/Поглед.инфо/ „Четвърт век, равен на столетие“ бе лозунгът, който виждахме на всяка крачка в ранната есен на 1969 г. по червени плакати с монтажници, скеле и стилизирани печатни платки. Стягаха ме за първи клас, но отдавна знаех да чета. Наскоро се бяхме преместили от едната стая, дето живеехме у баба и дядо на старата ул. „Хаджи Стамат“ във Варна, в отделен апартамент, в нов квартал в бившите гръцки лозя на Рупите, до Морската градина, за който казваха, че ще е „образцов“.

Пустеещите междублокови пространства бяха осеяни с празни кашони от първите хладилници, бойлери „Елпром“, комбинирани готварски печки „Терма“, нафтови печки „Металургия“ и разбира се, първите телевизори. От кашоните децата си правехме колиби и танкове – играехме на „Четиримата танкисти и кучето“. Първата топла вода от крана се предаваше на съседи и приятели с шепи, от ръка на ръка. Както в първия хит на А. Челентано, Il ragazzo della via Gluck, „ще можеш ти да се измиеш, без да слизаш на двора“. Край на зъзненето във външните тоалетни, на цепенето на дърва, на кюмюра и сгурта! Появиха се първите коли. Вечер вълнуващата симфонична заставка на „По света и у нас“ със солото на ксилофон (или маримба?) сигнализираше, че сме станали граждани на света.

Едва построеното квартално училище се оказа тясно, набързо откриха още едно – и двете в същата сграда на две смени, понякога на три. Момчетата искаха да станат космонавти, момичетата – лекарки, учителки (не като сега – полицаи и фолк звезди). Безработица? Навсякъде се търсеха под дърво и камък работници, докарваха ги с „рейсове“ от десетки километри, хиляди хора прииждаха от селата към големите строежи – най-голямото пристанище, най-голямата ТЕЦ и подстанция, най-големият содов завод, торов завод, завод за хлор и пластмаса, корабостроителен завод, база по корабна хидродинамика, най-дългият мост над най-дълбокия канал, а също, разбира се, и най-хубавите курорти, магистрала до тях, ново летище и морска гара... Току-що бе завършена супермодерна спортна зала с форма на хиперболичен параболоид и вече се провеждаха световни фестивали и конгреси, а пред юбилея Мария Гигова спечели там абсолютната световна титла по художествена гимнастика. Баба ми, от стар свищовски род, който може да се нарече и „буржоазен“, завършила философия при проф. Д. Михалчев в 1934 г., ме учеше да се възхищавам от всичко ново и много се вълнуваше от песента „Една българска роза“, аз се впечатлявах от Лили Иванова с „Този свят е тъй прекрасен“. 

Как изглеждат субективните ми детски спомени през погледа на икономическата статистика? Базата данни на проекта Ангъс Медисън (Angus Maddison Project, АМР) е достъпна онлайн и с приемлива методика. Следната диаграмка е мое производство по данните от АМР от 1944 до 2008 г. и с добавка от Световната банка и НСИ за останалите години. 

Източник: Angus Maddison Project, WB, НСИ

До 1944 г. България е почти библейски бедна, с 80% селяни – self-subsistеnce farmers, без развито стоково селско стопанство; над половината селски домакинства нямат шкаф за съдовете си (спомням си как веднъж културният министър Рашидов лепетеше по телевизора, че „човек, който има шкаф от талашит, т.е. според него беден човек, не може да управлява страната“). Разликата в БВП между „рекордната“ 1939 г. и следвоенната 1944 г. е твърде малка – спад около 10,5%. Всеки, който превъзнася „богатата“ България отпреди 1944 г., лъже. 

Но за 25-те години от 1944 до 1969 г. БВП се увеличи три пъти, а до 1979 г. – над пет пъти. 

