Президентските и местни избори’ 2011 промениха политическата карта на България и срутиха няколко мита, които 20 години хвърляха сянка върху обществено-политическите процеси в страната. Теренът се изчисти от партии - ментета, от водачи без армии и от формации без кауза.
Първия мит - за ролята на ДПС в избора на президент - ГЕРБ трансформира в ново политическо позициониране и разпределение на ролите. Доган остава “равноправен” партньор, фактор в социално-либералния сектор на обществените нагласи, с когото премиерът обяви, че ще работи “по основни теми за държавата”. Вотът в 2011-а не се превърна в етническо противопоставяне. Оценката на Борисов: “успехът ни без ДПС е много важен, защото подреди ДПС в равнопоставена позиция с всички други партии” е признание за влиянието на Доган и в тези избори. В БСП може да са недоволни, че гласовете на движението се оказаха недостатъчни за победата им, но без тях резултатите на столетницата щяха да са още по-катастрофални. Загубата на левицата не е заради ДПС, а защото на много места тя бе разединена. Изборната статистика показва, че обикновено движението дава 50-60% от гласовете си за избор на президент, както се случи и сега, но БСП не успя да мобилизира центристкия вот, който можеше да й осигури победата. Новото в тези избори е, че ГЕРБ намери пътя към българските мюсюлмани и че се наложи като незаобиколима” партия в техните региони. Пробивът на Борисов в Дулово, Девин, Доспат е началото на декапсулизацията на много български селища, където българска реч от години рядко се чува. И това е един от големите успехи на ГЕРБ в 2011-та.
Второ, ГЕРБ събори още един мит в нощта на 30 октомври - за първи път управляваща партия по средата на мандата печели местни избори. Досега и Костов (1999), и Сакскобургготски (2003), и Станишев (2007) започваха своя властови срив със загубата на регионите. Местната власт е пробивът на недоволството от правителството и в годините на прехода това бе индикаторът за задаващия се наказателен вот. ГЕРБ не само че затвърди позициите си по места, но ги увеличи с 30-40-50%, навлизайки в традицонни за БСП и за ДПС територии. Това бе наистина “вот на доверие”, който дава основание на премиера да мисли за втори управленски мандат.
Завоюваното от ГЕРБ доверие води към третия срутен мит - че българинът винаги гласува “против”. За първи път на тези избори избирателят в България гласува “за”, а не “против”. Вълната “за Борисов” заля страната. Позивната “всички срещу ГЕРБ” не сработи, защото остана политическа мантра без съдържание. На втория тур Росен Плевнелиев спечели 2/3 от гласовете на ДПС, 92 % от симпатизантите на “Синята коалиция”, 94% от гласовете на “Атака”, прибра подкрепата и на РЗС. И това бе подкрепа без отчаяни призиви и без задкулисни договорки.
Четвърто - това вече не е мит, а извод. България се върна към двуполюсния модел. Вотът на 30 октомври 2011 година бе - ляво срещу дясно. Борисов и ГЕРБ станаха новата българска десница. Старите десни водачи, които отдавна трябваше с достойнство да се оттеглят, са пометени в прахта на общественото отрицание. СДС не призова своите избиратели да гласуват за десния кандидат, а ги остави да избират по съвест, което бе абсолютна политическа грешка, граничеща със самоубийство. БСП претърпя поредна загуба на тези избори, но в същото време успя да се изправи, единствена от опозиционните партии показа жизненост и дори получи ускорение. Как то ще бъде съхранено и структурирано е голямата неизвестна пред столетницата. В следващите две години до парламентарните избори предстои драматично разместване на пластовете и вляво, за да се оформи алтернативната българска левица. Дали това ще мине през оставката на Станишев, дали ще стане с активната намеса на Първанов, времето ще покаже.
Пето, също извод - Меглена Кунева пропусна шансовете си да се позиционира в центъра. Тя дезертира политически от втория тур, пропилявайки възможността да стане фактор в политиката. Дори и центристките идеи трябва да бъдат облечени в партийни норми, а Кунева построи кампанията си на тяхното отрицание.
Шесто - българинът пожела да даде цялата власт на Борисов. С усета си на политическо животно той съзнава, че това е огромна отговорност, която крие и огромни опасности. Но Борисов има житейската издръжливост, която липсваше на Станишев; има сетивата за връзка с хората, за изменчивостта на апарата и за подмолните камъни на властта, които липсваха на Костов; има абсолютния поглед върху процесите в страната, което отсъстваше при Сакскобургготски; има безспорното влияние в партията си, което не достигна на Виденов. Затова би било грешка, ако го съизмерваме с тях. Борисов просто разруши всички канони и митове в политиката за последните 20 години. Той е потвърждение на максимата, че всяко време ражда своите водачи. Времето на Борисов навлиза в най-трудната си фаза - да преведе страната през кризата. Ако успее да се справи, както се справи с политическите си опоненти, значи усилията са си стрували. Заявката за втори мандат е висока летва, която Борисов сам си постави. И която никой премиер преди него не е прескачал.
