/Поглед.инфо/ Вчера Китай отбеляза 80-годишнината от победата над Япония, чиито войски по онова време се опитаха да надминат дори злодеянията на техния съюзник фашистка Германия. И то доста успешно. Масовите и жестоки убийства накитайци през Втората световна война могат да поразят и най-извратените умове.

Толкова впечатляващ и убедителен военен парад на площад Тянанмън сме виждали само на Червения площад. Но и сега струеше не само болка по загиналите невинни хора по време на Втората световна война и няколко години преди нея, но и гордост от подвига на бойците от Китайската народна армия. И още нещо беше видно - едва ли днес някой враг, който е наблюдавал впечатляващия 90-минутен парад, би дръзнал отново да нахлуе по какъвто и да е начин в китайските предели; защото там на празника бяха приятели и другари от най-силните страни в света, които не биха са поколебали в труден момент да застанат рамо до рамо с китайските си братя.

Днес ви предлагам епилога на японската авантюра в Китай - Токийския международен военен трибунал, състоял се между май 1946 и ноември 1948 г. Наказанията са били сурови, но оцелелите след него не търкат дълго затворническите нарове. Нужните на американците японски учени и специалисти, макар и отявлени престъпници, са освободени преди изтичането на присъдите им. Нещо да ви напомня това? Явно, че случаят фон Браун не е изключение.

Случилото се в град Нанкин трябва да бъде забравено!

Аз си мисля, че днешните наши неофашистчета биха могли да помогнат на събратята си в Япония, за да получат оправдание за деянията си толкова време след извършването им. Но биха могли и да се позамислят дали нашият Народен съд наистина е бил несправедлив, като прочетат какви присъди са се раздавали в Далечния изток.

Сп. “Ново време”, 2010 г., брой 12

Международният военен трибунал за Далечния изток

Доцент доктор Евгений Кандиларов

Международният военен трибунал за Далечния Изток или известен още като Токийския трибунал се свиква на 5 май 1946 г. и продължава да действа до ноември 1948 г. Целта му е да потърси наказателна отговорност на военновременното управление в Япония. Трибуналът се свиква по силата на няколко основни документа, които отразяват договореностите на съюзниците от Антихитлеристката коалиция в годините на войната (тявключва не само САЩ, СССР и Великобритания, но и Китай, който е основният засегнат от агресията на японския милитаризъм от началото на 30-те години до края на Втората световна война). Това са Декларацията от Кайро от 1 декември 1943 г., Потсдамската декларация от 1945 г., актът на японската капитулация от 2 септември 1945 г. и решенията на Московската конференция от 26 декември 1945 г.

В периода 1945-1952 г. Япония се намира под властта на американските окупационни власти начело с главнокомандващия съюзническите войски в тихоокеанския регион генерал Дъглас Макартър. Още през октомври 1945 г. той издава декрет за Петте основни реформи, които трябва да доведат до дълбоки промени във всички области на живота на страната. На първо място е предприето разпускане на армията и флота, съпроводено с чистка в командния състав. Втората стъпка на ген. Макартър е конституирането на Международен трибунал "за съдене на тези, които персонално или като част от организации или институции са извършили престъпления срещу мира”.

Обособени са три основни типа престъпления, разделени съответно в: клас А – който се отнася за висшия управленски и военно-командващ състав, обвинени в “престъпления против мира”, клас Б – за извършени престъпления в хода на войната при отделни операции (обвиненията са в престъпления срещу човечеството предимно във връзка с извършени особени жестокости спрямо военнопленници); клас С - за представители на по-нисшите нива в командния състав, които са участвали в планирането, издаването или съответно изпълнението на заповеди, и по този начин носят отговорност за случващото се.

Наред с Токийския процес съдебни процеси срещу обвинени във военни престъпления представители на японските управляващи и военни среди се водят и на други места извън територията на Япония като например в Сингапур, във Филипините и в Хонконг.