Така е и в САЩ по това време: когато Елвис ритмично нарежда “ако щеш, изгори ми къщата, открадни ми колата… но само не ме гази по сините велурени обувки“ (т.е. „хей, имаме си всички къщи и коли, и пиене, и моди!“), а Сачмо въздиша „колко е чуден светът“ – Лили пее „този свят е тъй прекрасен“. 

Днес? България е сред най-нещастните страни в света: от сравнимите с нас по-зле е само Турция, където, както знаем от романа „Сняг“ на Орхан Памук, нещастието е просто метафизическо. За съжаление нямаме такъв български роман; нашите писатели разчитат за насъщния на идеологизирани западни фондации, а Памук и преди да бъде „осиновен“ от сп. „Ню Йоркър“, си е бил финансово независим, от богато истанбулско семейство. Показателите за благоденствие, по които се прави Gallup-Healthways Global Well-Being Index, не включват точно БВП и растежа му, но както знаем, щастието, макар и да не е в парите, не е и в тяхото отсъствие. Показателите са наличие на смисъл на живота (having purpose), физическо здраве, финансова сигурност, междуличностни отношения и задоволство от обществото. Показателни са и данните за раждаемостта в България, следващи изкъсо посоката на растежа на БВП, включително и в най-ново време – преди и след 2009 г. Пикът на БВП на България от 1984 г., или 57,412 млрд. условни долара (а не както погрешно взимат за сравнение кризисната 1989 г.), е достигнат едва в края на 2006 г. А след новия пик от 2008 г., или 64,539 млрд. условни долара, след шест години европейска „голяма депресия“ и пет години герберохегемония, 

абсолютното равнище на БВП днес е приблизително равно на това от 1984 г. – 

макар БВП на глава от населението да е по-висок сега заради намалялото с близо 25% население. Четвърт век бягане на място: а през това време абсолютният световен БВП е нараснал близо три пъти! Но ако горната диаграмка е моя, с абсолютни числа и антигерберски предубедена, да видим тогава диаграмите, които икономистът Георги Ганев от ЦЛС е публикувал в блога си миналата седмица за четвъртвековния юбилей (и също по данни на АМР), на отношението на средния реален български доход на човек от населението спрямо средния световен и западноевропейски доход: 

Среден реален доход на човек от населението в България в проценти разлика спрямо средния в света 

(в константни 2013 EKS долари), 1965–1989–2013 г.

Източник: блог на Г. Ганев, ЦЛС, 4 ноември 2014 г. 

Среден реален доход на човек от населението в България в проценти разлика спрямо средния в Западна Европа (в константни 2013 EKS долари), 1965–1989–2013 г. 

Източник: блог на Г. Ганев, ЦЛС, 5 ноември 2014 г.

Диаграмите на Ганев започват от 1965 г. и формата им е досущ като моята от 1965 г. до днес. Средният доход на човек в България достига максимум около 1975 г., когато е 25% над средния световен и съставя 47% от средния за Западна Европа – и двете числа си остават абсолютен рекорд и досега. 

Днес съотношението на нашия към световния реален доход на човек от населението е същото като в 1965 и в 1989 г., а към западноевропейския – като в 1969 и в 1984 г., 

и то само защото западноевропейският не расте след 2007 г. „Бег на месте общепримиряющий“ – „бягането на място е общопримиряващо“ – пееше Висоцки. Примиряващо, ама друг път. Защо бяха огромните жертви, разорението, страданието и унижението на милиони българи, опустошаването на цели региони, демографският колапс, прогонването на цели поколения (моето и следващите)? Но особено песимистично е обстоятелството, че силният ни растеж след 1997 г. и особено рекордите от супероптимистичните 2006–2008 г. бяха в резултат на сближаването и приемането ни в ЕС, на горещите пари, които нахлуха у нас с еврото и с порасналото доверие на инвеститорите в кабинета „Станишев“. А именно положението в еврозоната сега е тревожно: в предишен мой коментар по технически причини не излезе тази важна диаграма под надслов „Най-голямата депресия на Европа“, публикувана на 20 август т.г. от Мат О’Брайън:

Източник: Worse than the 1930s: Europe’s recession is really a depression,

блог на Мatt O’Brien, The Washington Post, 20 август 2014 г. 

