/Поглед.инфо/ Темата за будизма в света и в частност в Китай в миналото, в съвременния период, и в бъдеще е важна и актуална предвид ролята, която са играли вчера, играят днес и ще играят утре религиозните възгледи в обществото.

Най-старата от световните религии будизмът несъмнено заема мащабно място в съдбата на „Поднебесната“. Той представлява значителен интерес за всички, които се интересуват от Китай.

Даденият кратък преглед е опит да се демонстрират ключови аспекти на китайския будизъм, така че в определена степен да се отговори на този интерес.

  1. Будизъм – общ преглед на най-древната от трите световни религии

Будизмът е религиозно-философско учение, възникнало през VI-V в. пр. н.е. в северна Индия. Представлява най-древната от трите най-големи световни религии на човечеството заедно с християнството и исляма. Будизмът възниква като реакция на брахманизма, т.е. учението признаващо авторитета на древноиндийските свещени книги – „Веди“-те. От друга страна будизмът заимства много фундаментални положения от брахманизма.

Будизмът наред с още други индийски религии е т.нар. Дхармична религия, т.е. основната му концепция е вярата в дхарма - универсалния закон на битието. Почти всички дхармични религии (с изключение на сикхизма) приемат кармичната поредица от прераждания като ключова жизнена платформа на индивида, т.е. в какво ще се прероди зависи от предходния начин на живот./Тук ще припомним, че другите две световни религии са т.нар.

Авраамически религии – християнството и исляма. Към Авраамическите религии принадлежат още юдаизмът и бахаизмът/.

Будизмът представлява сложна, относително закрита динамична система с подсистеми, функции, подходи и цели, които значително могат да се изменят в зависимост от конкретната обстановка. Сред подсистемите са религиозна, култова, философска, политическа, икономическа, социо-културна, даже дипломатическа и геополитическа.

Историята на будизма се характеризира с развитието на множество движения, течения и школи с контрастиращи се периоди на разцвет и отстъпление. Основните течения са Хинаяна (Тхеравада будизъм) – „Тесен път към Освобождението“), Махаяна („Широк път към Освобождението“) и Ваджраяна („Диамантен път“).

За основател на будизма се приема индийският принц Сидхарта Гаутама. Има разногласия между изследователите за датите на раждането и смъртта на Буда. Много съвременни учени смятат, че историческият Буда е живял от около 563 до около 483 г. пр.н.е.

Гаутама произлиза от арийското племе Шакя, което създава една от най-старите държави в Индия, разположена по течението на р. Ганг и Джамна. Баща му - царят Шудходана осигурява разкошен и безгрижен живот на сина си. Но на 29-годишна възраст, въпреки бащинските усилия, Сидхарта Гаутама се осмелява да излезе извън двореца няколко пъти и се среща с нещастията на реалния живот – старост, болест и смърт.Той напуска двореца и става аскет. Като води аскетичен живот почти умира от гладна смърт, ограничавайки приема на храна до едно листо или ядка на ден.

Когато Сидхарта е близко до смъртта и лежи под едно дърво дочува разговор между млад ученик и неговия учител по цитра: „Струните не бива да бъдат нито прекалено отпуснати, нито прекалено опънати – съветвал учителят, – иначе цитрата няма да издаде звука, за който е предназначена.“ Така Сидхарта прозрява принципа на Средния път – тялото като инструмент на духа не бива нито да бъде във властта на страсти и желания, нито подлагано на прекалена суровост. Сидхарта достига състояние, което е блажено и освежаващо, наречено «дхяна» – медитация.

Започва да медитира в Бодая под свещената смокиня, известна под името „Дървото Бодхи“. След 49-дневен срок на медитация получава просветление. Хората започват да го наричат "Буда Шакямуни", т.е. „Просветления светец от рода на Шакиите“. Като придобива пълно просветление – бодхи – той се превръща в Буда, т.е. Гаутама влиза в нирвана, съвършена мъдрост, доброта, святост. Процесът на прераждане - «самсара» (означава „кръговрат“ на санскрит) приключва. Той достига върховете на съвършенството.

