съвсем други са днешните потискани и онеправдани хора. Това са хората, които живеят от труда си. Работещите хора. Толкова характерната за 19-ти и началото на 20-ти век експлоатация никъде не е изчезвала. Съществува си и се проявява все по-силно. Особено през последните 30-40 години.
Вярно, от края на Втората световна война до края на 70-те години на 20-ти век животът на работещите хора в развития свят значително се подобрява.В значителна степен това се дължи и на съществуването на "социалистическия лагер", както и на Студената война между него и "капиталистическия свят".Елитите на Запад разбират, че е по-добре да се лишат от част от привилегиите си в името на това работниците да живеят по-добре и да не искат да осъществяват социалистически строй. В името на тази цел експлоатацията намалява, заплатите и социалните придобивки на работещите хора се увеличават. Неолибералната контрареволюция, започнала в край на 70-те години на 20-ти век слага край на това. Тъй като социализмът от съветски тип изглежда все по-нежизнеспособен, а кризите в Западния свят, изглежда, потвърждават теорията за краха на кейнсианството, на мода идват други теории и практики. От възгледите на Хайек, Мизес и Фридман, от политиките на Тачър и Рейгън се ражда един свят, който прокламира върховенството на пазара над всичко останало. Държавата е осмяна и обругана, а "невидимата ръка на пазара" е издигната в култ, на който и Йосиф Сталин би могъл да завиди. След рухването на Берлинската стена и краха на Съветския съюз никой вече не е в състояние да спре неолибералния възход. А това означава само едно - оттук насетне важни ще бъдат само капиталистите и техните печалби. Оттук-насетне животът на нормалните работещи ще става все по-тежък.
Разбира се, това е сбъднатата мечта на всички десни сили. В най-развитите държави, като Съединените щати и Великобритания, десницата триумфира. Левицата все повече губи почва под краката си и отчаяно се опитва да намери каузи, които биха й върнали електоралните успехи. За жалост, това търсене наистина е твърде отчаяно....В опит да се дистанцират от традиционните леви ценности, които биха ги отъждествили с компрометирания съветски социализъм, левите партии в Европа и САЩ започват да стават все по-либерални, говорят все повече за "правата на личността" вместо за класова борба и експлоатация. Вместо да се борят с несправедливостите на капитализма, голяма част от левите активисти насочват патоса на гнева си срещу расисти, хомофоби и потенциални изнасилачи. Не че въпросните групи трябва да бъдат харесвани, но е сигурно, че не в борбата тъкмо срещу тях е смисълът на съществуването на левицата.Експлоататорският елит е много по-опасен от хомофобите и расистите. И затова левите трябва да насочат основните си сили именно в борбата срещу него. Левите партии, обаче, както и много леви интелектуалци избраха другото - да се сражават с врагове, които , много често, дори не съществуват.
За да бъдем напълно коректни , трябва да проследим генезиса на това явление. Как се стига дотам, че левицата забравя за експлоатацията и се концентрира основно върху расизма, хомофобията и сексизма? Корените на това явление трябва да бъдат търсени още през 60-те години на миналия век. Тогава вследствие на социалните политики, провеждани в развития свят, пролетариатът вече не е така онеправдан,, както половин столетие по-рано. Работниците живеят все по-добре в капиталистическото общество. Много от тях имат собствени жилища и всички тогавашни предмети на лукса. Тоест вече могат да губят много повече неща, освен оковите си. Мислите за революция, за тотално преустройство на обществото ги привличат все по-малко. Ето защо левите теоретици трябва да открият други агенти на промяната. Основното условие, на което новите "революционни агенти" трябва да отговарят, е да са изключени от системата, да търпят притеснения и лишения. Ето така се ражда култът към малцинствата. Били те на расова, възрастова или сексуална основа. Най-ярък изразител на подобни търсения е Херберт Маркузе.