Черната крива показва БВП на еврозоната от 2007 до лятото на 2014 г. В месеците след публикацията й слабата положителна тенденция, която още се вижда там, стана отрицателна. Започна третата поредна рецесия за шест години, този път в самото сърце на еврозоната. Прогнозата на Тома Пикети за новия безнадежден, брутален свят с нисък или отрицателен растеж, с наследствена олигархия и бедстващи маси бързо добива плът. Сивата крива е БВП през Голямата депресия (1929–38) на „стерлинговия блок“ – Англия, скандинавските страни, Португалия и Канада, които изоставиха златния стандарт и въведоха кейнсиански мерки още в 1931 г. заради високата безработица. Жълтата крива е БВП на „златния блок“ – Франция, Белгия, Холандия, Италия, Швейцария и Полша, които държаха златния стандарт (нещо като еврото днес) до 1936 г. поради страх от инфлацията. В Германия, както си спомняме, не хиперинфлацията от 20-те, а затягането на коланите от 30-те доведе Хитлер на власт. САЩ излязоха от Голямата депресия с Ню Дийла и огромния държавен инвестиционен проект – Втората световна война. Червената крива е БВП на Япония през загубеното й дефлационно десетилетие. Но сега дефлационна Япония започва да ни изглежда като положителен пример за социална политика!

Икономическото положение на Европа в обозримо бъдеще – от едно до две десетилетия, в резултат на политиката на остеритет и на еврото е значително по-тежко от положението в разгара на Голямата депресия. Ако нещо решително не се промени, а засега още няма такива признаци, у нас 

ще се слиза надолу спрямо върховете от 80-те години – новият герберски режим го гарантира. 

Нормално е, че носталгията ни по социализма е голяма и ще расте. Все по-неубедително, като някогашната карта с черепите, ще звучат мантрите за зверствата на комунизма и за голямата народна съпротива срещу него. Наистина, защо все пак у нас, по дяволите, нямаше дисиденти? Наистина нямаше: помня например как критикът Александър Йорданов около 1985 г. хвалеше грижите на ОК на БКП за развитието на варненската литературна сцена. Очевидно – защото българите бяха по-скоро доволни от режима на БКП. Радой Ралин бе l’enfant terrible на статуквото. Каква жива реалност се криеше зад „Задочните репортажи“ на Георги Марков? Та те излязоха тъкмо по времето на най-голямото ни сравнително добруване, най-голямото икономическо сближаване със стандарта на Запада, недостижимо оттогава. Като дългогодишен емигрант виждам сега, че зад тях се е криела главно 

субективната реалност на неуспелия емигрант. 

Талантлив писател, сигурно порядъчен човек, Марков бе сред галениците на режима, нo не можа да успее (to make it) на Запад. Случва се с хиляди способни хора; всяка майка емигрант не ражда. Знаем, че преди смъртта си е бил обзет от съмнения и съжаления. За разлика от него например една Юлия Кръстева преуспя на Запад, но с изумление видях, че неотдавнашната й лекция пред препълнената аула на СУ е била напълно „ирелевантна“. Ама то и Хабермас, поне каквото пуска по вестниците, е отдавна ирелевантен. 

В 1969 г. виждахме по улиците и курортите много западни „хипита“ – по описанието на баба, дългокоси, тънки, с дънки, хванати през кръста, „отзад не можеш различи кое е момчето, кое – момичето“. Родителите ни и приятелите им се възмущаваха от дън душа от дългите „маймунски“ коси и „изтърканите с керемида“ дънки, обясняваха ни как се правят слънцата по tie-dyed фанелките. Родителите ни се възмущаваха аналогично и от „авантюризма“ на Дубчек, не разбираха какво им липсваше на чехите, които живееха по-добре от нас? И които идваха у нас на летуване и гризяха цели домати на пазара като ябълки и се капеха. Аз обаче смътно харесвах и хипитата, и Дубчек, и чехите, но някак без това да поражда „опозиционни“ чувства в детската ми душа. 