В съзнанието си Буда (Просветленият) преминава отвъд познатия ни триизмерен свят на сетивата. Блаженият извървява своя път до четвъртото измерение на съзнанието. В рамките на същото Вселената на отделните неща се трансформира в Абсолютната вселена на целостта. В нея всяко нещо губи обичайния си вид и приема форма на флуидна радост. Никакви мисли не достигат до там, затова Буда я нарича «Шуня», т.е. Великата пустота.

Както и в другите религии главен в будизма е въпросът за това човекът да придобие „блажено състояние“, противопоставено на обикновеното съществуване /самсара/. „Самсара“ се отъждествява в будизма със страданието, даже ако личността не осъзнава това състояние. Антитезата на „самсара“, която будизмът предлага, е „нирвана“. Опозицията „самсара – нирвана“ е в центъра на на будизма.

В първата си беседа Буда говори за Четирите благородни истини и за Средния път. Първата от четирите благородни истини е „страданието“. „Страдание“ е груб превод на думата „дукха“ / пали; санскрит: duḥkha /, тъй като сам Буда признава, че животът не е само долина на злочестината, а има своите мигове на щастие.

Втората благородна истина навлиза по-дълбоко в корените на дукха, в начина, по който се изправяме срещу света чрез своя „Аз“. „Произходът на страданието е тревожността. Основната истина на дукха е «танха» – жаждата, желанието. Буда твърди, че „Аз-ът“ е дукха. Следователно, щастието се постига само ако се откажем от „Аз-а“, т.е. «Причината за страданието е желанието».

Третата благородна истина е наречена „прекратяването на страданието“. Ключът към изхода от страдание се крие в контрола – ниродха по копнежа или жаждата (танха) за привързаност. Ако привързаността бъде изкоренена, жаждата сама ще угасне. Т.е. «Има спасение от страданието».

Четвъртата благородна истина представлява практическите стъпки, които трябва да направим, за да елиминираме вкоренената си жажда и копнеж за привързаност (танха ) и да подготвим почвата за нирвана. С други думи четвъртата благородна истина е именно пътят към прекратяване на страданието. Това се постига чрез Благородния осмократен път.

Осмократния път включва: (1)правилно мислене; (2)правилен възглед; (3)правилна реч; (4)правилно действие; (5) правилен живот; (6) правилен стремеж; (7) правилна бдителност; (8) правилно съсредоточаване.

Нирвана, Ниббана (от санскр. निर्वाण, Pali nibbāna - „избледняване“, „прекратяване“, „отсъствие“ на вълнение, безпокойство, недоволство, нетърпение, страсти, кит.ез. - 涅槃 /Pinyin: nièpán/, яп.ез. 涅槃/Rōmaji: nehan/ е концепция, определяща най-висшата религиозна мисъл в Индия и най-дълбоката реализация на всички живи същества. Според учението на Буда, Нирвана не може да бъде описана словесно, защото думите само ще я ограничат. Нирвана трябва да бъде осъзната пряко. Всъщност можем да кажем какво не е тя. Нирвана не е форма на небитие, защото това означава да попаднем в капана на пълното несъществуване, което Буда отхвърля. Нирвана не е рай, в който отиват добрите будисти. Раят (сварга) според будистите е просто част от самсара.За нирвана е най-правилно да се мисли като за освобождаване от всички измамни схващания, илюзии за трайност.

Ключово и многозначно понятие в будизма е дхарма. дхамма (санск. ез धर्म : дхарма, пали धम्म: дхамма „учение“, „закон“, кит.ез. 法 /Fǎ/, яп.ез. ダルマ и т.н. ). Същото е едно от най-важните понятия в индийската философия и индийските религии освен будизма, а именно хиндуизъм, джайнизъм и сикхизъм. Трудно е да се намери еквивалент на концепцията за дхарма. Думата "дхарма" буквално се превежда като "това, което държи или поддържа" (от санскритския корен dhar или dhri dhṛ - "държа, поддържам"). В зависимост от контекста, дхарма може да означава „морални принципи“, „религиозен дълг“, „универсален закон на битието“ и т.н.

