/Поглед.инфо/ Той е комбинация от честност, некомпетентност, завидна самоувереност и чувство за непогрешимост, която при наличието на реална власт ражда крайно нежелателни обществени последици

Кое е по-лошо за обществото: да го управлява умен, но бездеен тарикат, или честен и деен, но некомпетентен мегаломан?

На 15 септември 2015 г. станаха известни двете президентски номинации за членове на Конституционния съд.

Едната от тях е на бившия министър-председател на България Филип Димитров – политическа фигура от близкото минало, недолюбвана от мнозина и от ляво, и от дясно. (Спомням си една някогашна статия в дясно ориентирания вестник „Стършел”, в която Филип Димитров беше наречен „рибена кост в гърлото на българската демокрация”).

Макар че малко ме е яд на президента, аз нямам намерение да критикувам номинацията. Тя обаче ми дава повод да погледна личността на Филип Димитров от един необичаен ъгъл – този на неговите философски „изцепки”. В случая интересен е не Филип Димитров сам по себе си, а типичният образ на българския десен реформатор. Там е работата, че в маловажния наглед епизод, изложен по-долу, има нещо твърде типично: една комбинация от високо самомнение и шокираща липса на компетентност, която вече четвърт век определя поведението на българските реформатори.

Философски дебат в Народното събрание

През месец септември 2005 г. в Народното събрание се обсъжда проект за наказателно-процесуален кодекс, в който фигурира словосъчетанието „обективна истина”. Това става повод за гневната реакция на Филип Димитров, който предлага прилагателното „обективна” да отпадне. В полза на тази редакция той издига следните аргументи, които тук предавам почти дословно:

„Терминът обективна истина е абсолютно непреводим на езика на която и да било правна система, защото той представлява част от комунистическия новоезик”, утвърден в школата на Вишински.

„Въвеждането на термина „обективна” би могло да създаде мрачни асоциации” с т.нар. възродителен процес, когато в името на обективната истина са били сменяни мюсюлманските имена с християнски. (?)

Този термин внушава идеята, че вместо състезателност съдът трябва да се стреми към нещо друго, към някаква обективна истина – „инициатива, която би ни доближила до една почти инквизационна процедура.” (?)

В Конституцията „принципът на състезателността е записан, а принципът на „обективната” истина е отхвърлен”. (?)

Терминът „обективен” е дошъл в комунистическия новоезик от Лениновото определение за материята.[i]

По-нататък в залата избухва спор, който много ни напомня за езиковия спор в Ганковото кафене от Вазовите „Чичовци”. Понеже не съм хуморист, а преподавател по философия, ще се огранича с кратък философски коментар по въпроса.

Малко философия

Противно на това, което твърди Филип Димитров, тезата за обективността на истината не е нито комунистическа, нито буржоазна: за философията тя е нещо като Питагоровата теорема в геометрията.

Терминът „обективна истина” фигурира напр. в речника на Карл Попър, който в различни свои произведения (включително в „Отвореното общество и неговите врагове”) твърди, че защитава теорията за обективната истина. (§2 на гл. 10 от неговата книга „Предположения и опровержения” е озаглавен „Теорията за обективната истина: съответствие с фактите”.) Както е известно, К. Попър е един от най-видните съвременни критици на марксизма.

За обективност на истината говори и известният руски религиозен философ Николай Лосский, който завършва живота си в изгнание по вина на комунистическия режим. Разяснявайки в различни свои произведения (като напр. „Въведение във философията”) смисъла на термина „истина”, Н. Лосский твърди, че истината не може да се мисли по друг начин, освен като обективна, защото противното означава релативизъм, а тезата за относителността на истината е нещо като „дървено желязо”.

Философските термини „обективно” и „субективно” означават „зависимо от обекта” и „зависимо от субекта”. Тези термини са корелативни – което не е обективно, е субективно, и обратно (което не е субективно, е обективно). Ако кажем, че истината не е обективна, ние все едно казваме, че тя е субективна.

Тогава ние влизаме в противоречие не просто и не само с някаква философска теория, но с обичайния смисъл, който влага в думата „истина” всеки нормален човек.

 Казано на прост, човешки език, философската теза за обективността на истината служи за съкратено изразяване на схващането, че ако една мисъл е вярна, тя е вярна сама по себе си, независимо от човека, който я мисли (независимо от това кой, кога и защо я мисли и дали вярва в нея). Наричайки истината „обективна”, ние казваме, че ако едно твърдение е вярно, то е вярно за всички – че няма моя и твоя истина (истината е една за всички).