Още в първите дни след подписването на капитулацията на Япония, ген. Макартър заповядва да се извършат масови арести, най-вече на членовете на управляващия в годините на войната кабинет на ген. Хидеки Тоджо. Арестувани са общо 39 души.

Редът, по който трябва да функционира Международният трибунал, е определен в специално изработен устав от Американските окупационни власти. Най-общо се следва вече установения модел от Нюрнбергския процес. Формира се жури от 11 съдии от Австралия, Канада, Република Китай, Франция, […] Индия, Холандия, Нова Зеландия, Филипините, Великобритания, САЩ и СССР. Обвинителите са 11 прокурори от съответните държави, като главният прокурор е определен от президента Труман и това е Джозеф Кенан.

За военни престъпления от клас А са обвинени общо 28 души (министър-председатели, министри в различни кабинети от 1936 до 1945 г., посланици, висши военни, както и управляващи японските колониални власти в различните региони на Източна и Югоизточна Азия (Корея, Китай, Филипините, Шанхай и пр). Основните обвинения на прокурорите са “Конвенционални военни престъпления”, “Престъпления против мира” и “Престъпления против човечеството”. Наред с това обвиненията са насочени и към конкретни действия спрямо отделни страни – Китай, САЩ, Британската общност, Холандия, Франция (Индокитай), СССР и пр.

Всички от обвинените за престъпления от клас А са признати за виновни с различна степен на отговорност. Осем от подсъдимите, в това число генерал Тоджо и бившият министър-председател Хирота, са осъдени на смърт и впоследствие обесени.

Броят на обвиняемите от клас Б и В, изправени на съд в Япония или в други страни на Азия, надхвърля 5000 души, над 900 от които получават смъртна присъда.

Трябва да се отбележи, че за разлика от Нюрнбергския процес, при който обвинението е съпроводено със сериозни масиви от документални доказателства, при Токийския процес това съвсем не е така. Причината е фактът, че при капитулацията японците унищожават голяма част от военновременната документация, което значително затруднява следователите на процеса в предоставяне на доказателства за издаването на едни или други военни заповеди. Ето защо в устава на Трибунала е записано, че за доказателство може да служи всеки документ, без дори да е нужно доказването на автентичност, както и всякакви спомени, дневници, писма, публикации във вестници и пр. Един от основните аргументи на защитниците по време на процеса е, че формулировките на обвинителите за “престъпления против мира”, “конспиративни действия”, “агресивна война” не са били класифицирани като престъпления според международното право, когато се случват съответните събития. Допълнителен аргумент на защитниците е, фактът, че съдът би трябвало да вземе под внимание и нарушаването на международното право и чрез използването на атомно оръжие срещу Япония. Тези обстоятелства около съдебния процес дават основание често този процес да бъде наричан “правото на победителите”.

Заключението на съдебното жури представлява документ от близо 2000 страници. Интересен факт е, че в деня на оповестяване на решението на съда пет от 11-те съдии изказват особено мнение извън съдебната зала. Възниква въпросът и за отговорността на император Хирохито. Китайските и някои от съюзническите лидери настояват той също да бъде съден като военнопрестъпник.

От самото начало на Токийския и останалите процеси в Азия срещу японските военни престъпления в годините на войната се налага широко споделеното мнение, както в Япония, така и извън територията на страната, че подсъдимите в тези дела са в известен смисъл изкупителни жертви, тъй като мнозина други, които вероятно са били много по-виновни за случилото се, никога не са привлечени под отговорност. Сред избегналите наказателния процес са членовете на изследователски звена, свързани с разработването на биологично и химично оръжие. Най-известен е случаят с поделение 731, извършвало опити с подобен род оръжие върху цивилни и военнопленници. Американските окупационни власти предоставят имунитет на неговите кадри в замяна на предаване на научната информация, придобита, чрез подобни експерименти с хора.