30 години по-късно в ООН в Ню Йорк жена ми Нели се сприятели в „клуба за гостоприемство“ с Милота Дубчекова, снаха на „онзи“ Дубчек. Оказахме се колеги с мъжа й Милан от словашката мисия, подариха ни книгата на бащата „Надеждата умира последна“. Онези хора били убедени комунисти, биографията на Дубчек напомня тази на Г. Пирински-баща. Реформаторите на Дубчек, с пълната ентусиазирана подкрепа на населението, искали комунистите да бъдат избирани в честни избори с алтернативни кандидати, медиите да обсъждат свободно безобразията на властта до най-високото равнище, науката и изкуствата да се развиват без партийна цензура. Наистина разликата между Дубчек и Горбачов е „само 17 години“. „Повече демокрация, повече свобода = повече социализъм“ е нещо, в което те искрено вярвали. Уверен съм, че Горбачов ще остане в руската и световната история като положителен герой, какъвто у нас нямаме. Докато нашата левица продължава да го проклина, оправяне няма да има. Наистина при и след Горбачов нещата отидоха много по-далече, отколкото си представяше Дубчек в 1968 г. 

Общоприета е отрицателната оценка на масата българи за „демокрацията без определения“ (т.е. пазарната джунгла – идеологията на олигархията), за ликвидацията на ТКЗС, за РМД приватизацията, деиндустриализацията с всички вредни последици, с влошената структура на външната търговия, с разсипаното образование, здравеопазване и чалгизацията на културата. Няма място за припомняне на всички поразителни данни, но ето, примерно, в селското стопанство в резултат на „реформите“ в първото десетилетите след 1990 г. броят на заетите нарасна с 30%, докато брутната добавена стойност намаля с 25%. България в XXI в. отново е страна на subsistence farming. И да не забравяме, че абсурдът на 

„връщането на земята в реални граници“ 

започна с обща еуфория: и образовани икономисти мечтаеха да продадат нивите/горите на дядо си и да си купят апартамент(и) в столицата! В резултат в България се появиха около 20 млн. участъка със среден размер под 3 дка (при 12,5 млн. участъка със среден размер към 4 дка през 1939 г.); средната площ на една агроферма в ЕС в 2010 г. е 142 дка. Защо стана така? Целта на обърналите резбата за една нощ сини болшевики реформатори беше да се създаде класа на селяни частници, които да гласуват завинаги в синьо. Т.е. задачата, която поставя Сталин в 1929 г., с обратен знак.
А съвсем не да се създаде ефективно модерно селско стопанство, като се запази доброто и се подобри лошото. 

Природата на българския капитализъм

Старите литературни критици, сред които помня Петко Тотев и Кръстьо Куюмджиев, показваха паразитния, грабителски характер на българския капитализъм – как у нас бил пропуснат героичният период на капиталистическото съзидание – железници, канали, фабрики – и направо се преминало към байганьовския стадий на келепира, солунските митници. Куюмджиев анализираше майсторски противоречивата природа на най-големия български бизнес до 1944 г. – тютюна – и отровното му въздействие върху развитието и на българския капитал, като колониален и компрадорски, и на работническото движение, а днес можем да добавим, и на „етническия въпрос“, та до влиянието на ДПС. Нещата тръгват оттам, додето са останали в миналото – логично беше след 1989 г. новият български капитализъм да тръгне, отдето 9 септември го бе замразил, и да наблегне на базисни неща като цигарите и алкохола, олиото и захарта и разбира се, на далаверите с държавните поръчки, банките, тока, водата, сметосъбирането – на грабежа, не на съзиданието. 

