/Поглед.инфо/ Всъщност е било предвидено с разпадането на Обединеното кралство големи регионални парчета да продължат да се откъсват, но в момента разделянето се случва в рамките на английските градове, като експлозия отвътре, при която обаче обектите се разбиват на много парчета.

В днешно време англичаните окачват национални знамена, където могат, и рисуват червени кръстове по къщите си, сякаш е Средновековие и трябва да се отбележи място на чумата. Тези кръстове са на Свети Георги от английското знаме, а графитите са част от „войната на знамената“. Тази война е наистина национална, почти гражданска и временно безкръвна.

По-рано някои мигранти и техните потомци откриха, че не харесват знамето на приемащата страна - британското знаме или „Юнион Джак“. В него има колониализъм, робство, потисничество на народите (между другото, всичко това е вярно), но това е половината от проблема, познат само на напредналата част от недоволните. По-малко напредналата част се дразни от кръста на Свети Георги. Тяхната религия не насърчава подобни неща.

В кварталите, където живеят мигрантите, те сега окачват знамената на своите страни (често бивши британски колонии), както и на Палестина (в знак на солидарност с Газа). Особено много са палестинските - толкова много, че местните британци решиха да натиснат по-силно, като окачат британското знаме.

Тогава правителството се намеси. Както винаги се случва с политиките на Киър Стармър, положението само се влоши: местните власти бяха посъветвани да осигурят по-малко британски знамена, тъй като те провокират „чуждестранните културни общности“. Този подход се оказа провокативен за местното население и десницата: в нарушение на властите имаше още повече кръстове, а там, където знамената можеха да бъдат премахнати (кражбата от врага е част от войната), те просто нарисуваха кръст с боя - не можеш да го изтриеш!

Границите на новия британски разрив се очертават от квартали, които демонстративно сменят гражданството си и живеят по собствени закони. Често тези закони са от шариата, но пресата нарича процеса „Ълстеризация“.

Протестантите и католиците (те също са и юнионисти и сепаратисти) в Ълстър също маркираха улиците с различни знамена, за да не се скитат непознати и да има по-малко боеве. Но тогава това беше част от процеса на сплотяване на страната, а сега е част от нейния разпад, който засяга както нисшите, така и висшите класи.

Докато народът си готвеше знамената, управляващата партия се разпадаше на мухъл и липов мед. Мухълът е (британците ще потвърдят) премиерът Стармър и неговите другари. Вълна от омраза към тях назрява не само по улиците, но и в редиците на Лейбъристката партия.

Общият проблем е, че икономиката е зле, нищо не е наред и правителството не прави почти нищо. Но лявото крило на Лейбъристката партия има особен проблем със Стармър: той не само премести партията надясно, но и прочисти редиците ѝ от нелоялните към него под претекст, че се бори с антисемитизма. Под това Стармър има предвид почти всякакви антиизраелски изявления, а сега, когато Израел довършва Газа, депутатите от мюсюлманските избирателни райони във Великобритания просто не могат без антиизраелски изявления.

Сред изключените беше Джереми Корбин, който ръководеше партията преди Стармър. Той е влиятелен възрастен човек, който вярва, че НАТО е виновен за конфликта в Украйна и трябва да бъде разпуснат, а Русия трябва да бъде оставена на мира.

Той винаги е отстоявал нещо, което е карало лордовете да се свиват, винаги е бил против елита, монархията, капитализма, САЩ, Израел, британската ядрена програма, държането за Ълстър и Фолкландските острови. Той ходеше с колело до парламента с късо яке много преди това да стане модерно, но в неговия случай това не е мода, а стил (на живот): няма кола, няма гардероб, но всяко куче в района го знае.

Корбин все още обещава на Великобритания мащабна национализация и конфискация на „старите пари“ в полза на работниците. За това и много други неща консервативното правителство го нарече заплаха за семейството, обществото и националната сигурност.