В юридически контекст тезата за обективността на истината означава, че няма привилегировани субекти – прокурори, съдии, съдебно жури, президент, патриарх, обществено мнение и пр. – които създават истината или имат някаква власт над нея. Съдът може само да установи истината (което не винаги става); истината не зависи от мнението на съдебното жури. (От това, че съдебното жури погрешно е постановило, че капитан Драйфус е предател, той не е станал предател.

 По същата логика твърдението „Земята е плоска” не е било никога вярно, въпреки че в миналото това мнение е било общоприето.)

Алтернатива на тезата за обективността на истината е тезата за субективността на истината. Подобно на Н. Лосский, и основоположникът на модерната логика Готлоб Фреге във въведението към своята Логика отбелязва, че тази теза е логически противоречива, т.е. в известен смисъл немислима. (Ако всеки твърди, че има своя собствена истина по някакъв въпрос, то значи, че всички твърдения са оспорими и в този смисъл – равноправни. Но тогава и самото твърдение „всички твърдения са оспорими” става оспоримо, т.е. точно толкова резонно, колкото и неговото отрицание.)

Некомпетентността е хронична болест на българския политически живот, но когато тя се съчетае с мегаломания и реформаторска страст, се превръща в стихийно бедствие.

Срещу Филип Димитров са били отправяни различни упреци, но трябва да се признае, че той има репутацията на честен човек. Аз съм склонен да мисля, че тази репутация е заслужена и че на фона на моралната развала на българския политически елит неговата личност вдъхва респект. (Прави му чест, че в една своя книга той оценява високо моралните качества на своя колега и политически опонент Жан Виденов. Това е благороден жест, който е твърде необичаен за нашия изпълнен с простащина политически живот.)

Обаче как да си обясним поведението му при обсъждането на проекта за наказателно-процесуален кодекс? Защо, бидейки абсолютно некомпетентен по обсъждания въпрос, той така категорично се опитва да наложи това свое абсолютно некомпетентно мнение?

Отговорът е само един: в случая не става въпрос нито за някаква преструвка, нито единствено и само за некомпетентност. Към очевидната некомпетентност в случая трябва да се прибави и една завидна самоувереност, която сякаш замъглява самокритичността и кара човека да се мисли за непогрешим специалист по всичко. Това според мен е нещо типично за българския десен политик – реформатор.

Той говори така, сякаш вчера е бил на аудиенция при Дядо Боже и сега само свежда до знанието на публиката една поредица от несъмнени истини.

Това обаче далеч не е печеливша тактика: българинът по принцип не цени интелектуалното превъзходство, било то действително или мнимо, и винаги има едно на ум: колкото повече се надуваш, толкова е по-вероятно да те намразят или да станеш за резил.

Затова хитрият човек обикновено си трае – дори ако е „на ти” с проблема, той често предпочита да слуша другите и да не се прави на многознайко.

 Без да познавам лично Филип Димитров, аз не мисля, че е бил хитър политик, нито че е хитър човек. Той е типичен реформатор с фанатичен блясък в очите. Това значи една комбинация от честност, некомпетентност и чувство за непогрешимост, която при наличието на реална власт ражда крайно нежелателни обществени последици.

И тук възниква един принципен въпрос. Кое е по-лошо за обществото: да го управлява един умен, но бездеен тарикат, на когото не може да се вярва, или един честен и деен, но некомпетентен мегаломан?

Казано е, че не греши само този, който нищо не прави. Аз обаче мисля, че необмислените реформи са по-лоши от „нищоправенето”. Ако не можеш ясно да си представиш и да оцениш последиците от бъдещите социални преобразования, по-добре не се захващай с тях.

 Неслучайно Лаоцзъ е казал, че не е добре за народа, когато управниците са прекалено дейни. И точно в това според мен се състои основната грешка на прехода: управленската инициатива беше предоставена на вманиачени десни доктринери, които, без да държат сметка за националния характер на българина и за реалните му възможности, се опитаха да прекроят из основи действителността, водени от съзнанието за собствената си непогрешимост.

Тази политика продължава и до днес, защото в коалиционното правителство на Бойко Борисов реформаторите свирят първа цигулка.

Господин Борисов, не съзнавате ли, че реформаторите са истинска напаст за България!  

  • Проф. д.н. Венцеслав Кулов е преподавател по философия и логика в УНСС.

[i] Стенограма от тридесетото заседание на Народното събрание на Република България, 29 септември 2005 г.