/Поглед.инфо/ Още миналата седмица стана дума - войната в Украйна върви към приключване. Целите, които обяви Путин, са почти изпълнени - Украйна няма да влезе в НАТО, няма да има атомна бомба и страната е демилитаризирана, тъй като военната ѝ инфраструктура е почти унищожена.
Но това не значи, че Русия е изпълнила задачите, които си бе поставила. Защото Украйна не беше единствената стратегическа цел на Москва. С операцията Русия искаше да демонстрира, че не се страхува от санкции, заплахи и самолетоносачи, пет пари не дава за тях и може да ги преодолее.
Дали успява е трудно да се каже, защото не знаем ефекта от санкциите. Какво внимание им обръща руското общество, подриват ли функционирането на държавата и дали, заедно с последиците от военните действия се поражда сериозно вътрешно недоволство. Това не можем да разберем. Засега Москва не изглежда особено развълнувана и твърди, че рейтингът на Путин достигал 80 %.
Друга, по-далечна стратегическа цел на Русия е заедно с Китай да детронират долара като световна валута. Москва и Пекин гледат да елиминират един от главните лостове за влияние на Вашингтон върху световната политика, основан върху печатането на пари с виртуално покритие. Спрете печатницата, лишете долара от неговата универсалност, накарайте СЩ да обслужват чудовищния си държавен дълг от 30 трилиона, т.е. 30 хиляди милиарда долара и мускулите на Вашингтон ще омекнат ! Русия и Китай гледат да привлекат повече държави към отхвърляне на доларовия монопол. Като такива се очертават Индия, Пакистан, Иран, държави от Азия, Близкия изток, Африка, дори Бразилия и Аржентина и особено показателно- Саудитска Арабия. Риад реши вече да продава петрол на Китай не срещу долари, а за юани.
Това бяха стратегическите цели на Русия зад операцията Украйна. Първата, да я наречем “ Не се страхувай от САЩ ‘‘ се изпълнява, както Москва твърди, ‘’ по план ‘’. Реализацията на втората , да я наречем “ Сбогом на долара “ предстои. За да успее, тя трябва да обхване критична маса страни.
Бойното кръщение на ракетите Кинжал, Калибър и Искандер в Украйна беше само нюанс, допълнение към тези цели, което Байдън схвана много точно - тези ракети не могат да бъдат спрени. Кой разбрал - разбрал !
Да видим какво постигнаха санкциите ?
ЕС изглежда смята, че можем да постоим малко гладни и на студено, но няма да купуваме нищо от руснаците.
-Ами, стоите, казват онези. Но ако купувате, ще плащате в рубли, защото еврото и доларът за нас са само хартийки. И обясняват : като ви дадем газ и вие ни платите в Дойче банк, например, не можем да харчим парите, защото сте блокирали сметката ни. Не можем да вземем нещо и на бартер, заради санкциите.
-Така е, съгласява се Европа.
-Е как, ние ви даваме газ, а вие не ни давате нито пари, нито нещо друго.
-Еми-и, няма как, има санкции. Но вие все пак давайте газ.
-Добре, съгласяват се руснаците, но ще плащате в рубли.
-А, не щем, опъва се Брюксел.
Омагьосан кръг, показателен за неразборията, която настъпва в стария континент. Изглежда още не си даваме сметка до какво ще доведе сегашната криза и новата студена война.
Въобще Европа изглежда тотално стъписана, че светът се пренарежда без нея и новият ред е зад ъгъла. Брекзитът я стресна, но тя не усети какво и се крои. Англосаксонският съюз АУКУС я уплаши, но пак си скри главата в пясъка. Путин я изненада с референдума в Крим, с Украйна, с хиперзвуковите ракети, с изискването руският газ и петрол да се плащат в рубли и тя все се чуди как да реагира най-правилно.
Та светът се обърка, Европа също, ние съвсем. И за нас е важно къде и как ще се наместим в пренареждащия се свят и още по-точно - по кой път ще поемем.
Защото пред нас има два. Те водят в различни посоки. Единият, по който правителството истерично ни бута, е на конфронтацията с Русия. Подобен вид неблагоразумна политика ни беше прикрепила към победените и в двете световни войни. Потрети ли се грешката ще е пагубно за държавата ни, от съществуването на която никой, освен Русия, няма интерес.
Както преди двете световни войни, така и сега в политическите среди има оспорвана надпревара кой ще се подмаже на противниците на Москва и как ще навреди на българо-руските връзки. Слагачите не са повече от 50-100, но понеже се въртят по всички телевизии, човек остава с впечатление, че са много повече. Може ли някой от тях да каже какво спечелихме, като погребахме изгодните проекти с Русия ? Спечелиха турците, които веднага ги грабнаха и направиха Турския поток и Аккую. Или какво получихме, като убиваме приятелството с един велик народ, при това освободил ни от робството. Русофобското кресчендо, което се вихри сега, е на практика мъчително пълзене по пътеката, която свършва в пропастта. Управляващите, опасявам се, ни тикат натам.