Имаше и нови моменти – синът на ген. Мирчо Спасов, борец с кълновете на гнилия капитализъм, сам стана капиталист и практикуваше капитализма както беше го чувал от баща си – див и варварски. Страх и алчност били алфата и омегата на капитализма, повтарят в моменти на откровение нашите капиталисти, но в развитите капиталистически общества като Америка явно има и друго освен страха и алчността – например доверието (trust), без което няма, примерно, акционерна собственост и големи проекти – споделената колективна порядъчност. Тя в голяма степен липсва на днешния български капиталист. Или разумното виждане, че работникът е също и купувач на това, което произвеждаш и има нужда от приличен доход. Или че щастливият работник е най-производителният, или че не можеш да си богат, щастлив и сигурен на остров сред океан от мизерия. Всички пластове на новата българска олигархия – партийно-милиционерски, реститутски, РМД-приватизаторски – са единни по отношение на гореказаното. 

„Демокрацията без определения“

По отношение на многопартийната система – в навечерието на четвъртвековния юбилей си спомнихме вече френската пословица рlus ça change, plus c'est la même chose – „колкото повече се променя, толкова повече остава същото“. Така се случи с българската демокрация от 1989 г. до днес. 25 години след свалянето на Т. Живков имаме втори кабинет на неговия бивш домашен прислужник Б. Борисов, който за капак все повече напомня Тато и портретно. Потвърдена бе и правотата на тезата ми от миналия месец за ГЕРБ – „всенародна партия“, и за управляващата им коалиция като ново опортюнистко ОФ, в което всички партии освен БСП и „Атака“ се саморедуцират до фракции на ГЕРБ. РБ е „ГЕРБ lite” за нежни души, ПФ е „националистическа фракция на ГЕРБ“, АБВ е „лява“ фракция на ГЕРБ, ББЦ е привидно „антигерберска“ фракция на ГЕРБ и разбира се, ДПС е „етническа“ фракция на ГЕРБ и „тайният“ му явен стратегически съюзник, който свали Орешарски и бе помолен да не гласува „за“ кабинета на ГЕРБ, за да не го критикува опозицията. 

Всички рекламирани идейни различия, всички душевни терзания на субективно добронамерени политици като Р. Кънев са напълно лишени от обективно значение. Новото ОФ – това е на практика съюз „БКП-опортюнисти“, болшевишки олигархичен клуб за усвояване на еврофондове и други крупни парични потоци; „Атака“ – това е „БКП-твърдолинейни комунисти русофили“ с фашизоиден уклон. 

Единственият реален пробив в монопола на БКП за четвърт век като организация, идеология и манталитет, единствен фактор за съществуването на истинска многопартийна система, е опозиционната БСП. Оттам общата и несекваща омраза на сини и червени болшевики към БСП и Станишев – и след като БСП е в опозиция, и след като Станишев не е в България. БСП отказа на ГЕРБ да подпечата „тоталността“ на новото ОФ, да тури последния щрих на завършеност. 

По отношение на суверенитета – при късния Живков България бе станала почти суверенна по отношение на СССР, а и преди това, както се хвалеше Тато, последният бе станал нейна „колония“. Никога след 1944 г. българско правителство не е било поставяно в по-унизителни условия спрямо външни сили от днес. Върховенство на закона, разделение на властите – са празни думи сега, както бяха и тогава. И нашето чувство за национална мизерия сега не е по-различно от тогава. Но с това не сме уникални – унгарците, както и сърбите сега пък мислят България за по-голяма страна от техните и ни се възхищават за разни странни неща. А българите се възхищават от унгарците за Орбан, исторически несъзнателните нашенци се възхищават по стар социалистически навик и от сърбите.