Роден е в Берлин през 1898 г. в семейство, принадлежащо към горната средна класа. Родителите му са евреи, които са добре интегрирани в германското общество. По-повод на еврейския си произход и успешната асимилация Маркузе обича да си припомня как в петък следобед често се е разнасял гласът на майка му: "Зигфрид, Брунхилда, гответе се за Шабат!" През 1916 г. Херберт е мобилизиран. Безсмисленият ужас на Първата световна война води до бърза радикализация на младия човек и до търсене на нови пътища за обществено устройство. След като Германия губи войната страната е раздирана от вълнения,а вероятността от установяването на съветска власт силно нараства. Младият Маркузе е избран за член на съвета на революционните депутати в Берлин. В крайна смета комунистите губят битката, а Херберт се оттегля от участие в активната политика. През този период започва да чете Маркс и други леви мислители, опитвайки се да научи повече както за динамиката на капитализма, така и защо револююцията в Германия се е провалила. Междувременно завършва университета във Фрайбург, защитайвайки дисертация, посветена на романите, които описват конфликта между творците и обществото.
След края на обучението си Маркузе се връща в Берлин, където получава от баща си - търговец с успешен бизнес - апартамент и средства, за да стане партньор в книжарница за антикварна литература. През този период Херберт се занимава не толкова с търговски въпроси, колкото с четене, основно на философска литература. Внимателното изучаване на текстовете на Маркс, Хусерл, Хайдегер го водят до извода, че марксизмът се е превърнал в закостеняла теория, която е изгубила революционния си потенциал, понеже не си дава сметка за съвременното развитие на обществото. Според Маркузе марксизмът пренебрегва културните и психологическите фактори, като безсмислено фаворизира най-вече икономическите условия. Кризата в обществото е не само икономическа, настоява той, тя е също така духовна и културна. Ето защо при тази нова ситуация е необходима и нова революционна концепция, която не се опира единствено на икономически фактори. Маркузе смята също така, че марксистката теория неглижира дълбоките вътрешни усещания на индивида и затова той поставя акцент върху личното освобождение и личното щастие заедно с необходимостта от дълбоки социални трансформации.
През 1928 г. Херберт Маркузе отново отива във Фрайбургския университет и става асистент по философия на Мартин Хайдегер, пред чието творчество се прекланя. Скоро започва да публикува есета, в които се опитва да съчетае философията на ментора си с постулатите на марксизма. Двамата прекъсват всякакви отношения, когато след идването на Хитлер на власт през 1933г. Хайдегер става член на национал-социалистическата партия и първи нацистки ректор на Фрайбургския университет. Евреинът и привърженик на левите идеи Маркузе разбира, че с универитетската му кариера е свършено. Свързва се с Макс Хоркхаймер, който е ръководител на Института за социални изследвания във Франкфурт и става един от най-дейните участници в проектите на тази институция. Всъщност говорим за прословутата Франкфуртска школа, създадена още през 20-те години на 20-ти век и превърнала се в символ на западния марксизъм. Сред най-важните й представители са Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Валтер Бенямин, Ерих Фром, Херберт Маркузе. Всички те са силно повлияни от Марксовите идеи, но собствените им концепции значително се отличават от онзи ортодоксален марксизъм, който се налага най-напред в Съветския съюз, а после и в новосъздадените социалистически държави. Оригиналната марксистка версия на Франкфуртската школа е известна под името "критическа теория". Според Макс Хоркхаймер тази теория "осъжда съществуващите социални институции и практики като безчовечни, ръководи се от стремежа за създаване на нормални условия на живот и се стреми да положи основите на на едно радикално изменение на обществото." Херберт Маркузе пък допълва, че смисълът на "критическата теория" е да покаже как човек може да постигне възможно най-голяма свобода.
