/Поглед.инфо/ Левицата изпуска от вниманието си, че се бори за повече държава, която междувременно хората намразиха. България отдавна не се нуждае нито от приватизация, нито от национализация. Има нужда от социализация, от събиране на остатъците от разкъсаната тъкан на обществото, на което е потребна държава като неизбежно и необходимо, но не и като непоносимо зло, каквато е в момента. Такава стратегия обаче няма.
В предмостието към Европа етносите, кръвосмешенията, историческите превратности и държавната граница са оформили една човешка сплав, която днес наричаме българско общество. Познаваме ли го обаче? Или по точно – доколко си въобразяваме, че го познаваме?
Тази екзистенциална парадигма мислителите още от древността определят като най-трудния философски въпрос – въпроса да опознаеш себе си? Неговият отговор е залог за това да си наясно не само кой си, но и откъде идваш и накъде вървиш. Той е своеобразна гаранция за вярна представа не само за това, което правиш, но и какво от онова, което смяташ, че трябва да правиш, подготвя определена съдба, неизбежна участ.
Българската цивилизация, нека я наречем така, е надарена с рядък генетичен код, който е присъщ на много малко народи по света. Близо пет века – първоначално под робство, а след това в условията на етнически геноцид – е успяла да съхрани своята национална идентичност, езика, религията и даже писмеността си. Нещо, което не са съумели да постигнат обществата в редица модерни нации, пред които днес раболепничим. Време е да се запитаме още ли притежаваме този код, или сме на път да го загубим?
Редица теоретици са на мнение, че развитието на дадено общество може да се измерва чрез отношението на преобладаващата част от него към определени теми от общо значение. Става дума за т.нар. обществено мнение или по-точно за неговите доминанти на определени етапи от развитието.
Общественото мнение обаче, което по принцип не се развива скокообразно, а бавно и постепенно, понякога е склонно към резки обрати, предизвикани от извънредни събития или от промени в политическата среда. Нашата най-нова история е белязана с добре известни такива моменти.
Ще дам само един пример. През февруари 1990 г. приключихме втория етап от едно проучване по въпроси, свързани с етно-културните различия в България. Един от въпросите, зададен на анкетираните през октомври 1989 г., а след това и през януари 1990 г. (сиреч във времеви отрязък от около три месеца), бе „Като какъв от изброеното бихте се определили?“ с варианти за отговор: християнин, мюсюлманин, изповядващ друга религия, атеист. През октомври 1989 г. делът на атеистите е възлизал на 73%, а през януари 1990 г. същият дял се е сринал на 8%. Тук не е нужно да разяснявам, че нито едното, нито другото е вярно. Доказват го данните от всички изследвания по темата през следващите години до наши дни. Цитираните дялове обаче отразяват доминиращото мнение на онзи етап.
Става дума за нещо, известно отдавна на изследователите на общественото мнение, – че то е неустойчиво и се подчинява на фактори, които имат както събитиен, така и субективен характер. Голяма част от тях могат да бъдат управлявани. Т.е. манипулирани от хора и групи, които ги използват в свой интерес. Особено в днешния свят, въоръжен с развити техники и технологии за въздействие върху масовото съзнание.
Артър Милър е автор на великолепната метафора, че ако през 30-те години на миналия век имаше телевизия, Америка никога не би избрала президент в инвалидна количка. Освен с безпощадната си точност тази констатация е заредена с подтекст, който ни говори, че невинаги е истина това, което се случва в живота, а само онова, което хората си мислят, че се случва. А то често се произвежда във виртуална среда, в която индивидът до голяма степен е склонен да възприема заобикалящата го действителност чрез коментари, интерпретации и в много случаи внушения, достигащи до него чрез публичните информационни и комуникационни канали.
Експертите по изборни технологии много добре са научили този урок. Те знаят как се печелят електорални кампании: прицелваш се в средностатистическия избирател, който познава и по-добри времена, и посочваш виновника за сегашното му положение. Борисов е всепризнат майстор на тази стратегия: няма значение какво правиш, а само онова, което отричаш и критикуваш.
