/Поглед.инфо/ “Когато пуснали бай Пешо от пирдопския участък, дето бил подложен на страшна инквизиция заради двамата му сина партизани, той не изпаднал в униние, а на всеки, когото срещнел по улиците на Пирдоп, разказвал:

- Постараха се хората да ми махнат ноктите от пръстите на краката, за да не ми късат чорапите.”

Ето че отново идва Девети септември!

За някои българи е светла дата, за други -от черна по-черна. Публикувал съм десетки страници за престъпленията на фашистката власт над борци от Съпротивата и над безпартийни мирни хора само заради симпатия към комунистите или антипатия към германците. Злодеянията са били чудовищни, сякаш не българи, а турските поробители са ги вършили. Царският наказателен закон предвижда най-тежки наказания, включително и смърт за непълнолетни, но в нито в един негов член не става и дума за мъчения, да не говорим за това да се палят къщите на излезлите в Балкана. 

Всякакви хора е имало сред бойците на Съпротивата, попаднали в ръцете на властта. Едни са рухвали при мъченията, други наистина са били "от желязо". Желязо ли? Та може ли желязото да се надсмива над неописуемата болка?! Трудно е да си представим, че онези, които не са отронвали излишна дума в ада на подземията, са намирали сили да се надсмиват и над палачите си, и над самите себе си. Дори в сянката на бесилките и в бездънния мрак на тунелите на смъртта.

Днес, в дните на Деветосептемврийската победа над фашизма, ви предлагаме нещо, което не се споменава често - смеха през сълзи на антифашистката съпротива. Преди пет години публикувах страница на тая тема и частички от нея използвам сега.С нещо ново - кореспонденция на академик Тодор Павлов от затвора, която всъщност е литературен епистоларен жанр. Почти е неизвестно, че измъчвани най-садистично затворници са издавали хумористични ръкописни вестници. И са се захласвали от смях дори най-сериозните сред тях. А прелестната Дочка, със сериозно увредено око в при разпитите, кара цялата съдебна зала да избухва в смях от показанията й. Дори и в пъкъла нашите велики предшественици не са губели усмивката си. Защото според Фойербах:“Човек може да се определи като животно, което има способността да се смее”; защотосаможертвено са вярвали , че “утреживотът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден".

Тодор Павлов, “Лъчи в преизподнята”, Писма от затвора (1923 - 1929), издателство “Народна младеж”, 1971 г.:

СМЯХ

Направило ти, казваш, огромно впечатление, че всички ние при свиждането бяхме бодри и много се смяхме. А ти какво очакваше? Да се явим на свиждането сериозни като индийски факири и с кърпи, измокрени от сълзи, или как? Понеже навън се пишат страхотни, макар и правдиви работи за ужасите в нашата преизподня, вие си въобразявате, че ние тук само охкаме, плачем, ревем и зовем за помощ към вас и към цялата работническа класа в България и в света. Че има охкания и плач, и скърцания със зъби, както подобава за обитатели на преизподнята, че има и викове за помощ - това е вярно. Иначе не би могло и да бъде, нали?[…]

Ще ти кажа сега, че освен гладната стачка, демонстрацията и песента ние имаме още едно мощно оръжие за отбрана и нападение, за самозащита и самолечение - това оръжие е именно смехът, нашия смях. И ще добавя веднага: никой от вас никога не е допускал, че смехът може да се чува тъй често и да кънти тъй високо дори и в най-дълбоките бездни на гадната фашистка преизподня[…]

Фойербах бе казал, че човек може да се определи като животно, което има способността да се смее.