Според някои будистки теоретици „дхарма“-та следва да се разглежда като психо-физическа частица, която изгражда всичко в света. Цялото развитие на реалността представлява движение на „дхармите“. По своята същност „нирвана“-та представлява успокоение на „дхармите“.

Важно е да отбележим, че в първоначалния етап на развитие на будизма той съществува като „иманенентна религия», т.е. такава, според която всяко нещо има духовна същност. Божественото се манифестира, т.е. проявява се чрез и във всички аспекти на света, на съществуващото. В този смисъл няма бог, няма душа, няма смърт, няма рай и няма ад.

Но постепенно започва процес на определена профанизация. Появяват течения говорещи за рай и ад, Буда или Буди като божества, на които следва да се молиш и да изпросиш милост и т.н.

Т.е. на определен етап в развитието на будизма започва навлизане на „трансцедентни елементи“ в учението. Още в аристотеловата философия този термин има значение на бога, божественото, което е изцяло извън света.

2. Китайският будизъм – поява, развитие и ключови параметри

Будизмът идва в Китай около 1-ви век от н.е. През 4-ти век започва да се разпространява в страната. Има легенди за появата на будистки проповедници още през 3 век пр.н.е., но те не могат да се считат за надеждни.

Първите носители са търговци, дошли в Китай по Великия път на коприната от централноазиатските държави. Преди 2-3 век се появяват монаси-мисионери, първо от Централна Азия, а по-късно от Индия. В средата на 2 век императорският двор се запознава с будизма. За това свидетелстват жертвоприношенията в чест на на Лао Дзъ (основателя на даоизма) и Буда, извършени от император Хуан Ди през 165 г.

Според легендата първите будистки сутри са докарани на бял кон в Луоян, столицата на империята Източна Хан по време на император Мин Ди (57-75); Тук по-късно се появява първият будистки манастир в Китай - Байма-си (Храмът на белия кон).

Будизмът в Китай влиза в т.нар. комплекс на Трите религии (кит.ез. 三教–сан дзяо: конфуцианство, будизм и даоизм(儒、释、道- Pīnyīn: rú, shì, dào). Той се разделя на три езикови системи на изповедание - китайска, тибетска и балийска (наричана „Будизъм в Южен Китай“).

В Китай отначало възприемат будизма като трансформиран даоизъм: според легендата будизмът е учението на Лао Дзъ. Основателят на даоизма отива на запад, стига до Индия и разпространява учението си. Тази легенда е използвана от даоистите в полемиката им с будистите. Това възприемане е отразено в първите преводи на будистки сутри на китайски: индийският термин се предава чрез идеи на даоистката философия. Например, бодхи (просветление) е предадено от термина „Дао“ - път, а нирвана - от даоистката концепция „у-уей“ – бездействие.

Основател на будистката традиция в Китай е партенският монах Ан Шигао.Следва да се отбележи, че много в будизма противоречи на традиционния китайски светоглед:

• Разбиране на живота като страдание и зло;

• Безделието на оттеглилите се от света на миряните монаси;

• Липсата на семейство подкопава основната добродетел на уважението към семейството, характерна за китайците.

За да се развие китайският еквивалент на разбирането на будизма, ще мине много време. Процесът на китаизация се извършва от известни патриарси: първият Тао-ан (312-385 г.) и вторият Хуей-юан (334-417 г.).

