/Поглед.инфо/ Димо Райков огря с усмивката си и „Шан-з-Елизе”! сега мога да се коригирам: Димо Райков изгря с усмивката си и на Шанзелизе!
Енергията на тоя човек е смайваща!
Ще повторя нещо, което вече съм го казал: такива хора трябва да обикалят света и да разказват за него; иначе светът ще си остане невидян!
Като чета книгите на Димо Райков, у мен се затвърждава убеждението, че съдбата, историята си избира своите “съгледвачи” и летописци. По всичко изглежда, че Димо Райков е от тях. Той сам определя мисията си като благородна и благодарна. И което е по-важно – той има съзнанието, но може би и самочувствието за мисия. Винаги е стоял встрани обаче; всъщност точно така, както подобава на хората с мисия. Странен и страничен, с оглед на нашите литературни нрави и класации.
Първата ми среща с Димо беше и с неговата първа книга „Стълба от камък”. Тогава той спечели доверието ми именно с искреността си, със своята непринуденост и сърдечност... В “емигрантските” му книги, да ги наречем така условно, той продължава тази линия на откритост и себеотдаване.Не случайно новият му пост в интернет се казва ДИРЕКТНО. Да, Димо Райков директно. Много от новите му парчета (така условно гинаричам, тй като тук есета и импресии свободно съжителстват с фейлетони като „Да си емигрант и да гониш емигранта”, „Живот на колене”, „Мъката да си българин в България”, „Историкът гастрольор”, някои ми е трудно да определя жанрово, но то не е и необходимо – „Димо Райков директно” е едно добро определение. Още повече че някои са пробвани и въ фейсбук. Не мога да не цитирам едни редове от книгата, бездруго свръхактуална: „Кой как и защо така е сътворил българина?кой е вселил у него този тарикатлък, примесен с озлобление към другия с подобна съдба? Как така той иска него като емигрант да го приемат с отворени обятиия, а да гони ония, които от нужда и безизходица идват в неговата държама...” Цял живот търся, разнищвам – заключава авторът – потайностите на българската душа. Но едва ли някога ще се докосна и до една брънка от тях...” но ето и едно обобщение от днес, така да се каже, от статията-изповед или интервю в Поглед-инфо: „Тази моя „Диагноза…” не е срещу емигрантите, та нали и аз съм един от тях, тя е вопъл за достоен живот, по правила, в нормалния свят, за скъсване с „къщичката” , чието наследство ни трови в чужбина, но и в България.”
(Прочети цялата статия тук: Тарикатлъкът на дребно ни мъчи най-много - Димо Райков - Поглед Инфо )
Хубаво е, че тази тревожна книга завършва с едно чудесно есе – МОИТЕ МАДОНИ. Туук писателят Димо Райков се връща към предишни свои настроения, след оня свят на Духа и Светлината, за който отваря очите му Париж...
Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждане и страдание.
Иначе той минава през света с усмивка.
Но може би това е привидност; то е една твърде добре поддържана маска на един тъжен по своята истинска същност човек. Или и това е само на пръв поглед? Книгите му са продрани от гняв и вопли. Не всеки ще хареса книгите му. Не всеки ще намери утеха и радост в тях – те са предназначени за бедните, за „нищите духом”, както са назовани в Библията скромните люде. И това е много съществено да се знае. За да не изпаднете в неловкото положение на човека в чужда градина...
За Димо Райков точно „чуждата чужбина” се оказва по някакъв начин своя. И това е забележително в днешното време на дезинтеграция. Смея да мисля, че точно процесът на интегриране ще ни разедини окончателно. И тогава като единствено спасителни ще останат – макар и в редуцирани, в изкривени форми! – така наречените християнски ценности, умението, дарбата да сме човеци.
„Усещане за чужда болка – най-първий знак за красота!” (Андрей Германов)... това усещане нашият автор го има в излишък. И нищо че ходи непрекъснато усмихнат – той е от хората, които поемат чуждата болка като своя. Затова и книгите му са препълнени със състрадание и съчувствие. Затова и всяка втора дума е за многострадална България, за многотърпеливите българи;той не може да и з л е з е от България, от мизерията на България - напротив, тук, в разкошната и светла столица на света това чувство като че ли се засилва – чувството за непорядък и мизерия. Още в очерка си за Румяна Угърчинска той каза от нейно име: „Аз друго не мога, мога да пиша”... И още едно признание – този път на знаменитата д-р Дарина Кръстинова, която лекува Анна Заркова: „Има много колеги, които се уморяват от чуждата болка... Аз не мога така... Участвам в историята, въпреки че е натоварващо, когато поемаш чуждата болка...” Тия думи напълно прилягат за писането и живота на Димо Райков...