Преживяното от седем години насам ни научи, че класа, която не е способна да се смее дори след най-тежки поражения и жертви, не може да бъде възходяща класа и не може да обръща пораженията си в победи.[…]

Към края на септември и в първата половина на октомври издавахме ръкописен хумористичен вестник “На сянка”. Всички сътрудничехме със съвети, с даване на идеи и пр., но душата на редакцията беше другарят Д. Найденов, познаваш го - другар с голяма култура, с тънък естетически усет и с един природен дар за изящен, невулгарен, но не безидеен хумор. Главните му сътрудници и техническите помощници бяха другарите Владо Благоев и Трифон Георгиев, “изчезнали” след това и двамата, след 16 април, а читатели бяхме всички, включително и Димо х. Димов, Антон Иванов, д-р Н. Исаков и Хр. Кабакчиев. За Димо х. Димов и Хр. Кабакчиев бях си съставил мнение, че са студени и сурови хора, но когато ги видях да се смеят с глас, четейки “На сянка”, трябваше да си изменя основно мнението, особено за Димо х.Димов, който се разкри пред мене с всичката детска чистота и хубост на своята голяма, но дълбоко скрита от външните погледи душа на велик революционер и безпределно честен и идеен човек. Другаря Кабакчиев пък смятах за способен да се усмихва само с особената своя кабакчиевска усмивка, тъй сполучливо доловена някога от Ал. Божинов, а сега го видях да се смее, както и всички ние се смееме. […]

Това беше през септември и октомври 1923 г. Какво ще кажеш, ако ти съобщя сега, че дори и след април 1925 г., и то в най-кошмарните дни и нощи, преживени в Обществената безопасност, смехът и песента, нашият смях и нашата песен не престанаха да се чуват, отначало по-рядко, а сетне все по-често за изумление на всички ония? […] Помня в училището “Фотинов”, дето престоях десетина дни под чуждо име, в гимнастическия салон, който беше също натъпкан с арестувани другари и съчувственици, в дните, когато безследните изчезвания още не бяха спрели, нито оредели поне, се дадоха... хумористични дневни забави. Представи си сега например и следната картина. Някой от нас се връща или по-право бива хвърлен посред нощ в стаята цял смазан, посинял, подпухнал, изпокъсан, измокрен, разчорлен. Това да е история, която се случва рядко и не с всички, лесно е да отгатнеш какво впечатление ще прави. Но това се повтаря всяка нощ с всички ни поред, а понякога и с цели партиди, та нервите са изпънати така, че не остава нищо друго, освен да полудееш, както впрочем някои полудяха, или пък да го удариш въпреки всичко и напук на всички на смях. […]

Когато трябва, ние се смеем не само в килиите и карцерите на затвора, но и в тържествените зали на военната или цивилната Темида. Току що чух смеха на другарките от женското отделение и си спомних за големия комсомолски процес след април. Между подсъдимите беше тогава и другарката Дочка, тютюноработничка, нисичка на ръст, набита, пъргава и закачлива и въпреки, че едното й око бе сериозно повредено при “следствието”, тя никога не се омърлуши и не се разтъжи нито в Обществената, дето разиграваше стражарите и ни служеше като пощальон и връзка, нито в затвора, дето от нейните протести, палавщини и смях бяха вдигнали ръце и ключари, и надзиратели, и дирекция. Не минаваше ден нейният звънлив смях да не прехвръкне тройната ограда на женския двор и да не долети до нашите килии.

Серенадата на Дочка! Шегуваха се другарите из килиите и някои отвръщаха с песни и закачки.

В големия военен комсомолски процес след април тя се бе държала много интересно.

-Обвинявате се, че сте се срещали с Т. в неговата квартира, вярно ли е?

-Ами че вярно е, г-н председателю, защо да не е вярно.

-Кажете ми с каква цел сте се срещали с Т.?

-Ами че той ми беше симпатия, г-н председателю... Затуй се срещахме.

Председателят се мръщи и веднага добавя:

-Но срещали сте се и с обвинаемия С., пак в квартирата на Т. За какво сте се срещали с него?

Дочка издува устни, разтваря широко сиви очи и отговаря още по-спокойно:

-Ами че и той ми беше симпатия, г-н председателю!