Индийският монах Кумараджива полага основите на монашеската общност /сангха/ и разгръща мащабна дейност по превеждане на будистка литература. Доколкото може да се съди от първите преведени будистки текстове, първоначално в Китай се проповядва преходен тип будизъм от хинаяна към махаяна и се обръща специално внимание на практиката на медитация. По-късно в Китай будизмът се установява основно под формата на Махаяна и частично Тхеравада. Основните школи на китайската Махаяна са Тиентай-дзун (天臺宗), Хуаян-дзун (華嚴宗), Чан-дзун (禪宗), Дзинту-дзун (净土宗), Cанлун-дзун (三論宗) и Фасян-дзун (法相宗).

След Синхайскаята революция през 1911 г. и свалянето на Цинската династия се появяват нови видове будистки училища, различни монашески асоциации и светски будистки общества, но единна общокитайска организация на будистите никога не е създадена.

Още през 20-те години на ХХ век изключителният будистки проповедник Тай Сю (1890–1947) ясно осъзнава, че бъдещето на будизма може да бъде осигурено само от неговата активна обществена позиция. Той представя концепцията за „човешкия будизъм“, който може да отговори на нуждите на съвременното общество. Неговото кредо е: „Вярата е в Буда, а самоусъвършенстването на човека“.

3.Будизмът в съвременен Китай

На 1 октомври 1949 г. е обявено създаването на Китайската народна република. В КНР се гарантира свободата на съвестта на китайските будисти. В същото време поземлените владения на будистките манастири, като мощни полуфеодални земевладелци, са конфискувани.

През май 1953 г. в КНР е създадена Китайската будистка асоциация. Управителният му орган включва 93 представители на будистки общности, включително 23 души от Тибет. По официални оценки, Китайската будистка асоциация във втората половина на 50-те години на ХХ век обединява 500 000 монаси и 100 млн миряни. Ръководителите на асоциацията имат регулярни контакти с будисти от Япония и страните от Югоизточна Азия.

С началото на „Културната революция” през 1966 г. будистките храмове и манастири в Китай са затворени, а монасите са изпратени на „превъзпитание”.

Но през 1980 г., с началото на реформите дейностите на Китайската будистка асоциация са официално възобновени, а през следващите години са възстановени най-големите будистки манастири, открити са будистка академия и редица монашески училища за обучение на будистко духовенство.

С политиката на „реформи и откритост“/на кит. Gǎigé kāifàng改革开放/ след 1978 г. започва възстановяване на древни будистки храмове, както и се изграждат нови такива. През XXI век китайският будизъм върви ръка за ръка с политическата, икономическата и културната среда на страната.

Важен фактор за развитие на будизма в Китай е именно фактът, че Китайската комунистическа партия /ККП/ и правителството поддържат будизма като важна социо-културна традиция на китайския народ.

За периода 2006-2015 г. Китай е домакин на четири световни будистки форума. През 2006 г. китайското правителство организира Световен будистки форум /Shìjiè fójiào lùntán世界佛教论坛/ в град Ханджоу.

По време на речта си пред ЮНЕСКО през 2015 г. Си Дзинпин подчертава положителния принос на будизма към китайската култура и влиянието на будизма върху Китай. Си Дзинпин включва будизма в държавната политика за „Китайската мечта“. Будистката дипломация като елемент на публична дипломация има значимо място като елемент от социо-културното измерение на „меката сила“. Тя е свързана с финансова подкрепа от правителството за международни проекти, имащи отношение към възстановяване на будисткото културно наследство.

Будизмът днес е ефективен инструмент за международна комуникация във външната политика на Китай. КНР инвестира в изложби, свързани с будисткото изкуство в други държави като част от своята будистка дипломация. Китайският будизъм е неизменна част от живота на голяма част от китайското население. Днес в света има 500 милиона будисти, като 250 милиона от тях са в Китай.

Вместо заключение

Вместо заключение ще отбележим, че в съвременния свят е необходимо да се създаде култура на лично активно самосъзнание за самоусъвършенстване, преливаща в широко обществено съзнание. Тази култура водена от хуманизма, присъщ на великите световни религии, да свързва модернизацията със собствената традиция. Съвременен Китай е добър пример в това отношение.