Някой ще каже: защо е трябвало да отиде в Париж, за да ни разкаже историите на Киркор от Пловдив, Николай от Видинско, 95-годишният Рафаел Алмалех – героите тук са други, няма ги Нели от Варна, Ванчо Свирката от Габрово, Мони Якимов, Стоян Ковачев – светлата галерия от БГ-емигранти. В Париж нещата добиват друга акустика!
Много българи си отидоха от България. В стила на книгата може да се каже: България си отива от нас. Но има и българи, които идват и си отиват: по-право - дойдат, да ни кажат, колко тук сме зле и как добре си живеят хората Т а м... В нашия случай не е така или – поне не е само така. И днес, когато актуална стана темата за завръщането на българите в родината, си мисля аргументи „срещу”, или аргументи „за” това завръщане ще са книгите на Димо Райков. Умението да съчувстваш, да състрадаваш е рядък дар. Често пъти то ни прави слаби; защото, знае се, съчувстващият е уязвим – дори само заради загубата на жизнени сили и енергия. Но в противен случай настъпва духовната ентропия, която, по думите на един съвременен руски физик не е нищо друго, а ... дявол! (Борис Парамонов, радио Свобода: Энтропия – это дьявол) Затова така силно ни изненадва и радва появата макар и на мъничко човещина, грижа за ближния дори в най-абстрактен вид...
Това са общо взето импресии – къси, по страница, страница и половина. Най-голямо като текст е „Баща ми плаща в Париж”. Единствено то надхвърля двете страници. Това е есе, есе по всички закони на жанра. Могъл е да го онаслови Светлините на Париж, или – Градът на светлината. Все едно. Тук е и героят на цялата книга – аристократът-миньор или миньорът-аристократ; бащата на писателя.
За мен трите книги, посветени на Париж и Българите всъщност са една творба, при цялата условност на разделянето й. Но ако „ Париж, моят Париж...” е разделена на българи и французи, „BG емигрант в Париж” е разделена по друг начин: тук възторгът върви заедно или накъсан от едни мога да ги нарека, политически отклонения, в които авторът излива на воля гнева си от несправедливо и глупаво устроената наша държава.
то в тази трета част от трилогията писателят е дал воля и израз на своята дарба да рисува характери и ситуации, на волята да осмее и жигоса подобно на Алеко или Захарий обекта на своето „вдъхновение”
В това отношение Димо Райков е безпощаден в критиката си към всички, опозорили или позволили да бъде опозорена нашата мила Българийка!
По правило българинът-турист не може да не донесе сравнението: ония там – и ние – тук! Може би единствено Алеко понасяше по-спокойно сравненията или поне така ни е изглеждало? Първите пътеписци, нашите хаджии – търсят предимствата на българското, но не устояват пред изкушенията на чуждото.Едно е, обаче, пътешественикът, друго е емигрантът. Пътешественикът не е длъжен, нито се старае да съпреживява чуждата мъка, нито още повече – да разбира другата съдба. С това ни кара да се съобразим писателят Димо Райков. Той не е отишъл в Париж да ни описва „Мулен Руж” и плас „Пигал”. Да, има го и това, но друга е солта на тези книги: то е мъката по изгубения рай. Болката по България; болката България. Друга е водещата страст - с ъ с т р а д а н и е т о ! То е не само в посока бедните парижани, но главно – мизерията българска. Един разговор с Румяна Угърчинска ни изправя на нокти. А спомените на бай Стоян Ковачев? И онова преживяване пред вратите на „Мулен Руж”...(стр.87 от „BG емигрант в Париж”).
Не са една и две страниците на подобни трепетни изживявания. Младите ни се надсмиват на тая наша слабост. А кой знае? Може и да ни завиждат?...
Димо Райков не поучава, не назидава – съчувства и състрадава. Всяка втора крачка, всяка втора мисъл е за България. Той съпреживява – и радости, и горести, и срам, и позор. Но не може да е безразличен към наглостта и простотията, онази – войнствената, арогантната, безпардонната, която е оставил в милата България.
В „Диагноза – българин в чужбина” Димо Райков, отново ни казва много за себе си: той не може иначе, той не познава друг начин за общуване и за опознаване. Може да звучи старомодно, изтъркано, но е реалистично. На места изскача фейсбук-стилът му – експресивен, невъздържан и лютиво нагарчащ.