Да бъдеш евреин и марксист, макар и нетрадиционен, в нацистка Германия не само слага край на перспективите за спокойна работа, но и гарантира бъдеща смъртна присъда. Затова представителите на Франкфуртската школа емигрират в Швейцария, а когато почти цяла Европа е завладяна от нацистите, намират убежище в Съединените щати. Херберт Маркузе започва работа в Колумбийския университет, който предоставя възможност на Института за социални изследвания да възстанови своята дейност. През 1943 г. Маркузе заедно с други двама представители на Франкфуртската школа Франц Нойман и Ото Кирхаймер са вербувани от ген. Уилям Донован, известен като "Дивия Бил", който е ръководител на Бюрото за стратегически операции/Office of Strategic Services/, предшественика на ЦРУ.Тримата започват работа в централноевропейската секция нааналитичния отдел на OSS, който наброява 1200 души, сред които са някои от най-видните американски историци, икономисти, социолози. Задачата на Маркузе и на неговите колеги от Фракфуртската школа е да изготвят анализи, посветени на причините за възхода на национал-социализма и на най-подходящите стратегии за борба с него. След края на Втората световна война и разпускането на OSS Маркузе работи няколко годни като ръководител на Централноевропейското бюро на Държавния департамент. Напуска държавната служба през 1952г. и се отдава на преподавателска кариера. Най-напред преподава политически науки в Колумбийския, а после и в Харвардския университет.
През този период написва една от най-популярните си книги "Ерос и цивилизация"/1955/. Книгата повдига именно онези въпроси , които ще се превърнат в най-обсъжданите теми през 60-те години, свързани с потискането на сексуалните инстинкти и начините за премахване на това потискане. Цялата съзнателна история на човечеството, твърде Маркузе, преповтаряйки Фройд, се гради върху репресирането на стремежа към удоволствие и върху преобразуването на сексуалните инстикти в работа. За разлика от създателя на психоанализата обаче Маркузе вярва, че е възможно да съществува и друг тип общество. Общество, в което стремежът към пълноценна свобода и щастие няма да бъде потискан, а напротив, ще бъде окуражаван. Днес "либидото е отклонено към обществено- полезни изяви, пише Маркузе, в които индивидът работи за себе си само доколкото работи за апарата, въвлечен в дейности, повечето от които не съвпадат с неговите собствени способности и желания". По-нататък Маркузе обяснява, че нищо не пречи на "хората да работят по-малко и същевременно да определят своите собствени потребности и тяхното задоволяване". Именно тази теза ще развиват с особена страст най-видните представители на контракултурата от 60-те. Подобно на германския филооф ще твърдят, че сексуалното освобождение ще донесе не разруха, а нов разцвет и че истинските промени в политиката и икономиката са възможни само ако бъде извършена и радикална смяна на мисленето в посока премахването на прилаганите от Свръхаз-а ограничения.
Ако в "Ерос и цивилизация" Херберт Маркузе описва детайлно възгледите си за постигане на пълно освобождение, то в другия си най-известен труд "Едноизмерният човек"/1964/ говори подробно за начините за контрол над индивида в днешния свят. Масмедиите, рекламната индустрия, религиозните и образователни институции, семейството, държавата изпълняват преди всичко една цел - да внушават на хората, че живеят в най-добрия възможен свят и че всякаква съпротива срещу неговите закони е безсмислена. Според Маркузе ние живеем в общество, което е тотално мобилизирано срещу собствената си свобода. Хората са превърнати в едноизмерни консуматори, които се интересуват единствено от това как по-бързо да си купят нов автомобил, хладилник или телевизор. Критическото мислене по отношение на действителността почти е изчезнало, не защото е забранено като в комунистическите държави, а защото хората са заети да удовлетворяват безбройните си лъжливи потребности, създадени им от всепроникващата потребителска индустрия.
Най-доброто доказателство за тоталната манипулация, на която е подложено населението, е съдбата на работническата класа. Според един от централните постулати на марксистката философия именно това е класата, която ще унищожи капитализма и ще създаде новото справедливо общество. Само че ако този извод е бил логичен за средата на 19-ти век, той изобщо не е валиден 100 години по-късно, убеден е Маркузе. Работниците, или поне мнозинството от тях, отдавна са интегрирани в капиталистическата система, разсъждават по сходен начин с работодателите и се стремят не към разбиване на действащия модел, а единствено към по-пълното си вписване в него. Този извод изглежда крайно песимистичен. След като в продължение на един век почти всички революционно настроени мислители се надяват, че само работническата класа е в състояние да осъществи радикалната промяна на обществото, сега Херберт Маркузе съвсем убедително твърди, че подобни надежди са пълна химера. Работниците или поне повечето от тях искат да станат капиталисти, а не да събарят капитализа.