Публиката в залата се раздвижва и почва да се киска. Председателят се мръщи още по-грозно и едва се сдържа да не избухне. Задава й нов въпрос:

-Ами Д.? И той ли ви беше симпатия!

Дочка е прелестно невъзмутима и отговаря веднага:

-А че разбира се, г-н председателю, и той, ами че как? Аз съм млада и ако сега не любя, кога? Когато остарея ли?

Залата гърми от неудържимия вече смях. Смеят се с цяло гърло и всички подсъдими. Само председателят е позеленял от яд:

-Аз хич не съм подозирала, че те са конспиратори. Такива добри, весели, приятни момчета са и тримата. […]

В друг един също комсомолски, но вече невоенен процес, разпитват др. Буко, комсомолец на... 45-50 години.

-Какво ще кажеш за свое оправдание, обвиняеми?

-Че какво да си кажа, господин съдия, нищо. Знам ли какво да си кажа?!

-Как така не знаеш? Защо те арестуваха, току така ли? Хайде - и те арестуваха?

-Е че така, господин съдия... Отде ще си зная защо са ме арестували, аз съм си прост човек... Седя си в кафенето и си правя кафе с моята миличка.[…] Вързали са ми ръцете като разбойник - и право там... Бутнали са ме, господин съдия, в една стая, че като са налетели по мене цяла дузина ей такива, на, като тия юнаци. Бой... ама бой ти казвам, г-н съдия! Солука (дъха - б. с.) не можеш пое. “Чакайте бе, думам, чакайте малко, какво искате от мене?”. “Казвай, дърто псе, казвай - или!” Е да казвам де, да казвам, ама що да казвам, думам. “Ти знаеш, казвааай!” Е, казвал съм си аз, ама они пак... Ой! Били са ме, доде се изморили всичките... Нощта пак... Другия ден пак... Аз казвам, г-н съдия, ама они кандисват ли? Е, та аз ли съм си крив? Они са си криви... Они са си смятали, че като хвърлят серкмето, ще си хванат риба, а пък от...

-А пък то?, повтаря председателят.

-А пък то - жааба!

Залата се тресе от смях, смее се и подсъдимият. Не се смеят само съставът и прокурорът.

-Г-да съдии, скача от стола си прокурорът, - Пред вас е изправен един хитър и закоравял престъпник, един изпечен конспиратор, който се осмелява да се подиграва в лицето ви със закона и с институцията на правосъдието...[…]

Поражението и ужасите, разтърсили издъно душата на дядо Ранчо Кеменчеджията, който сякаш в пророческо ясновидство при тръгването на дерелийския отряд за града, като го благословил зарадван, добавил: “Па здраво дръжте, момчета, да не стане като Клисура някога, че после е лошо”. Дядовите ранчови момчета отначало здраво държали, но по други градове и особено в Пловдив и София не държали здраво - и станало пак като в Клисура някога. И дори по-лошо. Настръхнала душата на дядо Ранчо, като гледал ужасите на новата черкезщина, вече от брат на брат. […]

С кръв се обливало сърцето[…], като гледал български щикове да конвоират от село за града дълги върволици навързани по четирима мъже и, жени и писнали или онемели от страх деца, а майки вързани да водят за ръка едно дете, друго примиращо да крепят на гръдта си, а на гърба си да носят корито и снопче пеленки за бозайничето. Разклатило се нещо дълбоко в душата на дядо Ранчо, но калената душа издържала, а само криейки и подпомагайки както може своя внук и другарите му, понякога казвал: “Добре беше... Тя беше станала, тя... Туй лошо само, дето нямахте тъкмеж между вази си из цялата страна”. […]

И занизали се дни на тегло и ужаси, от които двете дъщери на дяда Ранчо - Рада и Дяла - полудели. И току - речи през ден викали дядо Ранчо в Карлово, за да каже где се укрива нелегалният му внук. Мълчал старият, отивал, връщал се, па един ден си взема ямурлука и няколко самуна хляб и - право в стаята на началника.