За писателя Димо Райков Франция и Париж са един урок, но и една мечта за българите и България. Най-често срещана словесна фигура в книгите му е “само французите могат /правят/ това”. И: „Само българи могат да се карат, да говорят така, да правят това.“
Димо Райков е постъпил, както би постъпил един писател или журналист, комуто не са чужди човешките съдби и страдания – нещо повече – който не би могъл да постъпи по друг начин: той ни разкрива различни истории, запознава ни с биографиите на изпаднали от колелото на живота хора.
Сега вече той не колекционира съдби и истории – това са само зарисовки, щрихи, етюди за нещо по-обемно; новия прийом на Димо Райков – повече публицистичен, фейлетонно-анекдотичен, за разлика от героите в предишните книги, които не бяха какви да е българи, но порода българи, хора от най-представителната част, некомандированият елит на България.
Към тази пъстра и колоритна галерия Димо Райков добавя сега и нови образи – нови и като характеристика, и като
Може да се каже, че Димо Райков е неконтролирано социален! Често, по средата на разказа , ще се отклони, за да наругае политиката или политиците, да призове – „ да се премахнат час по-скоро обръчите от фирми”, „ да се контролират мисиите в чужбина” и т.н. и т.н. И всичко това с наивния патос на писателя-възрожденец.
Всъщност Димо Райков открива своя Париж, но и българския Париж,носъщо така и българина в Париж. А сега вече – и българина в чужбина. Обобщенията, до които той достига, го нареждат сред най-ярките ни писатели-народопсихолози. При това той го прави непредвзето, макар и систематично, с колекционерска страст... Сигурен съм, че неговите герои от „ДИАГНОЗА – българи в чужбина” скоро ще станат и обект на по-специализирани изследвания.
Преди 20 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели – за неговите книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото казаното от Димо Райков за смъртта в романа „Писма до мъртвия брат” се нарежда до най-хубавото на тази тема в литературата ни. А Ефрем Каранфилов беше ценител на художествения детайл – беше му посветил цял трактат! И в лицето на младия тогава Димо Райков виждаше въплътена на практика теоретичната си постановка! Творбите на Димо Райков му бяха направили впечатление дори в онова тоталитарно време със силата на социалната си критичност, с тънката чувствителност и усет за художествен рисунък.
Показателен е и фактът, че гаранти за приемането на Димо Райков в Съюза на писателите тогава бяха освен споменатия академик Каранфилов, така също и Радой Ралин, Йордан Вълчев и Борис Христов – все ярки, талантливи български писатели. Спомням си и колко радушно бе приет той в най-авторитетното по онова време литературно списание „Септември”, в което работех – неговият разказ „Работен ден” изненада всички ни с таланта на автора.
И ето че след десет години „мълчание” Димо Райков се завръща в българската литература и се завръща, според мен, по най-убедителния, най-красивия начин, като ни дарява книги, с които направо ни казва: „Живейте така, че да не се срамувате – нито вие, нито вашите деца от това, че напразно сте пропиляли времето, отпуснато ви за живот – живот не само борба, но и живот като живот!”
.....
Не мога да не кажа накрая и няколко думи за издателството на г-н Стойо Вартоломеев, за рефлекса и бързината, с които той реагира на тези прекрасни съчинения, заради чудесното им полиграфическо оформление, но главно за това, че наистина оправдава името си – Х е р м е с! В нещо тандемът Хермес – B G емигрант, т.е. Стойо Вартоломеев – Димо Райков повтаря едновремешните литературни нрави и морал: издателят не само чака своя автор, но постоянно следи неговите творчески и житейски планове и криволици, подканя го и го насърчава за нови трудове и съчинения!
Убеден бях и очаквах с нетърпение новите продукти на този тандем – парижкият проект на Димо Райков и издателство „Хермес”.Експериментът си струва! България заслужава това.
---------------------------------------------------------------------------.
П.п. Вграждане – така можем да определим и тази книга на Димо Райков, и първите му книги с разкази и повести, където основна тема и движеща идея беше вграждането: „Стълба от камък”, „Жребият”, „Писма до мъртвия брат”, „Пансионът”... Вграждане, страст и страдание...
Преди него и други са се опитвали да дадат формулата на този синдром – Захарийстоянов, Алеко, братята Страшимирови, Иван Хаджийски, Симеон Радев...А Стоян Михайловски направо определя като „дълго и горестно самоборство” това трагично самоанализиране, тоя опит да се познае чрез самопознание българинът и българското. Не ни остава нищо друго освен да пожелаем на нашия автор да не спира на средата на пътя!