/Поглед.инфо/ Поклон, Маестро! С душата си ще ни измолиш Рая, знаем, защото сам отиде там.

Отиде си една вселена, а всичките думи на болката остават безсилни сега. Валери Петров изхвърча на небето и може би там вече ще намери покой. Поетът, драматургът, преводачът и човекът с категоричната гражданска позиция не спря до последното изпитание на живота си да работи.

Валери Нисим Меворах, полуевреин, полуиталианец, несъстоял се Нобелов лауреат, но обичан поне на 10 езика творец, много повече българин, отколкото много други, ни напусна. Каузата му беше духовността, болката му – за нея. Вестта за тежкия инсулт и комата попари всеки, който от детството си е усетил топлата връзка със словото му. Българинът е благодарен човек и състрадателен, въздухът се нажежи от всеобща молитва – да се пребори, да надвие онази с косата, да се изправи и ако ще само да мълчи, но да го има още на белия свят.

Защото Валери Петров е чест за нацията. Защото Валери Петров би бил чест за всяка нация по широкия свят. Валери Петров остави слънчева диря в паметта на всеки от нас с всяка своя написана дума, честна мускетарска! Усмивка – това е знакът на Маестрото, белязал нас, децата на децата ни и техните деца, дано. Душата му се отдели от умореното тяло – то сякаш не можеше повече да носи този огромен и страстен товар. И го завеща на всички ни – на читателите, на зрителите, на мислещите. Рицарят нямаше броня, той имаше силата на словото.

"Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,

а и в таз ми фантазия има капчица яд –

как напуска се този приземил ореолите,

нарушил протоколите, луднал пролетен свят!"…

Хайде, кажи ни, как прежали този "луднал пролетен свят" и полетя към небето, към собствения си ореол? Мълчиш, а така мълча дълго, защото бягаше от медийната суета, но бягаше, защото искаше да си говориш с белия лист и със света сам, без посредници. Сигурно имаше още много за казване, сигурно. Преди години ни каза, че ние, градските хора, сме станали далеч по-груби, по-лоши, по-себични, невъзпитани и лишени от духовност. Сега те чуваме, макар и да мълчиш! И изтръпнали в ужасната тишина, не смеем да кажем "Сбогом!", а и не трябва – толкова много си закодирал в нас, а ние сме забравяли или пренебрегвали, смачкани от битките на окаяните си животи. И неуместно е – не си отива от света творец, оставил толкова много памет за себе си. Не си отиват лесно биткаджиите на словото и каузата, не се забравят, както и уроците им.

Не си отиваш, не, Маестро!

С душата си ще ни измолиш Рая, знаем, защото сам отиде там!

Поклон!