-Е, дядо, що има? Няма ли да кажеш най-сетне де се крие този разбойник?

- Слушай, момче, отговорил полуоглушалият старец, - той е комита, вие не знаете где е и не можете го хвана, та аз ли старецът. На мен ли изумелия ще седне да казва где ходи и що прави. Ей ви балкана, ей ви войниците и стражарите - хванете го, щом ви трябва. Толкова от мен!

Рекъл дядо Ранчо и взел да простира ямурлука си в самата стая на началника.

-Чакай, какво правиш? - попитал началникът.

-Какво?... Не видиш ли какво. Донесъл съм си хляба и ямурлука. Ще си легна и тука до тебе, та дотрябвам ли ти, да ме питаш, а не - изпотроши старите ми кокали: “Иди си - ела, иди си - ела”. Тъй ще е и за тебе, и за мене по-харно!

Разсмял се началникът, разсмели се и другите, които били в стаята, па пуснали стария и не го закачали повече. Но старото тяло не издържало новите вълнения, а мъката порила и късала могъщите някога гърди. […]

ДУШАТА НА “ВАРВАРИТЕ”

Спомням си, по-миналата година[…] , когато бяхме в една от стаите на “политическото отделение” при главния вход на затвора, веднъж другарката Адела Николова (Мале - б. с.) ни дойде на гости. Връщайки се от зъболекар, тя измоли придружаващия я надзирател да й разреши да влезе за момент в нашата килия, дето живеехме четирима (И. Пашов, Чичовски, А. Кабов и аз)

Надзирателят не можа да устои на молбата й и сам отвори килията ни, дето в оня момент бяхме само Кабов и аз.

Гостенка - в мъжка килия на затвора! Трябва да си лежал дълги години в затвора, за да разбереш какво събитие бе това за нас. И още каква гостенка! Без преди да е била наша съчувственица. В затвора тя се държи достойно, участва във всички наши акции, чете усилено наша литература, а като жена е извънредно мила и симпатична фигура. Осъдена след април на смърт за укриването на Перчемлиев и Фридман, тя гордо отказа да подаде молба за помилване в онези дни, когато опасността да отиде при Фридман и Перчемлиев беше реална до осезаемост. Не дръзнаха да я обесят може би защото не е българка (тя е французойка по произход), но тя даде още тогава с държането си пример на някои наши “смъртни”, които бяха изпаднали в паника и малодушие. По-сетне заедно с нас винаги подаваше заявления против помилванията, за пълна и безусловна амнистия, знаейки отлично, че при малко “по-умно” държане отдавна да е била освободена, както бидоха освободени (помилвани) съпрузите Леже, двойка, която остави тъжни спомени у нас с некрасивото държане, както […]в съда, така и тук в затвора. Вместо да тръгне по техния път и да си излезе, др. Адела предпочете да посребри косите си в нашата преизподня и да дели с нас всичките неописуеми лишения, мъчения и ужаси. А на младини е било много хубава и грациозна жена, защото и сега, въпреки че отдавна е прехвърлила четиридесетте тя прави впечатление със своята стройна фигура, с изящните черти и изражение на лицето си и със своята непринудена грациозна походка.

Та тя ни дойде на гости в килията. Можеш да си представиш какъв истински малък празник стана това за нас. И особено за др. Кабов.

Приказвахме най-обикновени неща (какво можеше да се приказва в присъствието на тъмничен надзирател), почерпихме я с каквото разполагахме, посмяхме се, помълчахме и се сбогувахме. Тя се прибра в женското отделение.[…]

"Смях и остроумия на съпротивата",

написал, преразказал, подредил Дамян Бърняков, Държавно военно издателство, 1973 г.

