/Поглед.инфо/ Като калайдисана тава е блеснала пущината! Игла да търсиш, ще я намериш, гаче е бял ден, пък то отдавна мръкна. Под такваз мракоедница, като тая месечина, я самодива ще се разходи по ливадите, я върколак някой ще ти влезе в комина, я злото ще се размърда и събуди у нечие сърце, та беля ще направи той, че и кръв ще пролее. На всичкото отгоре около нея ореол, досущ като на светия, ама не златен, а с оня мътножълтеникав, нездрав цвят. Отколе се знае, че туй не е на добро.

- Лошо, лошооо! – покашляше от лютивата махорка дядо Пеньо. Подпрян на пещника, току надничаше към къщата на сестреника си Стоян, дето страшни думи пред него изрече оня ден, та оттогаз сън не го хваща. Идеше му с тоягата да го смачка за тия думи, както на змия глава се мачка. Ама Стоян е своя кръв и само него си има на тоя свят, син на сестра му е и най-близък, щото той - дядо Пеньо, деца тъй и не видя на ръцете си…

Дали му семето мухнато, дали на жена му е прокълната утробата - кой знае, но в тяхната къща тъй и се люлка не залюля и никой „тате” не му продума. Затуй и Тодора, дето толкоз я любеше едно време, му опротивя и да я гледа дори. Изсъхна като вейка тя и като сянка ходи от години из къщата, пък той като камък се вкорави, като камък мълчи по цели недели и дума не обелва.

Само Стоян го радва, който ката ден прескача плета и иде при вуйчо си – де да помогне, де съвет да поиска.

Ама тез думи, дето му ги рече младият поразник, мира му не дават, та стои по цели нощи до пещника и наднича през плета. Ако ги беше чула баба Тодора тез думи, щеше да прибете булката му и децата у тях – нищо, че е посивяла като мишка и думата й не е чул с години. За таквоз нещо света ще обърне и срещу стопанина си ще се изправи – такава си беше от едно време. Добро да стори, пък какво ще рекат хората, после ще го мисли.

Ама той не посмя - да не разберат другите какво чернило крие в душата си сестреникът му и какво е намислил да прави. Много думи му издума тогаз вуйчо му – прави думи, да го откаже от злото, ум да му налее, да му омекне сърцето на Стоян, ама сам не си вярва, че нишан са хванали.

Доведе я Стоян лани Вълкана. Как й е името, в селото никой не знае, а всички Вълкана я викат, щото е сираче и живееше в колиба до гората с един вълк. Баща й - ловец навремето, все вълци по горите гонеше.Убил той вълчицата, а малкото тръгнало подире му и чак до колибата се спряло. Видяла го дъщеря му, познала мъката на сиротинчето, че и тя растяла без майка, и го прибрала. Скоро и баща й се загуби по горите – вълци ли го изядоха, що ли… и остана момичето само с вълка в колибата. Как ли е студувало и колко глад е видяло сирачето в тая колиба, само то си знае. Пък хората- повечето са лоши - и вместо да я ожалят, име й извадиха - Вълкана - и отдалече я заобикаляха, щом я срещнеха. И не само заради вълка, дето все по петите я следваше.

Срещнал я лани и Стоян, ама не я отминал, а се загледал по снагата й. Хубава била, косата й вълниста и игрива, а походката лека – като че по сняг ходи, пък следи не оставя. Сетне, кога вдигнала очи да го погледне, се решил – за булка ще я вземе, че вкъщи са пет гърла и все малки, а майка им втора зима вече откак се спомина от лоша болест. Легна тя, неделя не стана и после тъй я завари Стоян - изстинала, а в постелята до нея най-малкото им дете. Ви като подивяло куче клетникът тогава, щото децата му без майка останаха, пък и с голям мерак се любиха и взеха с нея и толкоз години крива дума не си казаха. Половината му сърце на камък стана, ама нямаше какво да стори- децата му в очите го гледаха и като подплашени агнета се свиваха в кьошето, та за тях трябваше да живее.