Сред най-лошото на комунистически режим, освен несвободата, бе физическата ни изолация от света, която след 1989 г. беше почти безпроблемно преодоляна. Членството ни в ЕС, разбира се, е най-сериозното ни постижение след 1989 г. Сегашните ни млади са, за добро и за лошо, поне в битово отношение най-обикновени европейци и нямат друго бъдеще освен общоевропейското. Не след дълго ще усвоят европейското и в политическо отношение и заедно с другите европейци ще преодоляват заблудите на пропагандандата, за които става дума по-долу. Но пък българското bigotry – расизмът, ксенофобията, мачизмът, домашното насилие, хомофобията – са се влошили оттогава. Огромен проблем е чалгизацията на културата, проявяваща се в извънредно широк спектър явления – нещо съвсем дребно, за което си дадох сметка неотдавна, е, че по мое време шеф на катедра „Логика, етика и естетика“ в СУ бе проф. Добрин Спасов, а сега – проф. Силвия Минева. То е като участията ни в олимпиадите преди 1989 г. и сега.

По отношение на свободата на информация и на медиите – подобрението след 1989 г. е до голяма степен привидно. Наистина сега имаме интернет и многообразни други „посредници“, но качеството на „мейнстрийм“ медиите не е по-добро, в някои отношения е влошено. Три произволни примера от моя скорошен опит с отдавна утвърдени журналисти – Калин Манолов не се поколеба да приеме длъжност, по-прилягаща на Петър Кожухаров преди 1989 г., издателят на webcafe.com Асен Григоров и редакторът във в. „Сега“ Бойко Ламбовски неотдавна ме стъписаха с професионалното си безхаберие по поставен им конкретен въпрос. 

Много важно е да проумеем, че общото катастрофално състояние на медиите, на което дължим и феномена Борисов, и хегемонията на ГЕРБ, не е случайно – по вина на отделни некадърни или алчни, продажни и зависими с досиета или с поминъка си издатели, а е обективно закономерно и се нарича на марксистки език 

„културна хегемония на олигархията“ 

(не казвам „на буржоазията“ заради демодираността на тази дума). Идеологията като илюзорно съзнание, налагано на масите от олигархията, от медиите и културата – образованието, изкуствата, хуманитарното и обществено знание – изобщо като инструмент за класова хегемония е вечна тема на марксистката мисъл от самото й начало, от младия Маркс, но особено разивита на Запад след 1917 г. 

Антонио Грамши се терзаеше във фашисткия затвор защо италианските работници не успяха да вземат властта въпреки революционизирането на масите след Първата световна война, а руските успяха. Дьорд Лукач подлагаше на дисекция модернизма като разложение на изкуството и отказ на художника от задачата за изграждане на класово съзнание, въпреки че в Съветска Русия модернистите поне в началото, преди Сталин да ги подгони, работеха за революцията. В наше време не модернизмът, а чалгата е разложение на цивилизацията и олигархичен инструмент за държане на масите в покорство. 

Франкфуртските философи, особено радикалният критик на „едномерността“ Маркузе, новите леви, Руди Дучке, Фракция „Червена армия“, „Червените бригади“ и подобните им се блъскаха до полуда над въпроса как да събудят класовото съзнание на обуржоазения западен работник или да намерят нов агент на промяната. Терорът се оказа негодно средство. И в Америка прогресистите все се тормозят защо бедните гласуват за интересите на богатите, упоени от „оръжията им за масово отвличане на вниманието“, weapons of mass distraction – боговете, Дарвин в училище, пушкалата, гейовете, черните и латиносите, учените жени и пр. супостати. Над тези въпроси ще се блъскаме явно цял живот и ние, българските и европейските днешни леви интелигенти – защо, по дяволите, българите гласуват против интереса си, защо мислят против интереса си и как да се промени това. 

Някои отговори витаят около нас – по обективни икономически причини сега не става дума за класическите категории „буржоазия“ и „пролетариат“, а за постмодерните „единия процент“, олигархията, и „99-те процента“. Друг отговор е, че независимо от интелектуалната си привлекателност за образованите, от „верността“ и убедителността на идеите си за масите, лявото не може да се противопостави адекватно на дясното, ако няма сравнима „физическа“ сила, свои мощни медии, достатъчно гъвкави, за да не бъдат впримчени в корпоративни паяжини, и годни да формират 24/7 класово съзнание. 

