/Поглед.инфо/ Официалното и окончателно възстановяване на българската държава е след завършването на Берлинския конгрес от 1878 г. Подписаният там мирен договор между великите сили отреди на българите да страдат и плачат за своите братя, заставени да живеят на изконно българските земи, но под робството на окупиралите ги държави.

Уж Европа окончателно ни освободи и поправи “своеволията” на Русия, а всъщност ни постави в своята непоклатима зависимост и подчиненост. Тя ни даде да разберем, че никога няма да ни позволи да бъдем с Русия и винаги ще ни лишава от собствената ни воля и правото да бъдем свободни. И ако искаме да сме свободни и да вървим по своя си път, ще ни се налага да проявяваме повече усилия от всички други малки народи в Европа.

Нашите буржоазни управници обаче разчетоха резултатите от Берлинския конгрес като заповед да слушаме какво ни казват и да го изпълняваме безпрекословно. И за да не ни карат да губим постоянно, да бъдем далеч от тях и никога да не получаваме тяхната милост, трябва да мълчим и да им угаждане. Само така ще получаваме онова, което искаме и което те ще ни откъсват от себе си.

Така започна нашата нова историята на свободна и независима държава, решила да се въздигне културно и просветно, да има своя икономика и да върви напред, за да се изравни с Европа и да заприлича на нея.

След своето освобождение и учредяване България нито за миг не е била свободна и независима държава. Нейното подчинение на великите сили е не просто трудно и тежко, но и унизително. Нас постоянно ни наказват заради непослушание, лишават ни от права, подлагат ни дори на геноцид и все не си прощават, за да ни дойде умът в главата.

Не говоря само за несправедливите мирни договори, които държавата ни е принудена да подписва след авантюрите й през войните, които е водела. Говоря най-вече за съдбите на българите, оставали под чуждата власт. Те обикновено живеят в компактни български зони от добри и грижовни стопани и животът в селата и градовете е бил добре устроен, спокоен, хармоничен. Трудът е изпълвал тяхното ежедневие, а обществата им са били устроени по справедливи принципи и са били ръководени колективно от хора трудолюбиви, авторитетни, благородни. Но когато по силата на решенията на великите сили тук се установява властта на съседната държава, винаги започва унищожение на българите и разрушаване на техните стопанства и домове, на селата им, за да бъдат разграбени и откраднати от новите властници.

На никоя друга държава управниците не са толкова угоднически настроени и никоя друга държава в Европа не е страдала толкова много от тези, на които нашите управници не са смеели да им счупят хатъра! Дори не възразяват, когато им говорят – да не би да ги обидят, засегнат и ядосат. Те знаят, че господарите си отмъщават и наказват най-напред управниците, като ги лишават от облагите. После налагат възмездието си върху обществото и народа. Нашите управници нехаят за това възмездие, защото то не ги засяга; засяга ги единствено премахването на облагите.

Един от най-зловещите и гнусни плодове на угодничеството на нашите управници е геноцидът, който е извършен върху българския народ при прекрояването на българските граници и отнемането на много територии, населени с българи. Там е извършен истински геноцид – при това с невиждана жестокост. Новите господари бързат да прочистят подарените им територии от техните изконни заселници, за да ги обезбългарят напълно и потвърдят за вечни времена, че българите няма да се завърнат. Турците по време на робството не са прочиствали така нашата земя, както са го правили окупаторите. Фактите са потресаващи. Човек не може да повярва, че през ХХ век хора могат да избиват съседите си толкова нечовешки и с такова ожесточение.

Геноцидът е избиване по особено жесток начин, унизително, необяснимо. Взимаш на хората най-напред имота, добитъка, разрушаваш къщата му и го караш да напусне земята си гол и бос, без пари и възможност да бъде някъде прислонен.

И това великите сили го позволяват при толкова угодничество на нашите управници!

А може би го правят поради угодничеството им?

Всичко това се е случвало в българската история от началото на ХХ век. Но и сега то не минало, а жестока реалност. Тази реалност обаче ни карат да не я забелязваме и да се правим, че сме щастливи, че вече сме европейци и участваме заедно народите от Европа в голяма политика и се облажаваме с “европейските ценности”. Днес не ни отнемат територии, за да унищожават живеещото там население. Днес ликвидират нацията, националната култура, националния език и националното съзнание. И тези, които управляват, са щастливи от това. Наистина са щастливи и дори смятат, че са направили огромно добро на своите избиратели.

Геноцидът над българския народ е тема на много книги на известния наш историк, етнограф, публицист Стоян Райчевски. Те са богати на фактологически материал, документи, вестникарски публикации. Когато четеш тези книги, косите те настръхват.

Тези книги са необходими и полезни не защото ще подбудят ненавист към поробителите и унищожителите на българи, а за да помним, че нашата съдба е съдба на мъченици. Ние сме изоставени и от външните, но и от вътрешните господари и управници. Правят с нас, каквото си искат. Защото знаят, че на земята за тях няма възмездие. Те я управляват и те раздават правосъдието.

Но справедливият съд, ако не е на земята, то ще е на небето. А там няма смекчаващи вината обстоятелства, няма ходатайство и нагласени присъди.

Но нека знаем и помним, че над нас тежи дамоклев меч и не са малко хората измежду българи и чужденци, които искат и настояват той да се стовари върху българските глави, за да ги отсече.

Цената на нашата земя, отечество и народ са нашите глави.

С тях и днес заплащаме живота и свобода си!

Макар да не сме свободни!