/Поглед.инфо/ От 10. ХІ. 1989 г. до ден днешен този въпрос не е задаван, върху него не е разсъждавано и е съвсем естествено да няма и отговор. Мисля, че това никак не е случайно. Защото отговорът, до който ще стигнем в нашите разсъждения тук, в никакъв случай не ще бъде изненадващ и утешителен. А това ще означава твърде много – особено за БСП и левите хора, за техните търсения на възможности за изход от икономическата, обществената и политическата ситуация тогава.
Но въпросът трябва да се постави, защото миналото, към което се отнася, е вече история, а историята трябва да се изследва обективно и без страх, че може нещо да се накърни в нея. Особено когато истината не е желана от някои от силните тогава люде. Давам си сметка, че тя винаги ще се оспорва – каквато и да е.
Твърдя, че десети ноември се подготвя дълго, макар че дойде внезапно и за мнозина неочаквано.
Но на различни равнища на държавното управление и във висшите органи на БКП, както, разбира се, и в средите на интелигенцията, той се очакваше с нетърпение. Народът също постоянно коментираше и се надяваше денят да го споходи по-скоро. Това е особено силно проявено през 80-те години на ХХ век, когато броженията срещу властта придобиват открит характер.
Съобразявайки се с реалностите, БКП и висшите държавни органи зачестяват обсъждането на нови механизми на управление на държавата, икономиката и обществото; търсят начини да се активизира производството и да поощрят предприемачеството и прекия интерес на икономическите субекти от постигнатите от тях икономически резултати. Това е драматично десетилетие, в което официално се признава за наличието на недъзи в социално-политическата и икономическа система, в управлението на държавата и обществото. Още през 70-те години се въвежда т. нар. „нов икономически механизъм“, който постоянно се подобрява, поправя, довършва. Напредъкът за икономиката не бе кой знае какъв, но пък все повече се утвърждаваше мнението, че изходът не е в усъвършенстването на социализма, а в друга икономическа система.
Официално прокламираната цел обаче бе да се усъвършенства икономическият механизъм на социализма. Именно усъвършенства!
Но как ставаше това и в каква посока се движеше процесът?
Почти всички опити това да стане, бяха достатъчно ясни и пропити от идеята за „западната пазарна икономика“, че не оставяха съмнение в отдалечаване от принципите на социализма и бавно движение към капитализъм.
Затова и опитите за „усъвършенстване“ бяха неуспешни. Причината бе, че политическа система се съпротивляваше упорито и пречеше новите механизми и форми в стопанския живот да намират приложение в ежедневната практика. Пък и промените имаха повече палиативен характер и не можеха да дадат ефект, защото реформата трябваше да бъде радикална и всеобхватна, а не частична и в ограничен обем. Те не засягаха и най-главното в нея - собствеността върху средствата за производство и икономическите отношения. Най-сполучлив беше Указ 56 на Държавния съвет. Той обаче получи остра съпротива и от Съветския съюз, и, колкото и странно и нелогично да е, от Запада (убеден см в това, макар да изглежда нелогично), защото пречеше бързо и лесно да се разруши икономическата система и да се унищожи материалната база на социализма. Тя му беше необходима, за да може след контрареволюцията да я използва, като я разпродаде, но запазвайки многобройните пазари на българските заводи и предприятия по целия свят.
Специално трябва да припомня, че хората около Людмила Живкова също обсъждат различни възможности за бъдещето на социализма, но те търсеха изхода в източните учения и религии, Ванга, Дънов. И до нищо реално не достигаха. А си въобразяваха, че подготвят идейна революция в българското съзнание. Капитализмът е все пак нещо реално, докато тази група се задълбочаваше в нереалности и се надяваха системата да тръгне по ученията на въпросните религиозни мистерии. От тях нищо не можеше да излезе. Не излезе! Можем все пак да си представим какво би станало, ако случайно тази група начело с Людмила Живкова бе взела по някакъв начин властта и би започнала „да управлява“ и „реформира“ социализма!
Тези, които строяха и ръководеха социализма, започнаха да го оценяват като безперспективен, понеже не задоволява основните потребностите на обществото. Това проличава именно през 80-те години, когато изчезнаха от пазара стоки от първа необходимост, настъпи криза в електроснабдяването, в суровинното обезпечаване на множество производства, с високите технологии.
