Интервю по стихосбирката му „Седемдесет и седем стихотворения”, издадена за 77-мата му годишнина

- „Този свят е направен от Земя, от Небе и Защо”. На кой въпрос ЗАЩО не намери отговор?

- Известно е, че детството и поезията непрекъснато задават въпроси. Това е тяхната стихия, техния стремеж да вникнат в тайната същност на нещата. И ние с теб, драга Валерия, сега също приличаме на деца, които си задават въпроси, видени през очилата на поезията. А тези, които трябва да отговарят, знаят, че има два вида въпроси: такива, на които можеш да отговориш и такива, на които не можеш. Прочутият английски физик Стивън Хокинг ни дава пример. Говорейки как е възникнала Вселената, той признава: „Знам как, но не знам защо”. Има вечни въпроси, които са по-красиви без отговор. И аз ще оставя твоя първи въпрос да прилича на теб.

- ХХ век е „окървавен от мечти и заблуди”. А какво ни чака в ХХІ век?

- Една от „божествените” заповеди на орфиците гласи: „Не се моли на кървави олтари”. За съжаление, късно четох Диоген Лаерций, който ни предава тези работи. Днес се питам: Останаха ли неокървавени олтари? За ХХІ век може би ще се окажем нечакани за бъдещите олтари. Глобализмът ни се обяснява в любов по социалните мрежи в интернет. Но ние не сме се виждали на живо.

- „На запад слънцето блести като безмилостна монета. / На изток слънцето гори като фалшив медал”. Днес не се ли объркаха в един кюп медалите и монетите?

- Да, може би има такова предумишлено объркване. Дори бих казал – кръвосмешение, защото властта и парите са твърде близки роднини.

- „Осиротях в една – „световна”, / станах баща в една – „студена” / и ще умра в една – „безкрайна тайна”. Коя е тази тайна, не сме ли на прага на нов световен катаклизъм?

- Става дума за война. За световна, студена или безкрайна тайна война. Не съм привърженик на идеята за наближаващ апокалипсис. Но кризата, която светът преживява си е катаклизъм.

- Защо стигнахме дотук? „Машината, която иска човечността да замени” ли е причината или има и нещо друго?

- В древногръцките драми, когато времето (сценично) свършва, а сюжетът – не, използвал се е един трик: посредством машина Господ е слизал на сцената и оправял нещата по чудотворен начин. Deus ex machinа. Сега, когато обявяват, че историческото време е свършило, а сюжетната политическа бъркотия не е, някои пак искат да използват машината. Но се оказва, че машината не е бог и Бог не е машина.

- „Светът на залязващите богове”. Кои са новите богове?

- Питай новите богаташи, магнати, олигарси... Питай новата политическа класа... Там някъде трябва да са и новите богове.

- „А който не е готов да умре, той вече е мъртъв”? Има ли днес кауза, за която си заслужава човек да умре?

- Трябва да я има. Саможертвата е голготата на простосмъртните хора. Отречеш ли тази духовна висота, ти отнемаш вярата в постоянното възкресение на човечността.

- Геройството пречи ли на нашето единство? Какво ни пречи да сме обединена нация, защо сме нация от индивиди, враждуващи и мразещи се, защо омразата плъзна като вирус в жилите на народа? И това докъде ще ни доведе?

- Ето ти още един въпрос, на който не съм успял да си отговоря: Защо българите при толкова висок генетичен интелект имат толкова „нисък коефициент на социална и национална сплотеност” (термините са по Дж. Морено)? Може би нашият български микросоциален атом, освен елементарните частици симпатия, антипатия и безразличие, има още някакъв електрон, който го праща в света на загубените траектории. Но да не си правим шеги с науката за сметка на нещастния българин. Не мисля, че омразата пълзи в жилите на народа ни. Тя е политическа отрова.

- „В реките български тече обреченост.” Защо? Къде е изворът на тази обреченост?

- Реките са символ, който не може да измислиш. Дават ни го природата и съдбата. Реките български, дори когато прииждат мътни носят ясно послание. Техните извори предопределят твоята родина. Техните течения чертаят линиите на нейната съдба. Може би обречеността им е да бъдат изгнаници.

- „Ала от дъното възкръсвахме отново”. Тази жилавост ли ни е спасявала?

- Още първият ми учебник по родна история започваше с изречението: „Българите са жилав народ”. Забравям какво ли не, но това изречение го помня.

- „Моите стихове за моята голяма вяра”. Ти не се отказа от левите идеи, не се огъна пред „доброжелатели”. Но твоята „вяра” не е ли отдавна предадена? Как оценяваш лидерската битка в ляво? И това битка за вярата ли е?

- Този въпрос е сложен и ако не ми го задаваше ти, бих го нарекъл коварен. Левите идеи се опитват да излязат от едно световно-историческо поражение, което още не е обяснено и прилича на отворена рана. Не е тайна, че с Георги Първанов сме приятели. Мисля, че притежава високи политически качества, също и човешка доброта и благородство. Бях приятел с бащата на Сергей – Димитър Станишев. Веднъж го намерих сам, катастрофирал на Витоша и го закарах до болницата. Оттогава той на шега ме наричаше „спасителю”. Но, за жалост, аз не съм спасител. Не искам да виждам Георги Първанов и Сергей Станишев противопоставени в ожесточена лидерска сеч.

