/Поглед.инфо/ Откъс от новата книга на Златина Великова "Ясновидецът"

-При Влайчо ли отиваш, момче? И аз от него ида. Цяла нощ бих път до тука. Крака не ми останаха. И малкото не спря да плаче. Ти се спри малко при мене – да си почине кончето, пък и аз да ти разправям, че ако не си го издумам, сърцето ми ще се пръсне!

- Добре, дядо – казва Слав и слиза от коня. После мята чула на земята и кани стареца да седне. – Пък ти ми разкажи, аз ще те послушам. То и без друго май няма за къде да бързам.

Сяда старецът на чула, намества в скута си детето, което продължава да спи и бързо-бързо започва да нарежда:

-Болно е, горкото, цял месец вече. Унука ми е – от дъщерята. То други си нямам. Една щерка само и тя горката рано вдовица остана. Малката таман се беше родила кога умря зетят. Повлякла го диканята* на хармана* и дорде озаптят конете, на дреб го направила. Отиде си млад, горкия, а добър беше и с много мерак се взеха със щерка ми, ама нямали късмет пусто…

Слав се пресяга към дисагите, метнати върху гърба на коня и подава на стареца манерката. Водица да си пийне, че види се, много има да разправя. Отпива старецът и продължава:

-От късмета, момче, по-невярно нещо няма. Днес ти се вре в краката, аха да го настъпиш, пък утре си хваща пътя и през девет села – в десето. Тъй и късметът на мойта щерка отиде, та се не видя. То тя нали е жива сред живите, пък и млада още, все ще дойде ред да се засмее, ами за момчето язък, че лежи в черната земя – въздъхва старецът - Сетне я прибрах при мене си с детето. Какво да прави сама в чуждата къща, да я навикват девери и етърви, и детето накриво да гледат? При мене им е мястото, че и аз съм самичък като кукувица, откак се спомина стопанката ми. Събрахме се тримцата – аз на дъщеря и внучка да се радвам, пък и на тях да съм им опора, дорде съм здрав още и мога да вървя след ралото. Три гърла колко му е да се изхраним…

Старецът отпива пак водица от манерката, обърсва челото си с калпака и продължава:

-Ама лошото лесно иде и то кога хич не го чакаш. Малкото взе че се разболя, ни яде, ни нищо и все плаче. Пред очите ми се смали, на краката си не може да стои вече и колкото една хапчица oстана. Церихме го по доктори, при баячки го води майка му, урочасано да не е, ама файда няма. Казаха ми за Влайчо хората, че помагал и за всякаква болест лек знаел. Рекох си – ще ида, пък каквото е отсъдил Господ, загуба няма, а може да помогне. То удавникът и за сламка се лови. Грабнах аз детето, цяла нощ съм вървял, пък то плаче горкото и не млъква. Мъката криле давала, да знайш, а детски плач да те гони нощя из полето – от туй по-страшно няма. Вълци да ме бяха гонили, по-леко щеше да ми е. Само аз си знам как съм стигнал до тука. Поотчаях се като видях толкоз народ пред къщата, ама що седнах да си поема въздух, излезе светиня му и по име ме извика. Светна ми, да знайш, като пред Господа застанах, само дето забравих да се прекръстя. Взе той детето от ръцете ми, а то милото, каталясало от плач, като коте скимти само. Влязохме в стаичката и Влайчо с детето пред иконата седна. С едната ръка го държи, а другата на челцето му сложи и шепне нещо, пък аз не смея да шукна. Както скимтеше малката, тъй притихна, а аз се уплаших. „Не бой се!“ - ми вика Влайчо! Тъй час седя, че и повече. И пръстите му на челото й – такива дълги и тънки, като че ще се счупят, а сила има в тях и всичката им сила при детето отиде. Каквото си беше посивяло, избистри се, зачерви се и заспа в ръцете му. Чудо направи, момче, казвам ти, пред очите ми чудо направи! Пръв път го виждам тоз чиляк, ама дорде съм жив, Бога ще моля живот и здраве да му дава, че и на други хора да помага. Отписал го бях, грях ми е, ама наистина го бях отписал туй дете, дето толкоз време се мъчи и гасне пред очите ми, а Влайчо от оня свят го върна. С ръцете си само. И с думите, дето ги редеше пред Божията икона. Сетне, за тебе лъжа, за мене истина, малката се събуди, засмя се на избавителя си, пък на мене вика – „Гладна съм, дядо.“ Ей тука не издържах и на колене паднах, ръцете да му целувам на тоз чиляк, дето от днеска за мене с господа е равен.

откъс от "Ясновидецът" - автор - Златина Великова


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели