/Поглед.инфо/ (*you only live once – живееш само веднъж)

Има градове в Европа, които за последния четвърт век са минали не през преход, ами през война. И пак си нямат толкова ярък образ на разрухата, какъвто е паметникът „1300 години България“.

Дали причините са политико-идеологически или естетико-архитектурни, налице беше едно продължително и много плахо бездействие. Сякаш темата за бъдещето на този символ е твърде болезнена и обсъждането трябва да се отбягва.(Какво ли би казал Фройд ако бяхме на кушетката му..?)

И както подхождаме към лейкопласта върху раната ни – отлепяме бързо и със затворени очи, за да не боли - така направихме и с решението за събарянето на паметника - внезапно и лекомислено, за да не се мъчим.

Врачките и гадателите са модерни, имат си предавания по телевизията. И никой не се допита до тях! Същото беше отношението и към съюзите на архитектите и художниците. Е, оставиха ги да си мърморят… но ако бяха включили в обсъждането и „съюза на философо-мислителите“, щяха да чуят, че отношението към този един монумент е много показателно за състоянието на цялата държава. И ето защо:

Разумът отдавна е открил, че има нещо общо между необратимото стареене на живия организъм и бавното превръщане на камъка в пясък. – Това е ефектът от пребиваването във времето.

Когато натрошеният камък носи името „1300 години България“, а живият организъм е наречен „България“ , то символиката е повече от очевидна. Това е от тези метафори, които ще ти избодат очите със своята буквалност.

Така са устроени нещата, че всичко „времевее“ и после изчезва. Но когато НЕ си камък, ами си човек, имаш невероятната възможност да осъзнаеш своята преходност; да ѝ дадеш име, да ѝ построиш паметник, да я сложиш в кивот или пък в капсула и да я пратиш в космоса. Общо взето да си поиграеш с нея. Всяко човешко постижение е резултат от нашия порив да борим времето. Дори да знаем, че ще загубим. Да, „човешката ситуация“ е меко казано абсурдна - да си се озовал в света на умиращите неща и единствен сред тях да очакваш края с отворени очи. И докато пред кабинета на зъболекаря често чакаме, решавайки кръстословица, или прелиствайки списание, то чакането на смъртта е много по-продължително и по-страшно и затова изисква по-мащабно осмисляне на времето. Всеки безспорно е чувствал необятната самота на това начинание. Ето защо сме създали семействата, общностите, държавите: за да чакаме заедно.

Какво прави България, докато чака своя край? Как осмисля своята преходност? Паметникът въплъщава някакъв отговор на този въпрос. Върху него са изобразени: „Цар Симеон и книжовниците“, олицетворяващи Златния век на България; „Пиета“ - образът на скърбяща майка, като израз на почитта към падналите за България; „Съзидателят“ - образ на обикновения работник. (източник- Wikipedia,защото кой друг да помни какво е имало на паметника, когато е бил цял..?)

Били изписани и думите на Васил Левски: „ Времето е в нас и ние сме във времето“. Но ние не сме във времето само за да го преброяваме, гледайки как то минава. Нужно ли е отново да се напомни, че ние сме хора, а не камък? И отказът дори идейно да се справим с един разпадащ се монумент сочи, че като нация сме неспособни да се борим с духа на времето. Защото това е, което бог прави, докато не му обръщаш внимание - променя, състарява, руши. Защо си тръгнал да се наричаш „държава“, ако не можеш да овладееш една корозия и един мухъл? Падали отломки от постройката… Е, щом и гравитацията ти е проблем, наистина не знам накъде си се запътил със съществуването си. А, грозен ли е паметникът…? Поначало е бил грешка? Така кажи! Добре, няма да го поправяш. Само ще трябва да измислиш паметник „1334 години България“. Съвсем сериозно, защо не?

Наистина, можем да у-нищо-жим паметника (от нещо грозно да направим… нищо). На негово място ще върнат премахнатите мемориални плочи на Първи и Шести полк – войници загинали през Балканската и Първата световна война. На всеки е ясно, че тези хора трябва да бъдат почетени. Защо сме оставили толкова много години да преминат без да се възстановят техните мемориални плочи? Защо въпросът за тяхното реабилитиране бива уважен чак сега, когато търсим заместник на пето*уйника? Сякаш чувам членовете от общинския съвет, които тихичко си шепнат : „Поради липса на по-добро, дай да ги върнем онези, дето са се трепали за отечеството.“

А когато и техните плочи се окажат „грозни“, после остареят и се захабят, какво правим? Това не е ли някакъв отчаян опит за създаване на Българска машина на времетои връщане назад? Нима не сме способни поне да се опитаме да произведем нещо ново?

И каква е тази власт, която те кара да избираш между почитането на национални герои и почитането на идеята за България? Защото доколкото разбрах, ще съществува или едното, или другото. Много сме капризни да искаме два различни монумента! Това да не ти е Париж…

Някои хора казват, че Паметникът „1300“ лъхал на комунизъм. (В сегашния си вид лъха на апокалипсис, но както и да е.)- Нима трябва да живеем в отрицание, че 45 години социализъм никога не са се случили? И отново да се запитаме: Какво би казал един психоаналитик, ако сме на кушетката му? Да, голяма част от хората мразят времето на социализма и искат то никога да не се е случвало. По същия начин и една изнасилена жена (или мъж)ще мрази насилника си. Но единственият начин да се преодолее подобна травма е след като конфронтираш случилото се и отхвърлиш срама. А после продължиш напред с живота си. Длъжен си да опиташ, защото животът е кратък и всички умираме.

Може би страната България все още не е осъзнала своята смъртност. Или пък е на етапа, в който я е страх да конфронтира истината? Тогава нека помогна на родината, като ѝ ударя отрезвителния шамар - България, ти ще умреш. Със или без комунизъм, монументи и герои - умираш от много време. Още от първия път, когато някой някога е изрекъл името ти. А и всички факти сочат към това, че сега си в последния си стадий. И само когато си наясно с това, евентуално може да събереш сили да градиш култура. Собствена култура. А не жалко подобие на чуждата.(названието „Български Лувър“ подигравка ли трябва да е?!)

Както е казал великият Самюъл Бекет: „Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ.“ А изкуството не е нищо друго освен един предсмъртен крясък. Може с него, може и без. Какво ще избере България докато чака своя край?

______________________

Авторката Биляна Енчева е студент по Философия в СУ "св.Климент Охридски"