Твърди се, че същото се отнася и за т. нар. операция “Златна лилия” – кодовото название на укриването на огромната плячка, натрупана от японските войски в различни краища на Азия. В тази операция без съмнение са замесени членове на японското императорско семейство, както и на американските власти.

Разбира се, най-скандалното за външните наблюдатели непризоваване пред съда се отнася до император Хирохито. (Американските окупационни власти стигат до извода, че запазването на неговата власт ще осигури стабилност в страната и ще легитимира реформите, наложени от съюзническото командване - б.а.)

Още преди капитулацията на Япония един от най-дискутираните въпроси както сред западните съюзници, така и сред азиатските държави, станали обект на японската имперска политика, е въпросът за вината на императора. Настроенията срещу Хирохито са изключително изострени и преобладаващото мнение, включително и във Вашингтон е, че той трябва да бъде осъден като военнопрестъпник, заедно с останалите политически и военни ръководители на страната.(Brands, H. Rhetoric, Public opinion, and Policy in the American debate over the Japanese Emperor During World War II - Rhetoric & Public Affairs Vol. 8, No. 3, 2005, pp. 431-458 б.а.)

Противно на всеобщата нагласа и очаквания събитията се развиват по съвършено различен начин. По-късни документални изследвания показват, че всъщност капитулацията на Япония не е съвсем “безусловна”. Японското правителство приема условията на Потсдамската декларация с едно единствено изключение и то е: капитулацията да не “отнеме прерогативите на Негово Величество като суверенен владетел”. (Munro-Leighton, J. The Tokyo Surrender: A Diplomatic Marathon in Washington, August 10-14, 1945 - The Pacific Historical Review, Vol. 65, No. 3. (Aug., 1996), pp. 455-473. - б.а.). Това условие е допуснато единодушно както от САЩ, така и от политическите ръководства в Лондон и Москва. Въпреки преобладаващата всеобщо разпространена представа, че ключова фигура в конкретния случай се явява главнокомандващият от името на Съюзническите сили в Япония генерал Макартър, в действителност ситуацията е значително по-сложна.(Brands, H. Who Saved the Emperor? The MacArthur Myth and U.S. Policy toward Hirohito and the Japanese Imperial Institution, 1942-1946. - Pacific Historical Review; May2006, Vol. 75 Issue 2, pp. 271-305 - б.а.)

Според по-често тиражираното обяснение, Макартър успява да убеди американската администрация, че за окупационните власти и за успеха на планираните реформи от изключителна важност е запазването на императорската институция. Доводите на Макартър са, че: “ако императорът бъде обвинен, това ще нанесе на японския народ силен емоционален удар с трагични последствия ... тъй като Хирохито се явява обединяващият символ на нацията и без него тази етническа общност ще се разпадне, което пък от своя страна ще наложи на американските окупационни сили да съсредоточат и поддържат в страната многочислена армия за неопределен период от време.”(Цитираният документ представлява телеграма от името на ген. Макартър до командващия сухопътните сили на САЩ генерал Дуайт Айзенхауер от 25 януари 1946 г. В текста на телеграмата, се отбелязва още, че въз основа на проведеното разследване и направеният анализ, Макартър не е убеден във вината на Императора и вярва, че той най-вероятно има само спомагателна роля, като разбира се е бил напълно информиран за всички политически и военни решения. Бикс, Х. Хирохито и создание современной Японии. М., 2002, 483-484.).