Все пак в края на "Едноизмерният човек" радикалният философ посочва, че въпреки всичко има хора, които са в състояние да предизвикат гибелта на капитализма. И ги посочва: "Под консервативно настроената народна маса е скрита прослойката на отхвърлените и аутсайдерите, на експлоатираните и преследвани представители на други раси и цветове на кожата, безработни и нетрудоспособни. Те остават зад борда на демократичния процес и животът им е най-доброто доказателство за необходимостта от отмяна на непоносимите условия и институции. Тяхното противопоставяне само по себе си е революционно, дори и съзнанието им да не е. Фактът, че вече отказват да играят по правилата на играта може би показва, че идва краят на настоящата цивилизация". Съвсем скоро Маркузе ще добави и още групи, които са в състояние да предизвикат края на капитализма и установяването на нов тип общество - радикалните студенти и интелектуалци, както и борците срещу неоколониализма в Третия свят. Той разчита преди всичко на студентите от хуманитарните дисциплини, чието обучение им помага да разберат кои са истинските сили, които управляват, да осъзнаят фалшивия характер на т.нар. "либерална демокрация". Не е възможно повечето хора да стигнат до това познание, твърди Маркузе, те просто са твърде добре интегрирани в системата, за да имат времето и силите да мислят критично. Да, радикалните студенти и интелектуалци не са в състояние да извършат революцията, поради своята малочисленост, но могат да бъдат убедителни изразители на необходимостта от кардинална промяна на системата.
Защитавайки тези си възгледи в безброй статии, интервюта и публични изяви, Херберт Маркузе съвсем логично се превръща в любимец и гуру на "новата левица". За разлика от традицинната левица с нейната привързаност към ортодоксалния марксизъм, работническата класа, синдикализма и централизираните партийни струкури, "новите леви" поставят акцента върху стремежа към освобождение от вътрешните задръжки, борбата за човешки права, съпротивата срещу авторитарните тенденции, където и да се намират. "Новите леви" се стремят да реабилитират индивидуалното начало, силно пренебрегвано от старата левица за сметка на колективните интереси. В понятието "нова левица" влизат най-различни групи, обяснява Маркузе. Това се радикални студенти, хипита, троцкисти, неоанархисти, интелектуалци-антикомформисти. Интересото е, че техни говорители не са традиционните политици, а поети, писатели, революционно настроени журналисти и преподаватели. Всички те изпитват истинска любов към възрастния професор. Студентите изписват стените на университетите с трите М, отдавайки по този начин почитта си към Маркс, Маркузе и Мао. По време на демонстрациите в големите американски и европейски градове носят плакати с надпис: "Маркс е пророкът, Маркузе - неговият тълкувател, Мао- неговият меч".
Заради идеите, които проповядва, Херберт Маркузе попада в списъка на ФБР като "подозрителна" личност, която трябва да бъде наблюдавана внимателно. И те наистина го наблюдават. Служителите на ФБР купуват книгите му и пишат обширни анализи върху тях. събират всички статии, в които се споменава името му, следят внимателно пътуванията му, изготвят доклади за идеите и дейността му, както и за влиянието, което има. Консервативната преса пък твърди, че професорът работи за Кремъл и че именно московските му господари са го накарали да подкрепя студентските движения. По същото време органът на съветската компартия - вестник "Правда" - го нарича "фалшив пророк", "вампир" и "лакей на "Уолстрийт". "След като постояно ме атакуват от всички страни, обяснява Маркузе, вероятно в думите ми има известна истина".