Социолозите твърдят, че ако повече от една трета от населението на дадена страна изгуби увереност в утрешния ден, ситуацията излиза от сферата на контрола, престава да бъде подвластна на държавата и нейните институции. Случаят у нас е тъкмо такъв, че и повече, но политическата обстановка изглежда напълно управляема. Това, което наблюдаваме тук, би тръшнало в предсмъртна агония всяка властова структура, но в България преминава като безобидно циклично неразположение.
Защо у нас властта прави неща, които не биха били простени в повечето от познатите ни страни? Какво ни отличава като общество от другите? Винаги ли сме били такива и, ако не, как сме се докарали дотук?
И все пак,
какво точно знаем
за съвременното българско общество?
Краткият отговор е – достатъчно, за да се притесним за неговото бъдеще. По-точно:
P 6% от децата изобщо не тръгват на училище; повечето от тях остават неграмотни до края на живота си;
P11% от децата не завършват основно образование (8-и клас);
P61% от децата, завършили основно образование, са на мнение, че главната задача на образователната система е да ги подготви по владеене на чужди езици (най-вече английски);
P27% от децата, завършили основно образование, не са прочели нито ред от произведения на Вазов и Ботев.
P5% от децата до 12-годишна възраст редовно не си дояждат.
Според една теория жизнеността на дадено общество се определя от условията, които то подготвя за всяка своя следваща генерация. Въпросът, който тук следва да се постави, е какво бъдеще подготвяме за себе си в светлината на цитираните данни? Той, разбира се, е риторичен.
Но, да караме нататък:
P29% от пълнолетните български граждани страдат от хронични заболявания; една четвърт от тях не са в напреднала възраст;
Pвсяка година умират с около 1500 души повече, отколкото се раждат; съвсем наскоро научихме, че сме на първо място в Европа по смъртност на 100 хил. души от населението;
Pдоходите на 19% от домакинствата стигат само за храна и лекарства;
P26% от пълнолетните български граждани не са ходили на почивка нито веднъж за последните 10 години;
P9% от българските граждани никога не са напускали родното си място; едва една четвърт от тях са деца до 12-годишна възраст;
Pспоред „Индекса на щастие“ на ООН българите са най-нещастната нация в Европа и на 134-о място в света по критерия „щастие“.
И още:
Pполовината от трудоспособното население се състои от пенсионери; една пета от другата половина са или трайно, или временно безработни;
Pедна трета от трудозаетите не работят според придобития от тях образователен или квалификационен ценз;
Pза последните 10 години проблемните междусъседски отношения са се влошили тройно;
Pдвойно са нараснали за последните 10 години проблемните междуроднински отношения;
P7% от пълнолетните български граждани не признават Левски за национален герой.
Ако трябва да обобщим накратко казаното дотук, ние ставаме все по-глупави, все по-болни, все по-обезсърчени и дори озлобени и се чувстваме все по-нещастни. Доколкото обаче става дума за масови усещания, нека да видим как като общество възнамеряваме да се справим с положението:
Pвсяка година между 3 и 4 хиляди души напускат трайно страната;
Pвъв всяко българско домакинство има най-малко един член, който или е емигрирал, или възнамерява да го стори в близко бъдеще; преди 10 години този проблем е засягал всяко трето домакинство;
P 38% от пълнолетните български граждани са на мнение, че има други места в България, в които се живее по-добре, отколкото в тяхното населено място; 69% смятат, че на повечето места извън България се живее по-добре; преди 10 години това мнение са споделяли съответно 23% и 56%.
Казано по друг начин, ние бавно се превръщаме в общност, която потенциално е стегнала куфарите си и е на път да се разпилее при първа възможност.
Написаното дотук се опира на данни от социологически проучвания. Макар и добити по емпиричен път, въпреки уговорките, които направих в началото, те, малко или много, признавани или отричани от официалната статистика, все пак имат сравнително обективен характер.