Същевременно по-подробният документален анализ на разглежданите събития показва ясно, че решението за запазването на императора и императорската институция е обсъждано и взето във Вашингтон значително по-рано от намесата на ген. Макартър. Това става в периода около приемането на капитулацията на Япония в средата на август 1945 г. След атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки Съединените щати не се нуждаят от съветската военна подкрепа за постигане на победа в региона. Новият управленски екип във Вашингтон в лицето на президента Хари Труман започва да гледа на Япония като на съществена част от стратегията на САЩ за противодействие на съветската социалистическа заплаха в Азия. Това променя значително окупационната стратегия на Съединените щати спрямо Страната на изгряващото слънце. Първата и основна цел е възможно най-бърза, пълноценна и гарантирана трансформация на страната и превръщането й в сигурен съюзник и удобен инструмент за провеждането на американската политика в тихоокеанско-азиатския регион. Японските специалисти, като заместник-държавния секретар и бивш американски посланик в Токио - Джоузеф Гру, разглеждат Императора като гаранция срещу напредването на Червената армия в Северна Азия.(При всички обсъждания в Държавния департамент, засягащи статута на императора, поставен като условие за капитулация от страна на японските власти, основен аргумент на т. нар. защитници на Хирохито във Вашингтон е, че всяко забавяне на капитулацията на Япония е в полза единствено и само на Червената армия.Munro-Leighton, J. The Tokyo Surrender: A Diplomatic Marathon in Washington, August 10-14, 1945 - The Pacific Historical Review, Vol. 65, No. 3. (Aug., 1996), pp. 4). Според техните анализи, запазването на императорската институция ще улесни капитулацията и ще запази политическа стабилност на разкъсаната от военните действия японска нация. Още през лятото на 1945 г., Гру застъпва концепцията за конституционна монархия в следвоенна Япония, която ще запази суверенитета на Хирохито, но ще ограничи неговата власт. Самият държавен секретар Джеймс Бърнс успява да убеди Труман да избягва всякакво споменаване на императорската институция при подготовката на Потсдамската декларация, поради опасения, че това би могло да вдъхне допълнителна решителност на японските войски, а това би проточило военните действия.Това показва, че обяснението на противоречието между всеобщите нагласи, настроения и очаквания и реалните политически действия на САЩ по отношение на японския император се намира в началните признаци за сблъсъка на интереси между западните съюзници във връзка с бъдещите стратегически планове на САЩ и СССР относно баланса на силите в азиатско-тихоокеанския регион. Новите следвоенни политически условия в отношенията между Съюзниците, павиращи постепенно и убедително пътя към Студената война, са една от причините американската администрация да търси нова формула, по която да се извърши коренната трансформация на японската държавно-политическа система, без това да доведе до силно антиокупационно движение, вътрешно политически конфликти, военни сблъсъци и постоянен стремеж към отхвърляне на всички, наложени със сила промени.

Цената на запазването на императорската институция, както и на самия император е нейната (на институцията) трансформация, а също изграждането на нов образ на императора, чиято роля и значение в следвоенна Япония значително се отличават от представата за него до този момент. Изгражда се и се налага тезата, че императорът също е жертва на войната и търпи нейните последствия наравно с всички останали, което априори отхвърля всякакви внушения за евентуална негова вина.

Скоро след разразяването на Студената война в Азиатско-тихоокеанския регион повечето от организираните съюзнически съдилища срещу военните престъпления на Япония предприемат действия за преразглеждане на присъдите, тяхното редуциране, както и мерки за обявяване на амнистия. През март 1950 г. Макартър издава директива, с която редуцира всички присъди с една трета за добро поведение, и обявява амнистия за осъдените на доживотен затвор, след като излежат 15 години. През 1954 г. този срок е съкратен от Американското правителство на 10 години. Към 1958 г. всички осъдени за военни престъпления в клас А, Б и С, са пуснати на свобода и политически реабилитирани.

Л. Н. Смирнов, И. Б. Зайцев, “Процесът в Токио”, превод от руски Елеонора Тодорова, Партиздат, 1980 г.

Из заключителната реч пред Трибунала на британския обвинител Коминс-Кар: “По броя на убитите и ранените и по разрушенията конфликтът с Китай беше една от най-големите войни, известни на човечеството. Японските данни сочат, че още до юни 1941 г. са били убити два милиона и петнадесет хиляди китайци, че загубите на китайските въоръжени сили в убити, ранени и пленени представляваха три милиона и осeмстотин хиляди души, че японците взеха от китайцитe като трофеи 482 257 броя различно въоръжение... Най-сетне самите японци признават, че са загубили 109 250 души. Китайските загуби не включват милионите мирни жители, които бяха убити и осакатени през време на войната.”