Вестникарските нападки не са в състояние да впечатлят дълбоко професора. Много по-неприятно му е все по-засилващото се разделечаване на неговите позиции от тези на Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно. Когато започват да работят заедно в началото на 30-те години, те са абсолютни единомишленици. Заедно развиват основните постулати на "критическата теория", заедно търсят начините за изграждане на едно общество, което ще бъде несравнимо по-справедливо и от "либералната демокрация" и от "сталиновия комунизъм". Пътищата им започват да се разделят още през 50-те години, когато Маркузе е недоволен от яркия антикомунизъм на някогашните си съмищленици. Той също не харесва нито теорията, нито практиката в СССР, даже има цяла книга с критика към съветския модел - "Съветският марксизъм - критически анализ"/1958/. Само че за разлика от Адорно и Хоркхаймер смята, че този модел подлежи на реформи и че механичната му замяна с корпоративния капитализъм няма да доведе до нищо добро. От своя страна Хоркхаймер е изключително критичен към Маркузе, определяйки го като опасен пример за радикален ревлюционер. Всъщност от създателите на Франкфуртската школа Херберт Маркузе е единтвеният, който безрезервно подкрепя студентския бунт през 60-те. Той неведнъж изразява учудването си от поведението на бившите си съратници, които цял живот са говорели и писали за необходимостта от революционна промяна на обществото, а когато тя най-после е на път да се осъществи на практика, се обявяват срещу нея. Теодор Адорно дори влиза в личен конфликт с левичарски настроени студенти във Франкфурт. Когато някои от тях се опитват да окупират Института за социални изследвания, Адорно вика полицията. Подбудителите на окупацията са арестувани, а Адорно е заклеймен от радикалните студенти като "предател" и "слуга на империализма". В писмото си до Адорно Маркузе заявява: "Ако алтернативата е полицията или левите студенти, то аз съм на страната на студентите. Все още вярвам, че нашата кауза може да бъде защитена именно от бунтовно настроените студенти, а не от полицията." Случката има и продължение. По време на една от лекциите на Адорно към него се приближават три студентки, които го обсипват с цветя, показват му гърдите си и се опитват да го целунат. В същото време в залата политат флаери, на които пише: "Институцията Адорно умря". Тези и други подобни събития карат Теодор Адорно да определи действията на протестиращите студенти като "ляв фашизъм". Маркузе категорично възразява срещу това определение, заявявайки, че нищо в студентските действия не напомня дори и в най-малка степен фашистките практики. Спорът между бившите съидейници приключва с внезапната смърт на Теодор Адорно от сърдечен удар на 6 август 1969 г. Десет години по-късно, на 29 юли 1979 г., умира и Херберт Маркузе. Смъртта го застига десет дни след 81-ия му рожден ден, в Германия, където е отишъл да изнася лекции по покана на Юрген Хабермас, един от най-видните представители на второто поколение учени от Франкфуртската школа.
Идеите, които развиват Херберт Маркузе и други ляворадикални философи, добиват все по-голяма популярност. До голяма степен благодарение тъкмо на истаблишмента, срещу когото са насочени. Виждаме един много интересн парадокс.Една ляворадикална философия, която има за цел да промени тотално обществото, максимално да обезвласти тогавашните елити, бива опитомена и впрегната в защита на интересите на същите тези елити. Как се случва това? Причините за този обрат са в самия характер на младежките и студентски протести от 60-те години. Бунтът изглежда и е всеобхватен. Той е срещу цялата система на господство - в политиката, икономиката, образованието, семейството, секса. Младите не искат да са повече анонимни обекти, искат да бъдат център на света. Елитът първоначално е стъписан, защото не знае как да се държи в подобна ситуация. Не е свикнал на подобни предизвикателства. Постепенно обаче по-умните негови представители стигат до извода, че протестите са не само опасност, но и възможност. Младите искат тотална свобода? Настояват да говорят, каквото искат и да правят, каквото искат? Държат да бъдат премахнати всички табута, най-вече по отношение на секса? Да правят любов с когото и когато си поискат? Супер! Всичко това ще им бъде дадено.Никой няма да им пречи както на задоволяването на сексуалния нагон, така и на фиксацията им по фигури като Лев Троцки, Че Гевара, Хо Ши Чин, Мао Дзе Дун. Колкото повече се концентрират върху задоволяване на личните си потребности, толкова по-малко ще обръщат внимание на борбата срещу истаблишмента. Да, ще продължават да го громят. На думи. На практика обаче ще бъдат заети с удовлетворяването на всевъзможните си потребности. Колкото повече са заети с търсенето на "собственото аз", толкова по-малко време ще имат, за да вършат опасна за елита политическа работа . Ето така, вместо да води ярости битки с основните си противници, системата ги опитомява и привързва към себе си. Изучавайте, говорете, пишете всичко, което ви хрумне, призовава ги тя. Реализирайте всичките си желания. Бъдете хетеросексуални, хомосексуални, транссексуални, сменяъте партньорите с такава честота, с каквато самите вие пожелаете. Забравете за всякакви писани и неписани правила.