Какво обаче ни показват данните от други проучвания, които се отнасят до
субективните оценки, усещания,
нагласи и ориентации
Какъв процент от доходите, приблизително, изразходва Вашето домакинство средномесечно за:
2000 2010 2020
Наем, обзавеждане на дома 6% 7% 9%
Електроенергия и топла вода 9% 8% 10%
Студена вода 1% 1% 3%
Транспорт 13% 11% 9%
Телефон, телевизия, интернет 6% 4% 2%
Погасяване на кредити и други задължения 6% 14% 7%
Лекарства и здравна помощ 6% 6% 9%
Образование, учебници, книги 3% 3% 2%
Храна и напитки 30% 31% 34%
Облекло и обувки 13% 10% 11%
Свободно време,почивка,спорт, туризъм,развлечения 7% 5% 4%
Ние свикнахме с регулярните констатации, че сме най-бедната нация в Европа. Дали го усещаме и признаваме? Няма нужда от това, тъй като цитираните данни го доказват. Няма как да не си беден, след като една трета от доходите ти отиват за насъщния. Ако добавим и едната четвърт от доходите, които сме принудени да отделяме за покрива над главите си, излиза, че над половината от средствата, с които разполагаме, са предназначени за осигуряване на примитивното ни право на съществуване. Ако не можем да си позволим този разход, нас просто няма да ни има. Както стана дума в началото, за близо една пета от българските домакинства битката за прехраната и здравето представлява проблем, който те невинаги успяват да разрешат.
Коментарът дотук дава отговор само на втората част от въпроса, а именно, че няма как да не признаваме бедността си. Дали я усещаме като такава обаче? Тук трябва да насочим погледа си към живота от друг ъгъл и да се опитаме да осъзнаем по какъв начин като общество подреждаме йерархията на своите ценности и на първо място – своите човешки потребности.
Ако, например, прозрем истината, че сме бедни, защото не сме се погрижили да бъдем особено умни, дали бихме поставили на по-високо стъпало нуждите си от знание, култура и развитие, които със сигурност ще ни помогнат да се ориентираме по-успешно в заобикалящия ни материален свят. Отговорът по-скоро е отрицателен. Доказва го разпределението на отговорите на въпроса за начина, по който самите хора подреждат по важност нуждите си. Данните са свидетелство за отсъствието на всякакви индивидуални или групови стратегии за развитие и подсказват, че като общество очакваме нещо да се случи от само себе си, за да се справим с бедността, без да предприемаме каквото и да е.
Как бихте подредили по степен на важност изброените потребности:
(На анкетираните е показвана долната илюстрация,
преди да отговорят на въпроса)
* Пирамидата на човешките потребности на Маслоу
2000 2010 2020
Физиологични 26% 29% 31%
Материални 29% 26% 34%
Социални 24% 26% 17%
Престижни 10% 10% 11%
Духовни 11% 9% 7%
Тук личи нещо, за което вече стана дума по-горе, а именно, че ние като общество не само признаваме бедността си, тъй като по-голямата част от доходите ни се разходват в битката ни за съществуване, но и нямаме никакво намерение да променяме това положение. Кога и как се е случило това? Винаги ли е било така, както изглежда в наши дни? Данните за последните 20 години (нека не се връщаме по-назад) категорично произвеждат отрицателен отговор – не е било така, ставало е постепенно.
Защо обаче се е случвало и случило? По този въпрос ще предложа някои свои разсъждения по-нататък. Сега нека да видим по какъв начин оценяваме живота си, като го сравняваме с хората около нас, с близкото минало и какво точно очакваме от бъдещето. След като признаваме и усещаме бедността си, в каква степен вярваме, че бихме могли да я преодолеем?
Как преценявате, че живеете в сравнение с другите хора?
2000 2010 2020
По-добре 9% 14% 17%
По-зле 21% 23% 28%
По същия начин 70% 63% 55%
Как преценявате, че живеете в сравнение с миналата година?
2000 2010 2020
По-добре 16% 11% 13%
По-зле 21% 28% 33%
По същия начин 63% 61% 54%
А как очаквате да живеете догодина?
2000 2010 2020
По-добре 63% 59% 36%
По-зле 8% 11% 21%
По същия начин 29% 30% 43%
Макар данните да разкриват ясни тенденции и не се нуждаят от подробен коментар, няколко неща заслужават допълнителни разсъждения. Например това, че като общество очевидно се разслояваме, че ножицата между бедността и богатството бавно, но неотменно са разтваря, както и това, че групата на т.нар. средна класа (хората, които живеят нито по-добре, нито по-зле от останалите) се свива.
Не по-малко тревожна е тенденцията за оценката на живота, сравнен с близкото минало (хоризонт – миналата година). Расте делът на хората, които преценяват, че живеят по-зле в сравнение с предишната година, без това съществено да се отразява на дела на онези, които смятат, че живеят по същия начин като всички останали.