Главният икономически фактор за щастието на хората всъщност не е богатството и дори не скоростта на растежа, а степента на икономическо неравенство и неговото изменение. То расте главоломно от 1989 г. до днес – нямаме обективни данни за България, но вече познаваме резултатите на икономистите Пикети, Саез, Зюкман и др. – няма основание да мислим, че в България е различно. 

Социалното неравенство 

беше обаче сериозен проблем за нас и в последните години на социализма, и то в най-голяма степен катализира неговия крах. Помня, и двамата с жена ми си избрахме за дипломния си учителски изпит по обществознание темата „Класите при социализма”. Беше м. май 1988 г., всички гледахме „Взгляд“, виеха се километрични опашки за „Огоньок“, вреше и кипеше. Базовите ни учителки обаче не бяха във възторг от темата, още по-малко аспирантите по научен комунизъм, членове на комисията (после и двамата аспиранти, разбира се, станаха върли седесари, от ФНСД, и единият не искаше да ни пуска в СУ по стачката след изборите 1990, върнаха ни от вратата, нас и покойния доц. Ламбо Кючуков). Едва ни пуснаха и на изпита, моята базова учителка се разплака в учителската стая след часа ми: „Ами махайте го тоя социализъм, кат’ толкоз ви пречи!”. Базовата учителка на жена ми в Художествената гимназия се застъпила за нея, а аспирантът искал да я скъсат по неблагонадеждност. Бяхме чели съвсем малко, освен статиите на Вячеслав Костиков в „Огоньок“ само нещо от Яцек Курон, нещо от Гайо Петрович на английски в хърватското списание „Праксис“ (М. Джилас не го признавах заради престъпленията му в българска Македония). На урока доказахме с изрядна марксистка диалектика, че висшата партийно-държавна номенклатура е господстваща паразитна класа (милицията и военните – тяхна преторианска гвардия), узурпирала уж „властта на народа” и превърнала държавния интерес в свой користен интерес и своя користен интерес – в уж държавен интерес. Вече бяхме пострадали и лично от тяхната несправедливост и непотизъм. 

До десети ноември 1989 г. ругаех гласно, често за ужас на близките ми, „червените“ за Възродителния процес, за идиотщините на комсомолците по улиците на София през май 1989 г., полицейщината, неефективната икономика. Бях страшно въодушевен от срещата с Митеран през януари 1989 г. в 65-а аудитория на СУ, подписах „онова“ за „Рила и Места“ (после се оказа, че било неправилно) и пропуснах боя пред „Кристал“ само защото бях при детето ни в „Пирогов”. Посрещнахме 10 ноември с огромни надежди, помня особено хубавата реч на А. Вагенщайн в „Панорама“ с Ив. Гарелов на 30 декември. Но още на първия „демократичен“ митинг, на 18 ноември, и на втория, на 10 декември, на пл. „Ал. Невски“, почувствах неприязън и към типа хора, които преобладаваха там и станаха основа на бъдещото седесарие. Отде се взе тоз всенароден син ентусиазъм тогава, особено на големия син митинг през юни 1990 г., развълнувал Анджей Вайда, и де се дяна после? Тогавашният син ентусиазъм извираше от същия подмол, отдето избликваше и червеният преди това, и жълтият в 2001 г., и герберският в 2009 г. От инфантилната вяра на тоталитарната по рефлексите си тълпа в добрите чудеса, че 

едни батковци отнякъде ще ни оправят. 

Без от нас да се иска нищо. Че „едни пари“ са си ей там (англ. out there) – откраднати или предстоящи за получаване отнякъде – въпросът е само да стигнат до нас. Демократичната тълпа в 1990 г. мечтаеше за бърз развод с „панелите и трабанта“ и брак с „еднофамилните котеджи“ и „джиповете“, без да става и дума за работа и споделена порядъчност като в обществата, изобретили котеджите и джиповете. Мечтаеше за незабавна реституция на ограбеното от тях – едра градска собственост за малцина, земя почти за всички, пропилени години за всички, реални или въображаеми житейски шансове за всички – но без да се пита на каква цена ще стане компенсацията им, от кого и как тя ще се оползотвори. И без те да носят никаква отговорност за нищо – най-верният признак за липса на достойнство.

Наблюдавах демократичната тълпа на Орлов мост тогава, и тази, която щyрмува ЦК на БКП и окраде пликчетата захар и флопитата, и тази, която лежеше в „града на истината“, излагайки болни дечица на показ, и ми стана безвъпросно ясно, че у нас нещата отиват, ама много на зле. Липсата на демократична култура, на гражданско съзнание за приоритета на публичното пред егоистичното не се компенсира със скачане, вувузелене и вирене на пръсти. Но най-важното: отвращавахме се от лицемерието на пребоядисалите се за една нощ нови „демократи“, бивши първи комунисти! Класически е примерът на нашия колега от СУ, сега доц. д-р в БАН, Алекси Апостолов. Ако онова беше сън на разума и нравствеността, зомбификацията на старото синьо миналото лято на жълтите павета пък беше истински кошмар. Който обаче вкара – за последен път – сините в парламента. 

Главният ми идеен проблем със сините пък беше, че

не може да се слага равенство между Живковия режим и социалистическия идеал. 

Последният ще бъде вечно жив и никога няма да дойде време интелигенцията и младите като цяло да се увличат по Айн Ранд. Нейните твърде дълги слугински романи, обременени от посредствено средношколско философстване, никога не са се смятали в САЩ за добра литература, дори когато имало нещо като малък личен култ към нея, чийто единствен известен жрец бил бившият шеф на Федералния резерв Алан Грийнспан, завинаги озлочестен от катастрофата в 2008 г. Все пак това е времето на Великото общество, борбата за граждански права и срещу Виетнам и на Лятото на любовта! Почти няма останали „обективистки“ клубове и из по-калпавите американски университети и в тях ходят само хора, извънредно подобни на нашите комсомолски натегачи преди десети. Американските консерватори и нашите тогавашни комсомолци, сега демократи и либерали, са една и също порода, като излени от един калъп. А който се интересува специално от руско-американската литература, да не си губи времето с Ранд, а да вземе да прочете Набоков. 

Основната задача (т.нар. „основен икономически закон”) на социализма беше: „все по-пълното задоволяване на растящите материални, духовни и социални потребности на трудещите се“. Достоевски обвиняваше социалистите, че носят „ситост и вериги“; западните левичари (и маоистите преди Дън) обвиняваха СССР, че строи „държавен капитализъм“, чиято цел е същата като на частния – консумирането. Западните левичари – като франкфуртците – смятаха също, че СССР, САЩ и Третият райх са горе-долу „един дол дренки“ – техника, плюскане, отчуждение, несвобода, тъпотия, митомания, „последният човек” на Ницше. Но „социалистическата“ икономика никога не реализира „основния си закон“ и на практика създаде общество на плановия дефицит. И дефицитът на потребителски стоки се превърна, наред със социалното неравенство и икономическата неефективност, в основен фактор за краха на социализма. И затова старият социализъм не може да се възроди – той се саморазруши по обективни причини, а не беше „предаден“ от Горби и Луканов или „победен“ от Рейгън и Тачър. 10 ноември беше неизбежен. 

Наистина, преди Десети не много хора извън вътрешните интелигентски „гета“ се вълнуваха от свободата на духа, повечето държаха на „карго култовете“ към „западните стоки“ и „телефоните без шнур“. „Карго култовете“, разбира се, са живи и здрави в България и днес, макар да личат и плахи кълнове и на „аскетизма“, който иде отвъд „консумеризма“. Толкова повече ще расте значението на социалистическия идеал и като коректив на несъвършенствата на пазара, и като „сърце на един безсърдечен свят“. Загубило себе си като идеал, на власт при „социализма“, лявото е обречено да се намери отново в опозиция при капитализма.