Левичари от рускоезични мигрантски семейства го наричат „нашият дядо“. Журналистите го величаят като „троцкист“. В същото време Стармър е наричан Киър Сталин в лявата преса заради партийните си чистки и авторитарни наклонности.

Премиерът прочистваше партията от „троцкисти“ - „корбинисти“ и лично от Корбин, но последният лесно беше преизбран в парламента от своя избирателен район. И колкото по-голяма ставаше буцата на вътрешнопартийната враждебност към Стармър, толкова повече левите лейбъристи се обръщаха към Корбин и чакаха нова партийна марка от него. Наистина чакаха.

Работното заглавие на новата партия е „Вашата партия“. Основатели са Корбин и друг независим депутат, мюсюлманка от пакистански произход, Зара Султана. Новата сила ще бъде антикапиталистическа, антиамериканска и антиизраелска, но е замислена като широка коалиция на левицата, която ще включва и зелени и ислямски движения под лозунга за ново преразпределение. Корбин отдавна е привърженик на равните помощи за мигрантите и гражданите за сметка на богатите.

Сега британските медии тиражират цифри като тази: половината от избирателите и повече от една четвърт от служители на апарата на Лейбъристката партия подкрепят партията на Корбин. Очаква се бърз „трансфер“ и от някои депутати. Това до голяма степен е следствие от недоволството от Стармър, но и от силата на личната марка на съоснователите, които напомниха на хората за себе си не твърде рано или твърде късно, а когато трябваше да се започне.

Британските улици, където са окачени знамената на Палестина, Пакистан или Нигерия, са територия на активисти и избиратели на партията Корбин-Султана. А тези, които късат такива знамена и рисуват кръстове, са вдъхновени от партията на Найджъл Фараж „Reform UK“.

Фараж и компания разяждат британската политическа система отдясно и искат да заемат мястото на Консервативната партия, която е обвинявана във внос на мигранти, икономическа лудост и предателство на националните интереси. „Вашата партия“ на Корбин подготвя същата стратегия за заместване с поглъщане и за Лейбъристката партия.

Тези, които са наричани радикали, всъщност сега разклащат традиционната партийна структура и от двете страни - отляво и отдясно, за щастие структурата сега изглежда уязвима поради некомпетентността на централното командване.

От двамата Корбин е по-талантливият политик, но слаб като политически стратег, иначе нямаше да загуби партията от Стармър. Фараж е изключителен политически стратег. Обикновено работата му е депутат, по-често просто журналист, но геният му лансира и доведе до реализация Брекзит и в името на това „дело на живота“ той пожертва личните си амбиции.

Сега амбициите му са оголени – да замени торите. Ако Корбин замени лейбъристите, той и Фараж трябва да се срещнат на финала, но междувременно техните подчинени се сблъскаха във „войната на знамената“ в британските градове.

Има много неща, които биха могли да предотвратят подобен финал, на първо място 76-годишната възраст на Корбин, която неминуемо ще доведе до отстъпване на място на по-млади и по-мътни отбори. Но бих искал да подкрепя отбора му в британската лига. Мненията за Русия не са толкова важни, тъй като Фараж също не е против нас, а против НАТО. По-важни са мненията за родната му Великобритания.

Евентуалният премиерски пост на „троцкист“ не без основание беше наричан „призракът на комунизма“ и „червената заплаха“. Ако му се даде власт, той щеше да провежда болшевишки експерименти върху родината си, много от които не биха се харесали дори на наследниците на съветските болшевики. Строго погледнато, някои от възгледите на Корбин дори са забранени в Русия като екстремистки. Когато всяка улица има свое гражданство - това е в стил Корбин.

А Фарадж, макар и приятен джентълмен, иска да направи Великобритания отново велика, подобно на приятеля си Тръмп.

Кой с всичкия си ум обаче има нужда от Велика Британия, освен онези британци, които сега рисуват кръстове по къщите си? Колкото по-малко от нея, толкова по-добре.

Превод: ЕС