Най-тревожна обаче е констатацията, че се срива оптимизмът за бъдещето. Необяснимото в случая е, че масовите очаквания за бъдещето са били на сравнително по-високи нива в периоди на далеч по-проблематични икономически реалности в сравнение с началото на тази година, но надеждата, че за напред ни очаква нещо по-добро, лека-полека угасва. Губим увереността си за перспективата. Казано на популярния градски жаргон, вместо да става все по-лошо, става все по-безнадеждно.
Следователно проблемите, които са зад гърба ни, плуват в мрак, светлина в края на тунела не се вижда, но тук и сега нищо не ни харесва. За разлика от 90-те години на миналия век, когато доминираше масовият възглед, че развитието ни е в застой, от началото на века се откроява тенденция в еволюцията на общественото съзнание, че по-скоро пътят ни клони към упадък.
Какво е особеното в случая? Това, че общите оценки за развитието на страната се споделят в почти еднаква степен и от тези, които смятат, че живеят по-зле от другите хора, и от онези, които декларират, че живеят по-добре от останалите. В миналото поляризацията в мненията беше много отчетлива в зависимост от социалния статус на респондентите и видим признак на разслоението между бедността и богатството. Сега, въпреки че тенденцията към имуществено и материално неравенство бележи ръст, регистрираме уникален консенсус.
Изводът, който се налага от само себе си, е, че под пластовете на сравнително спокойната политическа обстановка зреят социални вълнения, които само чакат повод да се трансформират в разрушителни бури. Но, да продължим…
На кое стъпало от стълбата на живота между отчаянието и щастието чувствате, че се намирате в момента?
(На анкетираните е показвана долната илюстрация,
преди да отговорят на въпроса)
* Стълбата на живота на Бойл‒Мариот
2000 2010 2020
0 Възможно най-лош живот 4% 5% 4%
1 7% 5% 6%
2 21% 22% 11%
3 38% 36% 39%
4 18% 16% 19%
5 7% 9% 12%
6 Възможно най-добър живот 5% 7% 9%
Смисълът да коментираме тези данни е в това да се опитаме да определим доколко се чувстваме щастливи или нещастни. Всъщност не бива да се питаме защо в класацията на ООН „Индекс на щастието“ заемаме непрестижното 134-о място в света, а в Европа сме на незавидното последно място. Това, както и много други неща, разбира се, може да бъде подлагано на съмнение. Критиците на подобни класации винаги изваждат аргумента – не може да е вярно, защото преди нас в класацията е Зимбабве, където хората водят далеч по-беден и примитивен живот. Но както вече стана дума, обективната истина в случая няма значение, важно е това, което хората приемат за истина. А тя е, че хората в Зимбабве не познават по-добър живот в миналото си и изобщо не познават живота в други страни, с които могат да се сравняват. У нас хората живеят далеч по-задоволено, но не го чувстват така.
В едно проучване, проведено през 2016–2017 г., изследователите от Harris Poll Survey в САЩ бият тревога: едва една трета от американците твърдят, че изпитват чувство на щастие. Не е редно обаче проблемът да се разглежда отделно от всичко друго, което определя мотивацията за живот. Още преди близо век Вебер е обърнал внимание, че прекаленото търсене на щастие води до нещастие. Както и това, че колкото повече хората придават значение на щастието, толкова по-разочаровани остават.
Драмата на българското общество започна с това, че преди 30 години стартиралите политически промени, освен всичко останало, наложиха няколко широки убеждения, масова увереност. Като например, че миналото е лошо, ерго – щом имаме такова ужасно минало, няма как да не ни очаква добро бъдеще; че ще бъдем свободни и демократични по подобие на развитите държави, следователно и богати като тях.
Тези надежди се сринаха още в средата на 90-те години на миналия век, но през цялото това време хората в България не се отказаха от мечтата си да преследват щастието по начина, по който им го представяха и разясняваха различните политически стратегии. Тичаха подир партиите с празните си стомаси и всеки път откриваха, че са били излъгани в очакванията си. За да стигнем до сегашното положение, че вече не остана никой, на когото да вярват, заради което изведнъж се почувстваха нещастни. Само че не стана изведнъж.