Из речта на бившият министър -председател и подсъдим Хиранума в парламента на 21 януари 1939 г.:

“...Аз се надявам, че намеренията на Япония ще бъдат разбрани от китайците дотолкова, че те да могат да сътрудничат с нас. Що се отнася до онези, които не желаят да разберат това, ние нямаме друг изход, освен да ги унищожим.”

Из присъдата на Военният трибунал:

“...В момента на влизането на японската армия в града (Нанкин - б. Хр. Г.) сутринта на 13 декември 1937 г. всякаква съпротива беше прекратена. Японските войници бродеха на тълпи из града, като извършваха най-различни зверства. По думите на един очевидец те подобно на варварска орда оскверниха този град... Много войници бяха пияни, ходеха по улиците и безразборно убиваха китайци: мъже, жени и деца, докато площадите, улиците и пресечките се покриваха с трупове. Изнасилваха дори и момиченца и старици. Много жени след изнасилване биваха убивани, а телата им обезобразявани. Често след грабеж на магазини и складове японските войници ги подпалваха. Улица “Пайпин Роуд”, главният търговски квартал, както и други кваратали в търговската част на града, бяха унищожени от пожар. .. След няколко дни стана ясно, че тези убийства и палежи се вършат планомерно. Те продължиха шест седмици. Около една трета от града беше унищожена по този начин.

Германското нацистко правителство беше уведомено от своя представител “за зверствата и престъпните действия, извършени не от отделни лица, а от цяла армия, и то именно японската. В същия доклад тази армия беше наречена “дяволска машина.”

Направените по-късно изчисления сочат, че общият брой на гражданските лица и военнопленници, убити в Нанкин и околностите му през първите шест седмици на японската окупация, е превишил двеста хиляди души...

Генерал Иване Мацуи, командващ японските войски при превземането на Шанхай и Нанкин:

“Аз заявявам, че за първи път чух за това по радиото след свършването на войната, когато американците съобщаваха за уж извършените в Нанкин масово клане и безчинства, за които обвинението представяше тук доказателства. След това предаване аз се опитах да извърша разследване на дейността на нашата армия след превземането на Нанкин, но по това време отговорните за това лица вече не бяха живи или бяха под стража, а съответните документи бяха изгорели по време на пожара.”

Из заключителната реч на съветския обвинител полковник Иванов за подсъдимия генерал Умедзу:

Като командващ Квантунската армия Умедзу носи отговорност за зверствата, извършени от японските войници и войниците на марионетната манджурска армия над китайците в провинция Жехе през август 1941 година. Тогава за една нощ под предлог, че се търсят партизани, са били избити над 300 семйства и изгорено до основи село Сидути в околия Пиджуан. Наказателни експедиции в провинция Жехе, организирани от командването на Квантунската армия, са предприемани и през 1942 и 1943 година.

През периода, когато Умедзу заемаше поста началник на генералния щаб, през ноември 1944 г. японските войски нахлуха в Гуейлин и Лючжоу (Китай). Умеддзу носи отговорност не само за нахлуването, не и за зверствата, извършени от японската военщина в районите на Гуейлин, Лючжоу и други райони на Китай през 1944 - 1945 година.

Умедзу носи отговорност и за лошото отношение към военнопленниците в лагерите в Манджурия. В резултат на недояждане, извънредно тежка работа и лошо медицинско обслужване много пленници са умирали от изтощение и болести.

Не по-лека е била съдбата на китайските военнопленници, попадащи в лагерите, разположени в самата Япония, като например лагера Акита, намиращ се в град Нагоя. Тяхната участ е описана накратко във втория том на приложението към присъдата: “В този лагер имаше 981 китайци. От тях 418 души умряха от изтощение и глад...”

*  Черно на бяло