Показателно е, че след 1956 г. българската култура рязко се обърна на Запад и взаимстваше от там, уж за да бъде „в крак с времето“. А културата е най-достоверният свидетел за идеите, настроения и тежненията на обществото. Щом тя се бе съюзила със Запада, какво оставаше за икономиката и обществото като цяло.
Изходът от тази криза все повече се виждаше в някакво интегриране с капитализма, но не само икономическо, а и политическо. Защото и Западът поставяше условието за промени в социалистическата политическа система. Други възможности не са търсени. Но не бе допустимо да се говори открито за такова сближаване и затова ръководството на БКП и държавата наблягаха, че е необходимо да се установи пазарна икономика, която да изчисти недъзите на социализма. На мястото на „изчистените недъзи на социализма“ се насаждаха, макар и плахо, елементи на капитализма
Търсенето на изхода от кризата на социализма в приспособяването на елементи от капиталистическата икономика, но и в политическата система показва истинското отношение на тогавашните управляващи към социализма. На една среща с ръководителите на СМИ през 1989 г. десетина дена преди завършека на неговото управление, на която присъствах, Тодор Живков дори произнесе заклинанието, че комунизмът е „недоносче“. Това той очевидно го е мислил дълго време, убеден от личния си опит на пръв ръководител на социалистическа държава. След няколко години, когато вече не беше политически функционер, и Михаил Горбачов каза нещо подобно. При това каза с увереност, с каквато преди това твърдеше обратното!
Каквото и да приемем в този случай – че Живков и Горбачов са били прави или че са грешели, би следвало да си дадем сметка какви хора са управлявали социализма и дали е било възможно да се намери изобщо някакво решение на положението, в което се е намирала социалистическата общност в края на миналия век. Не знам дали Живков е знаел или силно е предчувствал, че скоро ще бъде отстранен от високата си длъжност, но с тези си думи той даде сигнал, че е дошъл краят на българския социализъм и че в България ще настъпи нов тип живот. Години преди това Указ 56 по същество бе такъв сигнал, но и модел за реставрация на капитализма. Реставрацията бе замислена да се извърши плавно и постепенно, с постепенно натрупване на капитала и заедно с него и реставриране на класата на капиталиста и буржоазията.
Но това изисква, както показа „китайският случай“, силна комунистическа партия, която стриктно следва духа и буквата на документа и не позволява никакви отклонения и „шокови терапии“. Китай извърши шумно прокламираната през 60-те и 70-те години на ХХ век конвергенция между капитализма и социализма, като запази непокътната властта на Комунистическата партия и монопола върху средствата за масова информация и външната политика. Там бе позволено съществуването на още няколко освен Комунистическата партии. Въведено бе изключително строго законодателство по отношение на корупцията и стопанските престъпления.
В България обаче нямаше такава здрава и силна Комунистическа партия!
Провалът на Указ 56 в България и триумфът на заложените в него идеи в Китай свидетелстват, че процесът на ликвидация на социализма и реставрация на капитализма се ръководи доста умело от сили, които са извън България и имат интерес процесът да протече по определен начин, за да се ликвидира държавата и системата, но да се запази материалната база, която не бива да се увеличава и укрепва, а да се експроприира и да отиде в ръцете на хора, определени от силите, управляващи процеса. Защото целта бе не само да се промени политико-икономическата система в България, но най-вече да се постави държавата в нова среда и позиция.
За тези сили по-удобно бе България да започне съвсем от началото реставрацията капитализма, като я принудят да я направи бързо, но в същото време да й пречат по всякакъв начин, за да се изчерпят бързо всичките й натрупани досега способности и възможности. Тя трябваше да преживее по-дълго установяването на необходимите условия за новата система при ударно разрушена икономическа база на обществото, за да продължи живота си в капитализма като съвсем слаба и немощна във всяко отношение държава. И практически да рухне в своята немощ, разруха и негодност, но и предадена отвътре.