Тъй или иначе, днес сме изправени пред друг проблем – расте делът на хората, които вече не търсят перспектива в България, а навън.
На какво се дължи нарастващият емиграционен потенциал
в българското общество?
Посочете до две неща от изброените, които правят България привлекателно място за живот:
2000 2010 2020
Хората 17% 14% 11%
Природата 35% 38% 42%
Доходите 4% 6% 10%
Работните места 6% 9% 13%
Достъпното и качествено образование 13% 11% 9%
Достъпното и качествено здравеопазване 11% 10% 4%
Благоустройството на населените места 8% 9% 12%
Спокойствието, сигурността 21% 23% 26%
Друго 2% 3% 1%
Всичко 3% 4% 2%
Нищо 1% 1% 6%
А можете ли да посочите до две неща от изброените, които правят България непривлекателно място за живот:
2000 2010 2020
Социалното напрежение 10% 8% 5%
Замърсяването на въздуха, почвите и водите 11% 16% 23%
Бедността 39% 36% 29%
Безработицата 17% 14% 11%
Трудно достъпното и некачествено образование 3% 2% 5%
Трудно достъпното и некачествено здравеопазване 11% 13% 39%
Проблемите в благоустройството на населените места 15% 12% 10%
Престъпността и корупцията 16% 14% 31%
Друго 3% 2% 1%
Всичко 5% 6% 5%
Нищо 8% 6% 13%
И още нещо:
Кога, по Ваша преценка, животът в България е бил добър?
2000 2010 2020
Винаги 4% 5% 4%
В момента 15% 12% 17%
Сравнително неотдавна 16% 19% 10%
Сравнително отдавна 58% 58% 62%
Никога 7% 6% 7%
Данните категорично опровергават твърдението или по-точно масовото убеждение, че хората бягат от България или за да търсят препитание, или заради възможността за по-добър материален живот. Има го и това, разбира се, но не то е сред основните причини. Обърнете внимание на факта, че в началото на века в челото на класацията на нашите проблеми, т.е. нещата, които правят живота у нас непривлекателен, са заемали бедността и безработицата. 20 години по-късно нещата изглеждат съвършено различно: в най-висока степен нещата, които отблъскват хората от родната действителност, са въпросите за достъпа и качеството на здравеопазването и корупцията.
Дали данните са свидетелство, че хората, които напускат страната, са я намразили, или са престанали да я чувстват като своя? И този въпрос получава категоричен отрицателен отговор. Населените места изглеждат по-облагородени, повече ценим природата си и дори се чувстваме по-сигурни в домовете си, противно на публичните внушения за ръст на битовата престъпност. За сметка на това търпи негативна промяна оценката ни за отношенията между хората, без това да е причинило особена ескалация на социалното напрежение. В същото време имаме по-слаби надежди за получаване на качествено образование.
Що се отнася до оценката за миналото, няма почти никаква промяна в нагласите от началото на века и сега: в същата степен смятаме, че добрите възможности за просперитет са останали в миналото. Най-обезпокоителни са онези 7%, предпочели твърдението, че животът тук никога не е бил добър.
Всичко това поставя на дневен ред темата не за това кои сме, какви сме и как се справяме с живота си, а
доколко продължаваме
да се чувстваме като общност
Дали нещо ни сплотява, дали, в края на краищата, имаме желание да сме заедно и да търсим решения на проблемите си като общество?
Отговорите на тези и на подобни въпроси трябва да търсим в характера на самите отношения помежду си в едно общество, в което изминалите години прокараха редица линии на разделение и дори на омраза.
Бихте ли приели човек от изброените групи за:
(На анкетираните е показвана долната илюстрация,
преди да отговорят на въпроса)
* Скàлата за измерване на социалната дистанция на Богардус
Етнически ром 4% 8% 6% 11%
Етнически турчин 16% 23% 27% 29%
Бежанец, мигрант 7% 8% 8% 11%
ХИВ-позитивен 1% 2% 4% 3%
Хомосексуален 4% 9% 10% 15%
Богаташ 23% 16% 19% 9%
Когато е разработвал прочутата си скàла, Богардус едва ли е вярвал, че един ден неговият термин „социална дистанция“ ще се използва за целите, с които днес циркулира в публичното пространство това словосъчетание. Модерната социология е възприела нещо съвсем различно от това, с което напоследък свързваме понятието „социална дистанция“. С него обществената наука се опитва да даде отговор на въпроса колко близо или далече хората допускат до себе си представителите на едни или други социални групи. Всъщност скàлата е предназначена за измерване на степента, в която се отнасяме дискриминационно към различните от нас. Идеологията на тази скàла е, че онези, които обичаме или харесваме, са най-близо до нас, а онези, с които не желаем да имаме нищо общо, са колкото се може по-отдалечени.