Тази, инициирана от системата, възхвала на индивидуалната свобода, колкото и привлекателна да изглежда, има и своите негативни страни. Те са свързани основно с факта, че хората биват оперирани от всякакво чувство за общност. Внушават им, че трябва да се грижат единтвено за личните си желания, за личните си интереси. Както в работата, така и в интимния си живот. Всяко обединение, всяко влизане в общност носи опасност от бъдещ тоталитаризъм, предупреждава системата. Затова се пазете от масови партии, синдикати и всякакви други големи сдружения. Гледайте само себе си. Ето тази тенденция, която е пряк резултат от бунтовете през 60-те години, максимално се използва от движещите сили на неолибералната контрареволиюция, започнала своя победоносен ход в края на 70-те години. Желанието за разчупване на всички окови, за тотална свобода на индивида, така характернж за превърналата се във вечен символ 1968-а, лека-полека се трансформира в неолибералния егоизъм,, в абсолютното пренебрежение на отделния човек спряво всички останали хора. Първоначалният стремеж към непрестанно наслаждение, разбирано като бунт срещу остарелите предразсъдъци, се превръща в тържество на консуматорската култура. Консумирайте! - това е лозунгът на неолибералния свят. Грабете с пълни шепи от всичко! Наслаждавайте се на придобитите вещи и емоции. И бързо се освобождавайте от тях, за да можете да консумирате нови.
Същите тези прости лозунги, пропагандирани от масовата култура, се насаждат и в места, смятани за символ на "интелектуалните висини" - университетите и всевъзможните академични центрове. Разбира се, там езикът е несравнимо по-сложен. Фразите са безкрайно засукани. На тези места насладата от неразбираемото говорене е висша ценност. Но независимо от словесната акробатика, демонстрирана най-вече от претендиращи за лявост академични лица, смилъсът е същият - възхвала на индивидуалното и отричане на всякакъв тип общност. Голяма част от университетите в развития свят отдавна са се превърнали в инкубатори, произвеждащи "леви" неолиберали. Макар че обичат да назовават сами себе си леви, те нямат никакъв интерес към теми като борбите на работническата класа, класовата структура на обществото, манипулацията от страна на елитите. Икономиката интересува само тези от тях, които държат да правят бизнес кариера. Така се отглежда една университетска прослойка, която не се вълнува от нищо друго, освен от собствените си тегоби. Политиката ги вълнува дотолкова, доколкото се отнася до собствената им идентичност. Именно акцентът върху политиката на идентичността, на която толкова държаха както редица леви интелектуалци, така и леви партии, сведе до минимям влиянието им върху големи части от обществото. Най-общо тази политика може да се характеризира по следния начин - не ни интересуват големите групи от хора, не ни интересуват многочислените класови или национални общности. Интересува ни, преди всичко, отделният индивид и малките групички. В центъра на нашето внимание са малцинствата с техните радости и скърби.
Университетският елит никак, ама никак не се интересува от съдбата на работниците. Несравнимо по-важни теми за него са дискриминацията, хомофобията и сексуалният тормоз. Високите университски интелектуалци, били те преподаватели или студенти, се грижат за това да има еднакъв брой мъже и жени навсякъде, дори и в най-миниатюрното академично звено. Но изобщо не ги е грижа какви заплати получават жените, които чистят кабинетите и аудиториите им. Старата като света експлоатация остава тотално невидима за "левите" неолиберали. За тях изобщо не е от значение фактът, че начините, по които функционира политико-финансовата система в съвременния свят водят до все по-големи икономически неравенства. Бедните - без значение дали са бели, черни или с какъвто и да било цвят на кожата - не ги вълнуват. Интересува ги единствено дали някой с различен от белия цвят на кожата не е дискриминиран именно поради тази причина.