Заживя той, ама скоро разбра, че в къща без жена и огънят не гори. Децата, от малки по-малки – не са му помощ, а само грижа. Та си заблъска главата откъде майка да им намери. То мащехата майка не става, ама все ще има кой да им сготви, из къщи да премете, дрешките им да изкърпи. Не мисли дълго, а се разтърси, ама то жена за сам мъж с пет деца лесно ли се намира? Пита, разпитва и все на камък. Доде не срещна Вълкана накрай село. Тя, нуждата, криле дава, че и език, кога се налага. Заговори я Стоян, отведнъж се отприщи и там - край пътя, цялата си душа й лисна в краката - с мъката и с грижите в нея. Разбра го Вълкана, продума нещо на вълка и тръгна с него.

Тъй се събраха двете сиротни души и заживяха под един покрив. И светна покривът, че и цялата къща, и децата светнаха, а Стоян поотхвърли мъката и заживя нов живот. Радваше се и вуйчо му за него. Ама то хубавото както иде, тъй и си отива…

Загложди го Стоян нова мъка. Пустият му вълк! Уж си беше отишъл, ама после Вълкана взе да излиза нощем, а Стоян- след нея. И все я намираше в колибата й – с вълка. Правеше се той, че нищо не знае, но този вълк ядеше душата му и черно чернило се сбираше в нея.

Кога месечината се беше окръглила, Стоян видя Вълкана да излиза от къщи само по риза, гологлава, боса, с разплетена коса – съща самодива. Тя хукна към колибата, а подире й – вълкът, с ниско наведена глава, като че пиеше росата под стъпките й. Вълкана се спря чак до гората, вдигна глава към небето, разпери ръце и се завъртя. Косата й се вееше като крило, а звярът обикаляше в кръг около нея – първом отдалеч, сетне се по-близо. Кога вълкът стигна до нея, току до краката й, тя коленичи, обви с ръце дебелия му врат и главата му полегна на гърдите й. Чу се песен – женски глас и вълчи вой се сплетоха и литнаха към небето, а тревата и гората, и всичко живо в тях се смръзна, онемя и заслуша. Много време седяха прегърнати жена и звяр, там - под месечината, като от камък изсечени. Стоян не щя да ги гледа повече, сви пестници и свърна с наведена глава към село.

Един ден Вълкана, както носеше кобилицата на рамо, се свлече на двора и Стоян разбра, че е непразна. Не беше го мислил шестото гърло, а то вече тропаше на вратата. И тогаз се сети за митарствата нощем на жена си и отрова плъзна по жилите му - „Вълк ще ми ражда!”

Тези думи и пред вуйчо си изрече и се закани, че ни вълка, ни Вълкана живи ще остави!

Стресна се вуйчо му от гнева в думите и в душата му, какво ли не му приказва, но Стоян все по-мрачен и по-мрачен ставаше. И Вълкана помръкна, усети злото в очите на мъжа си и спря да излиза. Дебнеше Стоян всяка нейна стъпка – и денем, и нощем, а зад вратата стоеше пушката му с вълчи сачми и той често гледаше към нея.

Вън, до пещника, всяка нощ стоеше вуйчо му. Вече два пъти вижда вълкът да обикаля по дворищата, приказваше му той, молеше го да не идва, ама то вълк- от дума разбира ли? Свиваше се сърцето на стария – лошо ще става тука, на смърт мирише. Пък и от тая пущина, дето е огряла всичко като ден, нищо добро не чакай! Усети по някое време, че не е сам. Вълкът пак дебнеше и чакаше Вълкана.

Мръдна завеската на прозореца отсреща и се показа Стоян с пушката, а на двора, огряна от месечината, се белна и запристъпя Вълкана. Усетил злото, вълкът оголи зъби и заръмжа, развика се старецът, писнаха децата, но Стоян, оглушал от ревност и омраза, натисна спусъка. Вълкана прикри с ръце корема си и се свлече, а вълкът се хвърли към нея и я покри с тялото си. Пушката изтрещя пак. Жена и вълк лежаха на почернялата от кръвта им земя, а дядо Пеньо, коленичил до тях, гледаше безмълвен...

Никой не разбра къде изчезна в онази проклета нощ Стоян. Чу се, че се предал в града, съдили го и лежи в затвора. Вуйчо му нито го спомена вече, нито го потърси. Баба Тодора прибра децата и къщата й най-сетне се напълни с живот. Дядо Пенъо погреба вълка и Вълкана в един гроб – там, до колибата край гората, и често го виждаха да стои до гроба, коленичил и гологлав, като че иска прошка.