Знам, че е бил изработен проект от висши държавници за установяване на модел на икономическо и политическо развитие, подобно на неутрални държави от рода на Австрия със социално ориентирана икономика. В този проект се е разчитало на добрата материално-техническа база на социализма, но вече интегрирана чрез цялата икономика и политическа власт с неутралните държави. По този път е трябвало да се тръгне след свалянето на Тодор Живков. Но международните условия и особено политическите игри на Горбачов със социалистическите държави не са позволили това да стане. Те са поставени в зона на американско влияние, а не пред собствен избор на геополитическа ориентация.
Но проект с марксистки характер за ново начало на социалистическата държава официално и от ръководството на държавата и БКП не е изработван.
Огромният контингент от учени икономисти, социолози, философи, теоретици на управлението марксисти не прояви инициатива и не посмя да представи своите виждания за бъдещето на България. Тези хора просто нямаха капацитета (да не говорим за желание) да го направят, защото науките им бяха коментари на решения на партийни форуми и повтаряне на изказвания на партийните ръководители. Те си пишеха дисертациите, получаваха научни звания и длъжности, но умовете им не размишляваха за съдбите на отечеството. Не съм сигурен, че са си давали сметка за реалното състояние и за плановете за по-нататъшно съществуване на социализма.
Пропагандата обаче до самия 10 ноември повтаряше, че държавата ни се развива с бързи темпове, че сме в челото в Европа по нарастване на БВП и че възможностите на социализма тепърва ще се докажат. А в същото време виждаме, че се е работило за неговото закриване и преминаване в капитализъм.
Десети ноември бе дълго чакана дата, но процесите, които тръгнаха след нейното идване, бяха обмислени и разчетени, поради което събитията свариха почти цялото общество неподготвено за това, което предстоеше да се случи. А уж се готвеха за капитализъм и проправяха пътя му в България. Голяма част от него вярваше, че ще продължи социалистическото развитие, но с чувствително разширяване на пазарната икономика, за да се превърне тя в най-скоро време в доминиращ механизъм в българския стопански живот. Какво означава това, никой не знаеше.
България се оказа като в небрано лозе с оставката на Живков и избухналата народна радост. Настъпи истински хаос, а държавното управление се стъписа в удивлението и безпокойството от това, което се случваше. Властта сама се отказа от себе си. Тя се опитваше с идеологеми да успокои обществото и го запази в рамките на закона и обичайните социални и политически практики. Но това само увеличаваше агресията и ескалираше исканията на изфабрикуваната опозиция за нови и нови политически отстъпки, които да я доведат до властта.
Поведението на властта напълно справедливо може да се определи като паническо и в много случаи неадекватно и унизително. Този хаос се дължи, без съмнение, на липсата на каквито и да било предварителни реални планове и проекти за бъдещото развитие на държавата. А тези, които по-горе става дума, са били съвсем общи, непрофесионално изготвени, имитация на истински грижи за държавата и социализма. Организираната като форма и средство „за национално помирение“ и намиране на управленските варианти в утвърждаването на пазарната икономиката, „кръгла маса“ бе една бутафория, която показа колко неподготвена е била БКП да търси и намира тези форми и да изгражда цялостна система на управлението и устройството на обществото. Кръглата маса трябваше да легитимира бъдещите управници и тя го направи. Видя се каква жалка пасмина ще сменя БКП и ще решава националните проблеми. Но и самата БСП бе достатъчно жалка, за да заслужи правото да продължи да бъде основополагащ фактор в държавната власт. Нейните първи ръководители бяха готови на всичко, за да се запазят и да не излиза партията от властта. Но недоволството от нея, а то нарастваше и в новата ситуация, беше достатъчно високо. Твърде жалки бяха и опонентите й, но у тях имаше все пак някаква първична енергия, която успяваше в някаква степен да прикрие некомпетентността и политическата им неграмотност.
Със същата некомпетентност и политическа неграмотност те реформираха социализма и го тласкаха към капитализъм.
В това безвремие започна разграбването на държавната собственост. По-наблюдателните разбраха с каква цел бе създадена кръглата маса и какъв е смисълът на безсъдържателните политически дискусии.
Връщане назад обаче нямаше.
А движението напред ставаше все по-трудно и мъчително…
Тези, които вярваха в социализма, и страдаха от всичко, което виждаха, се надяваха все пак, че животът в държавата ни ще се подобри – въпреки всичко.
Но станахме такива, каквито сме днес.