Много показателно е, че във всички мултинационални корпорации се отделя изключително внимание на абсолюютно равното третиране на представителите на различни култури. Важното е е да бъде уважавана културата, а това, че получаваното трудово възнаграждение изобщо не стига, за да водиш приличен живот, никога не се обсъжда. Като цяло неолибералното "ляво" няма проблем с неравенствата, нито пък има проблем със срамного забогатавяне на представителите на елита. Ако във въпросния елит ила 10 % хомосексуалисти, 10% небели и 20% жени, "левите" неолиберали няма да кажат и дума срещу него. За тях е важно да бъдат спазвани сексуалните и расовите баланси. Нищо друго няма значение. Тъкмо негативното отношение към дискриминацията обединява неолибералните десни и неолибералнити "леви". Класическите неолиберали са твърди противници на дискриминацията не поради някакви морални подбуди, а защото тя пречи на гладкото функциниране на пазарите. Печалбите няма как да бъдат толкова високи, колкото им се иска на неолибералите, ако от пазара са изключени големи групи от хора. По този показател няма никаква разлика във вижданията на десните и "левите" неолиберали.
Има и още една тема, която прави двата, уж, непримирими лагера, абсолютно идентични.Става дума за войните, водени или финансирани от Западния свят, срещу различни държави. Съсипана е Югославия. Следват Ирак и Либия. После идва редът на Сирия и Украйна. Крайната цел на десните неолиберали е да поставят ръка върху ресурсите на тези страни. Непокорните до този момент държави трябва да бъдат подчинени и включени в глобалния пазарен механизъм. Официалното обяснение е, че по този начин местното население, научено на пазарните принципи, щяло да живее много по-задоволено. Оправданието на "левите" неолиберали е много "по-извисено". Войните, казват те, всъщност не са войни. Това са хуманитарни операции. Водят се, за да бъдат спасени клетите местни граждани от диктатурата - на Милошевич, Саддам, Кадафи, Асад, Янукович. На мястото на кървавите деспоти щяла да дойде всеобхватната демокрация. Така че за никаква агресия не става дума. Това, което на някои недалновидни наблюдатели им се привижда като война, всъщност е цивилизаторска мисия. "Левият" Тони Блеър е най-виднияят изразител на този абсурден възглед. Фактът, че той е най-верният съюзник на десния американски президент Джордж Буш-младши е много показателен. В края на 20-ти и началото на 21-и век окончателно са изчезнали всякакви разлики между традиционните левица и десница. На практика вече няма съперничещи си идеологии. Има един глобалистки елит, който независимо че продължава да ползва било леви, било десни етикети, отдавна е едно неразривно цяло.
Десните и "левите" неолиберали се обединяват и по отношение на имигрантските вълни, залели Европа през последните години. За десните този десант е чудесна новина. По-необразованите и по-неспособни имигранти са използвани като евтина работна ръка, много по-лесно е да ги експлоатираш, а и можеш да ги използваш като заплаха за местните работници с аргумента - недейте да искате да ви увеличаваме заплатите и да ви подобряваме условията на труд, а ако все пак се инатите да го правите, погледнете колко хора от Африка и Близкия Изток чакат за местата ви и са готови да работят за много по-малко пари. "Левите" неолиберали също са твърди привърженици на миграцията. Разбира се, с много по-идеалистични аргументи. В своя едноклетъчен хуманизъм те пропускат да забележат, че голяма част от новодошлите в Европа не бягат от войни и политически преследвания, а са най-обикновени икономически имигранти. По тази тема "левите" за пореден път влизат в ролята на полезните идиоти, обслужващи глобалисткия дневен ред.