Къде са големите тикви

Знае се какво бе парламентарното мнозинство през 1938-1941 година. По този случай сред народа се появили твърде много закачки.

Двама работници минавали покрай куп тикви. Единият се учудил:

- Ей, какви големи тикви!

- Ей, драги - отговорил другият, - да видиш в парламентарното болшинство какви ги има, кантар ги не хваща.

Пред следователя

Софийски следовател разпитва един работник, чието име фигурира като редактор на конфискуван работнически вестник.

- Аз съм убеден - казал следователят, - че статиите във вестника, които са подписани с вашето име, не са писани от вас. Вие сте жертва на чуждо престъпление.

- Господин следовател - отговаря му работникът, и аз съм убеден, че законът, под който сега ме подвеждате под отговорност, също не сте го писали вие. Така че и вие сте жертва на чуждо прегрешение. Значи сме квит.

Подчинението на Червения поп

Червеният поп Константин Русинов бил арестуван. Полицаят му заповядал да върви пред него, за да личи, че е арестуван. Това не харесало на попа и той се опънал. Полицаят обаче държал на своето.

- Напред пред мене! - заповядал след препирнята той.

- Добре - рекъл Червеният поп, - но знай, че пред когото съм вървял, все на хубаво място съм го завел: било в политиката, било в гробищата.

Неверен слух

Пловдивската жандармерийска дружина след неуспешното преследване на партизаните из Родопите се прибрала в казармата си на почивка. На другия ден командирът на първа рота се обръща към един войник от втора рота на същата ловна дружина и му казва:

- Иване, ти си разпространявал лъжливи слухове. Вярно ли е?

- Какви слухове, господин поручик? - запитал учудено войникът.

- Казал си пред другарите си, че първа рота понесла голяма загуба от партизаните.

- Това го казаха, господин поручик, войниците от вашата рота.

- Ето как продължаваш да лъжеш! - ядосал се поручикът. - Как може моите войници да кажат такова нещо, когато те вчера бяха напълно разпилени от партизаните и до днес още никой не се е върнал в ротата.

Между законоведи

На 2 юни 1942 г. двама студенти от Юридическия факултет споделили:

- Не ти ли прави впечатление как всички родолюбиви вестници написаха хвалебствени статии за Ботев, а нито един от тях не цитира нещо от съчиненията му?

- Наистина, защо така?

- Защото всичко, което е писал поетът, днес попада под закона за защита на държавата!

Фашистка анкета

Фашистки офицер поискал да узнае много ли са хората, които обичат Хитлеровата армия и мразят партизаните. Затова решил да предприеме анкета. Излязъл на площада пред кметството и запитал първия, който му попаднал:

- Готов ли си да работиш за партизаните?

- Не! - отвърнал запитаният.

- А за войниците на Хитлер?

- О, за тях съм готов да работя цял живот!

- Прекрасно! Много добре! Това именно и очаквах. Каква професия имаш?

- Гробар съм.

След ареста

Когато пуснали бай Пешо от пирдопския участък, дето бил подложен на страшна инквизиция заради двамата му сина партизани, той не изпаднал в униние, а на всеки, когото срещнел по улиците на Пирдоп, разказвал:

- Постараха се хората да ми махнат ноктите от пръстите на краката, за да не ми късат чорапите.

"Ново" решение

Група партизани от Рило-Пиринския отряд, представители на едно село в Кресненското дефиле, обсъждали как да се вдигне във въздуха един мост и така да се затрудни движението на германците към Гърция. Селяните настоявали да не се прави това, защото хем тях ще обвинят, хем после трудно ще минават без мост през реката. Въпреки дългите обяснения от страна на партизаните селяните държали на своето. Тогава отговорникът на групата, след като размислил малко, казал:

- Добре! Няма да вдигаме моста в реката. Ще направим друго.

- Какво друго? - запитали селяните.

- Ще го спуснем във водата - отговорил им той.

*Черно на бяло