Какво ни казват цитираните по-горе данни? Най-вече това, че нашето общество на практика е социално дистанцирано много преди появата на настоящата пандемия. Традиционните предразсъдъци към ромите са известни и данните го илюстрират добре: не бихме ги приели за роднини, може би донякъде за приятели, но в никакъв случай за комшии. Може да имам ром за колега, но ако ми е шеф, не съм сигурен, че ще остана на тази работа. Има го и това.
Към турците отношението ни е по-благосклонно, но обърнете внимание, че желанието ни да общуваме с тях расте пропорционално на увеличаването на физическата дистанция – най-малко ги приемаме за роднини, най-много за колеги. Говорим за наши сънародници, които в някои случаи са и по-образовани, и по-способни от нас, но на практика дълбоко в съзнанието си таим разбирането – та нали те обесиха Левски и разстреляха Ботев!
Сходно е отношението ни към бежанците, спрямо които често крием подозрението си, че са опасни, разнасят зарази и прочие.
А какво да кажем за болните хора, каквито по същество са ХИВ-позитивните! Та те просто са болни хора, които повече от нас се нуждаят от грижа и съпричастност. СПИН-ът не е заразна болест, пренася се единствено по полов път. Ако не възнамеряваме да правим секс с тях, от какво се страхуваме?
И стигаме до богатите. Може би наистина ги мразим, но не и когато можем да имаме лична полза от тях. Нямам нищо против богаташ да ми е роднина или съсед, но в качеството му на приятел или колега нямам никаква полза.
Длъжни сме да се замислим върху това, че за разлика от повечето европейски народи, които промениха облика си заради съвременната миграция, нашето общество е хетерогенно от векове. В миналото е съумявало да преодолява кризите тъкмо заради това. Сега обаче като че ли е съставено от индивиди, които не откриват смисъл и мотивация да живеят заедно, да се опитват да правят неща заедно, да оцеляват заедно, тъй като поединично задачата е непосилна. Стана дума за това, че физическата дистанция, рано или късно, се превръща и в социална, а в момента точно това е на дневен ред.
Всички цитирани дотук данни са от януарски проучвания заради нетипичния характер на обществената обстановка, предизвикана от пандемията. Както може да се очаква, след началото на пандемията получените данни описват различна и съществено още по-песимистична картина. Страхувам се, че тенденцията към ръст на социалната дистанцираност на нашето общество няма да изчезне след пандемията, ще се запази а може и да се ускори.
Време е за обобщения. Нека се върнем на първоначалния въпрос: как се докараме дотук? Разсъжденията ми по-нататък няма да се опират на данни.
Не са малко онези, които и до ден днешен предлагат обяснения, базиращи се на наследството на комунизма или на държавния социализъм, както по-точно го дефинират съвременните анализатори. Да се третира обаче комунизмът като причина за провала на българския капитализъм, освен че без съмнение е оксиморон, на практика отвлича вниманието ни от обстоятелството, че преди 30 години като общество ние нямахме никаква ясна стратегия за това как да продължим живота си след развода с миналото.
В България всички първоначални стратегии (повечето привнесени отвън) разделиха нещата в отсечките между бързо и бавно, правилно и неправилно, одобрявано и отричано. Вместо това пропиляхме възможността да поставим нещата в плоскостта на умно или глупаво, справедливо или несправедливо, уместно или неуместно от гледна точка на националната специфика. Начинът, по който други източноевропейски страни подходиха, от днешна гледна точка би трябвало да оценяваме като далеч по-успешен.
Преди 1973 г., когато Ирландия приема членството в ЕС, ирландският елит, силно обезпокоен от икономическата изостаналост на републиката, решава да проведе широк дебат, в чиято основа е поставен един-единствен въпрос: не дали искаме Ирландия да оцелее, а искаме ли ние, ирландците, да се съхраним като общност. Резултатът е изработването на консенсусна дългосрочна стратегия, в чийто резултат днес може да се увери всеки. Република Ирландия е в числото на най-модерните и развити държави.
В България такъв дебат не бе организиран преди 2007 г., въпреки че изследователите предупреждаваха до какво може да доведе отварянето на границата към другите европейски страни.
Упорито налаганият либерален възглед за развитието, освен всичко останало срина и малкото естествени тъкани, които до този момент сплотяваха българската общност и я определяха като общество. Индивидуалният успех, отричането на държавата и нейната роля в обществения живот, дерегулацията на процесите на неравенство, предизвикани от императивите на свободния пазар, изведоха в доминиращи морални норми отчуждението и егоизма като образци за успех и щастлив живот. Колективизмът и солидарността бяха отречени и отхвърлени като неприсъщи на едно модерно общество, като отломки от някогашния тоталитаризъм. В крайна сметка беше въпрос на време омразата да се впие в обществото като вирус и да започне да го разгражда. А редом до омразата вирее и страхът, който е идеалната почва за всякакъв вид авторитаризъм и методи на силово управление.
Ефектът от провалите на политиката е, че днес наблюдаваме огромна пропаст, която разделя държавата и обществото, която е формирала две паралелни реалности между хората и институциите, които не желаят съприкосновение помежду си и да се чувстват съпричастни една към друга дори в кризисни периоди, какъвто е сегашният.
Какви обаче са днешните стратегии, които се лансират? От дясно говорят за реформа на институциите, която да направи работата им по-прозрачна и по-малко корумпирана, без да държат сметка за това, че хората отдавна не очакват нищо от въпросните институции освен поне малко съчувствие за понасяните страдания и лишения. От ляво предлагат по същество същото, но в друг смисъл – по-пряко ангажиране на държавата с икономиката и социалната сфера, в крайностите – концепции за национализация на определени сектори. Левицата също изпуска от вниманието си, че се бори за повече държава, която междувременно хората намразиха.
България отдавна не се нуждае нито от приватизация, нито от национализация. Има нужда от социализация, от събиране на остатъците от разкъсаната тъкан на обществото, на което е потребна държава като неизбежно и необходимо, но не и като непоносимо зло, каквато е в момента. Такава стратегия обаче няма.
Не бих изключил вероятността на този фон по течението на реката и след събитията да продължат да се движат безметежно ловки популисти, като Борисов например, а левите и десните да продължат да му размахват юмруците си от двата бряга на реката.
Дълго мислих какво да избера за финал на този анализ, който да послужи и за предупреждение. Накрая се спрях на един откъс от „Писмата на душевадеца“ на Клайв Ст. Луис, видели бял свят през далечната 1942 г. Става дума за диалог между новопосветен млад демон и дявола:
„– Как успя да пратиш толкова много души в ада?
– Чрез страха.
– Браво на теб! И от какво се уплашиха? Войни, глад…
– Не, болест.
– Значи се разболяха и затова умряха!
– Не, изобщо не бяха болни.
– Не разбирам!
– Повярваха, че единственото нещо, което трябва да запазят на всяка цена, е животът. Спряха да се прегръщат, спряха да се поздравяват. Отказаха се от всякакви човешки контакти. Разделиха се с всичко, което беше човешко. Останаха без пари. Загубиха работата си. Избраха да се страхуват само за живота си, дори ако нямаха хляб да ядат. Вярваха на чутото, четяха вестници и бяха убедени, че знаят истината. Загубиха свободата си. Никога повече не напуснаха дома си. Доброволно приеха всичко това само за да преживеят още един мизерен ден. Не живееха, а умираха! Беше лесно да отнема душите им.“
* В текста са използвани данни от регулярни ежемесечни социологически изследвания, провеждани от Агенция АФИС през последните 20 години. Цитираните данни умишлено са от януарските изследвания на агенцията заради нетипичната обществена обстановка, предизвикана от началото на пандемията през пролетта на настоящата година.
* Сп. Ново време, Брой 11-12, ноември - декември 2020