За щастие, не всички в лявото пространство са толкова силно оперирани от каквито и да било чувства за реалност. В разгара на бежанската криза в Германия Сара Вагенкнехт, лидерката на "Левицата", остро се противопостави на политиката на безкрайно широко отворени врати пред мигрантите, обявена на канцлерката Ангела Меркел. С тази си позиция Вагенкнехт моментално си навлече тнева на неолибералното "ляво". По време на партийна сбирка екстремен "ляв" хуманист, член на групата "Торти за мизантропите", я уцели с торта в лицето. За щастие, подобни малоумия вместо да разколебаят Вагенкнехт, още повече я амбицират да отстоява тезите си. В началото на септември 2018 г. заедно със съпруга си, известния германски политик Оскар Лафонтен и други автентично леви активисти създава движението "Изправи се!" Целта на създателите на новата структура е да докажат, че левите ценности могат чудесно да бъдат съчетавани със защитата на националната сигурност, която не бива да бъде предоставяна даром на партии като "Алтернатива за Германия".
Критично настроен към безконтролната емиграция е и друг виден представител на европейската автентична левица - Жан Люк Меланшон. Той публично заявява, че не приема тезата, според която всеки може да прави каквото си иска, да ходи където си иска, и да се установява да живее, където пожелае. Меланшон изразява една идея, която е напълно логична, но която е категорично отхвърляна от неолибералното "ляво". Според тази идея най-горешите привърженици на безконтролната миграция са именно големите икономически акули, защото по този начин получават огромни количество работници, които могат да експлоатират както намерят за добре А най-големият губещ от пристигащите в Европа многобройни мигранти са именно европейските работници. Ето защо политиката на "отворените граници" всъщност е настроена срещу интересите на работническата класа. Тоест на хората, които левицата винаги е защитавала. Е, каква позиция трябва да има левицата по този въпрос? Във всеки случай неолибералните "леви" заемат позиция, която директно подкрепя работодателите и също толкова директно удря работниците. Както се изразява Оливие Тоно, преподавател по съвременни езици в Кеймбридж и член на партията на Меланшон "Непокорна Франция", "благородният принцип на свобода на движението се изроди в насилствена икономическа имиграция, която води до намаляване на заплатите и провокиране на напрежение межзу хората".Сходна е позицията и на лидера на британската Лейбъристка партия Джереми Корбин, който е и едно от най-важните лица на автентичното ляво. "Никога няма да приемем свободното придвижване, пише той в "Гардиън" малко след референдума за излизане на Великобритания от Европейкия съюз, ако то означава свободна експлоатация на евтин труд." Подобна е позицията и на Пол Мейсън, един от популярните британски леви коментатори и поддръжник на Джереми Корбин. Ето какво твърди той: "Свободното придвижване не просто потиска увеличението на заплатите. То казва на хората, държащи много на културните традиции и притежаващи силно чувство за принадлежност към място и общност, че "тяхнотого минало няма значение". Според този възглед идеалният работник е човек, без корени, без никакви връзки с места и общности и с крайно ограничени политически права"
Крайният резултат от толкова харесваното от либералите свободно придвижване е подкопаването на социалната справедливост. Ето защо, само по себе си,това движение няма как да бъде автентична лява ценност. Сара Вагенкнехт нарича "наивна" политиката на тотално отворени граници. И това е възможно най-мекото определение, което може да бъде дадено на цялостната политика, водена от неолибералната "левица". Ангажирани до краен предел с политиката на идентичност, със защитата на, често пъти несъществуващи отдавна, проблеми на различните малцинства, "левите" неолиберали, забравят каква е истинската цел на всяка левица - подобряване живота на болшинството, а не на единиците. В книгата си "Някогашният и бъдещият либерал" професор Марк Лила от Колумбийския университет много точно определя неолибералното "ляво" като "рейгънизъм за левичари". Именно акцентът върху индивидуалното за сметка на общото е най-характерната черта на неолибералното мислене, станала преобладаваща по време на управлението на Роналд Рейгън. А днешните "леви" неолиберали по нищо не се отличават от рейгъновите адепти.