- „Изменяха ми братя по оръжие”. Не е ли предателството едно от отровните злини на нашето време? Никой на никого не вярва, всеки е готов да предаде другия заради личната си изгода... „Смъртта изобщо не е страшна, страшното е да те предаде приятел”. Най-тежкото предателство спрямо теб?

- Левите идеи, както ги наричаш ти, влачат като сянка мистичния знак на предателството – от разкъсването на Орфей до Гетсиманската градина с целувката на Юда и Комуната на Апостолите, та до наши дни. Съществува възглед, че няма подвиг без предателство. Когато се сблъсква с многобройните предателства преди и по време на Априлското въстание, Захари Стоянов оправдава нашия народ пак с този факт, че имало много герои, затова имало и много предатели. Покланям се пред благородството на Захари Стоянов. Но какво да кажем за нашата епоха, когато няма герои, а има толкова много, както отбелязваш ти, предателства? Предателствата на герои като Левски се превръщат в свещени национални ориентири. Да не ги смесваме с жалките интриги, завист и обида – мътилката на днешния ден. Дребните предателства, ако не те убият, дори те очистват от илюзии.

- „Защо не ми зарастват раните? Защо останаха? Не преболяха...” Няма ли лек за твоите рани?

- Есенин дава една много ценна рецепта за лекарство против такива рани: като ти разбият мордата, да казваш, че си се спънал в някакъв камък и утре всичко ще зарасне.

- „Моите изпити невзети”. Кой изпит на живота не успя да вземеш?

- По време на Втората световна война моето семейство се разпиля. Аз и майка ми живеехме в едно старопланинско село. Ходех на училище в съседното село. В една стая учехме едновременно второ и четвърто отделение. Все не можех да разбера кои са уроците за второ и за четвърто отделение. По-късно, чак до университета, имах едно кошмарно чувство, че тогава, в селското училище, не съм разбрал и не съм научил някакъв изключително важен урок. И това незнание ми пречеше да взема много изпити.

- „Болят ме грешки, прошки ме убиват”. Кое е по-страшно - грешката или липсата на прошка?

- Грешката. Освен ритуалните, за истински прошки никога не съм молил.

- „Представям си понякога как славата въврви със моите крака”. Позна ли измамната прегръдка на славата?

- За жалост – да. За щастие – оцелях.

- „Кой дърпа конците на моя живот?” Кой? Позна ли го?

- Съдбата. Не й се сърдя.

- „Аз търся огнената птица на вечната любов”. Това ли те държи изправен? Има ли вечна любов?

- В поезията има вечна любов. Както в любовта има вечна поезия.

- „Роб” на какво си бил?

- Истинско робство не бих издържал нито миг. В преносния смисъл сигурно съм робувал на страсти и предразсъдъци, на музиката и изобразителното изкуство.

- „Аз съм мост, зареден с експлозиви?” Кого би пропуснал по твоя мост, без да го взривиш?

- Това може да направи взривът, а не аз. Аз не съм талибан, който се самовзривява.

- „Бързам да се радвам на безшумно споделената усмивка”. Намери ли „самородното” щастие?

- Намирал съм случайно по пътя самородното щастие като самородното злато. Не е руда, която трябва да търсиш и мъчително да преработваш. Самородното щастие те намира теб. И ти не знаеш защо. Но има причина.

- „Мамо, в рая няма нищо, което да прилича на сина ти.” Защо си толкова безмилостен към себе си?

- Майка ми беше безгрешна. Аз – не. Затова няма да се срещнем в рая. Но тя ще ме намери.

- „С този мозък, разрушен от стихове” премина целият ти живот. Какво би бил ти, ако не бяха стиховете?

- От майка си зная, че в най-ранна възраст съм се явил пред нея с молив на ухото и с дървената си сабя в ръка: Майко, познай кой съм. Тя се смаяла и не могла да отговори. Тогава а съм обяснил, че съм Любен Каравелов. По-късно на въпроса на някакви гости какъв искам да стана съм бил казал: Скитник-изследовател. Това самоопределение силно ме респектира и досега. Не го разбирам. По-късно тайно, но определено исках да стана художник. Когато по време на матурата се изповядах пред учителя по рисуване, той ме разколеба: Защо ми казваш чак сега? Трябваше да ходиш цяла година на подготвителни курсове. Благодаря му. Станах журналист. И досега в документите си записвам тази професия. Не съм имал никакви други тайни мечти за себе си.

- „И кой ще ме завърже за счупената мачта на мечтата?” Коя е днешната ти мечта?

- Да видя България и българите щастливи.

- „Уморих се! Омръзна ми да съществувам”. Нали това не е вярно? Нали е само поетическа измислица?

- Понякога е вярно. Всеки има своето „понякога”. Но те моля, приеми го като нелепа измислица или лоша шега. Благодаря ти.

в-к Преса