Някои се мъчат да ни набутат в конфликта и, подозирам, биха успели, ако не беше президента, който заяви : “ Няма да допусна въвличане на България във войната в Украйна. Цената на войната я плащат хората, а не телевизионните проповедници. Моята грижа са хората “, подчерта той.
Между Радев и Петков възникна проблем, когато президентът изтъкна загриженост за охраната на небето ни. Вече беше станало ясно, че поръчката на 8-те Ф-16 изглежда балон, който може да ни ощастливи около 2030 г. Може и въобще да не стане. А дотогава ? В 2030-та Миговете ни вече ще са извън строя. Ефките ще изглеждат като немощни старци на фона на самолетите, които ще са извадили руснаците и ще имат турците. Как ще се пазим ? Това че Борисов малоумно ги предплати показва кои са му дърпали конците. Когато Стефан Янев поиска компенсации за забавянето на поръчката, американците се разгневиха и Петков бързо го уволни. Сега Радев търси решение, дори да вземем на лизинг отнякъде Ф-16, но американците се дразнят. И понеже не могат да го махнат, а не могат и да му отговорят смислено, отбягват срещите с него. Но демонстративно разговарят по военните въпроси с Петков. Има ли министър-председателят 5 % или 1 % дори от познанията на президента по военно дело. Задали ли сме си този въпрос ? Единият е реален генерал, главнокомандуващ, другият не е помирисвал казарма. Ако му кажеш патрон, може да помисли, че става дума за ключалка. Но САЩ се държат като робовладелци и малко нещо да си потърсим правата, веднага настръхват. Недай боже да чакаме помощта им, ако има опасност и тя не идва от Русия.
Тази пренебрегваща интересите ни американска арогантност ни задължава да мислим много по-задълбочено за собствената си сигурност и бъдещето си. Убеден съм, сега е моментът да схванем и използваме в максимална степен уникалните предимства, които имаме като земя, народ, история и душевност. Пред нас се очертава изключителна възможност. Тя се крие в това, че новият световен ред спуска нова желязна завеса между ЕС и Русия. Връзките от двете страни се скъсват. Отношенията замират. Търговията спира. Двата свята се подготвят да съществуват отделно един от друг. И тук е интересното. Защото двете страни, макар и разделени и враждебни, винаги ще имат нужда от комшулук, от посредник, от общ доверен приятел. Някой който да вземе сол от единия и да даде на другия, щом не щат да си говорят. И това може да е нашата мисия. Ние можем, ние ТРЯБВА да сме тази връзка, мостът, свързващото звено между Европа и Русия, оттук да минава бизнесът, можем да печелим от това колосални дивиденти като сигурност, перспективи, влияние, пари. Да станем нещо като европейския Хонг Конг.
Никой друг не е по-подходящ от нас за тази роля. Нито русофобска Полша, нито балтийските държави, нито Румъния, Белгия, нито Сърбия или Турция, които не са членове на ЕС, нито който и да е друг. От една страна сме неразделна част от Европа, приели сме европейските принципи, съавтори сме на европейската култура и цивилизация, ние не можем да бъдем откъснати от нея. Няма как да сме част от постсъветското пространство и да станем като Беларус. Но от друга страна ние сме най-добронамерената, най-свързаната с Русия европейска държава, ние сме братски народи, нашите култури, език и традиции са много близки, религията ни е една, писмеността също и най-важното - няма други с такова чувство на признателност за Освобождението от турско робство и спасяването на държавата след Втората световна война. Ние имаме всички дадености да бъдем идеалната връзка между Запада и Русия, да се ползваме с доверието и подкрепата и на двете страни при новата Студена война. Живков предпазливо се опитваше да играе тази роля, но руснаците го отрязаха. Сега е моментът да заявим пак тази позиция, да я отвоюваме и да я утвърждаваме. После ще е късно. Птичето на щастието веднъж каца на рамото. Изпуснеш ли го, върви, че го търси, казва Джек Лондон.
Затова трябва да прекратим раболепното, унижаващо ни преклонение пред Брюксел и Вашингтон и да престанем с обидните, пренебрежителни жестове към Москва. Трябва да престанем да се държим с две ръце за полите на Запада, а да подадем едната ръка на Русия. Трябва да си върнем уважението на едните и доверието на другите. Трябва да намерим баланса между поетите ангажименти към ЕС и НАТО и чувствата на признателност и уважение, които народът ни храни към освободителката. Гигантска задача, но по силите и възможностите на нашия препатил народ. Трябва само да изберем управници, които да следват тази цел. И тогава - Швейцария ли ? Ела да ни видиш, Алеко !
А ако не го направим. Ако оставим сегашната тиня да ни сковава и задушава, докато ни погълне. Ако изпуснем птичето на щастието ? Тогава ? За това ще питам предпочитания от зрителите на “ Не се страхувай “ събеседник проф. Иво Христов.