/Поглед.инфо/ Дългата, преминала през множество обрати, успехи и поражения, борба на капитала за ликвидирането на българската левица като че ли приближава към своя (за съжаление!) успешен край. Тази борба е коварна, а противодействието срещу нея е трудно и почти невъзможно, защото основната й част бе съсредоточена вътре в БСП и възложена на най-важните и авторитетните й лидери – някои от които и председатели на партията. Това я прави неафиширана, невидима, нелегитимна, подла, непредсказуема и неотразима. Капиталът не жалеше сили и пари, за да мобилизира своите верни войни, да ги надъха и озвери. И ето, сега сякаш идва краят и той може да се похвали, че е спечелил най-важната война в своята нова история.
Успехите на левицата не бива да се свързват с това дали печели избори и управлява държавата; нейното влияние не се измерва с годините, прекарвани във властта. Дори напротив, властта я разяжда и обезсилва, прави я малко или много конформистка, понеже е длъжна да се подчинява на обективните обстоятелства, като се подчинява на либерализма и спазва неговите изисквания – особено в икономиката и геополитиката. Тя се принуждава да върви след или заедно с държавите-партньорки от Европа и света, изповядвайки тяхната воля в международните отношения и в поддържането на световния ред. Но въпреки това тези партньорите не й вярват и обикновено управлението й е кратко и завършва с тежки поражения на изборите.
Политическото значение на левицата е високо, когато тя успее да направи идеите си достъпни за голямата част от обществото, подготвяйки го за неизбежните радикални изменения в социално-политическата и икономическата система, за новия световен и вътрешен ред. Левицата е длъжна да убеждава хората в силата на тези идеи и да ги накара да повярват, че подобни промени действително предстоят и че идва нейното време. Такава е била българската левица не когато е била представяна със свои депутати в различните състави на Народното събрание, а през 40-те години на ХХ век, когато е била забранена, преследвана, мачкана, тероризирана и физически почти ликвидирана. Тогава именно тя е била най-жива и е показвала, че има надежда за отечеството ни и че скоро тази надежда ще се осъществи практически. Макар че кой е вярвал, когато е виждал светкавичните победи на Хитлер в съдружие с т. нар. „европейски демокрации”. И когато промяната действително се е осъществила, левицата е била готова да поеме историческата отговорност. Нещо повече, тя е имала широката обществена подкрепа и доверието на народа, защото е следвала своите идеи и принципи, своята идеология и е изработила свой политически проект за бъдещето. Защото е знаела какво ще се случи и е работела всеотдайно за този резултат.
Но БСП се отказа от тази своя история и прие други принципи на политическо поведение. Тя се „социалдемократизира”, като преди това се отказа от идейното си учение и предпочете да бъде „модерна лява”, „обновена”, „парламентарна”, „реформирана” и каква ли не още партия, за да оцелее, просъществува, да се харесва и убеди обществото и Европа, че е скъсала с миналото си и никога няма да го повтори. Тактически това бе правилно, но за нея и преди всичко за нейните „идеолози” и ръководители това не бе тактика, а дългосрочна стратегия, чрез която получава възможност за участие в управлението, а когато е извън него, нейните водачи да са близо до властта и се възползват от благата й. Докато постигаше високи изборни резултати, всичко беше наред и „стратегията” се оправдаваше като далновидна и мъдра. Толкова далновидна и толкова мъдра, че членската маса не успя да види как зад думите и розовата мъгла левицата методично се убива и разлага; как се размива нейният облик и се обезсилва волята, желанието и стремежът й към стратегическата цел на всяка левица – радикалната промяна на системата. Не бе случайно, че в цялото ново време БСП не говореше за социализъм, макар да се нарича „социалистическа”. За нея по-важното бе „да осъществи мирния преход” и се утвърди „пазарната икономика”. Един от нейните лидери дори с апломб на вещ политолог и историк повтаряше, при цялата идеологическа и политическа нелепост на твърдението, че БСП е за пазарна икономика, но не и за пазарно общество. Лидерите на БСП не само не смееха да говорят за социализъм и не вярват, че е възможно той да бъде постигнат, но и не желаеха, а и сега не желаят и бягат от него като дявол от тамян. А иначе са за „лява политика” и срещу „десния модел”. С тази „лява политика” и „разрушаване на „десния модел” разрушаваха левицата.
И ето, днес се вижда колко левицата е идейно обезоръжена, обезличена, смалена. Въпреки всичко ще кажа и ще повторя, че тя е жива. Жива, ала толкова измъчена от ударите, които получава, че с отворено сърце жадува някой „отгоре” на всяка цена и още сега, веднага, да й обещае „победа”, за да й вдъхне увереност и надежда. „Победата” я обнадеждава и тя вярва, че днешните й лидери я водят именно към нея; въодушевява се и се обнадеждава - затова ги харесва. Толкова ги харесва, че отново е доверчива до наивност и е готова да приеме, че „всичко, което хвърчи, се яде”. Т. е. че най-сетне е поет пътят към властта и че се е намерил най-сетне човек, който да я води по този път.
Левицата днес, преди президентските избори, е изправена пред необичаен, но тежък избор между „или” и „или”. Или спечелване на тези избори, което ще потвърди правилността на решенията на последния конгрес на БСП, но ще прекъсне окончателно започналия преди това плах и колеблив процес на идейно обновление, формиране на лява идеология, организационно укрепване на БСП и освобождаване от задушаващите я бизнес кръгове. Или поражение на изборите, преоценка на конгресните резултати и постепенно възвръщане към онова, което бе започнато в бавното и мъчително търсене на собственото лице и на средствата, с които левицата ще осъществява, но малко по-късно, заветната цел.
При първия избор е неизбежен триумфът на т. нар. „червени олигарси” (Стефан Продев ги наричаше „червени мобифони”), „бетониране” на сегашното ръководство, предсрочни парламентарни избори и „национално обединение” за излизане от „кризата”. Това обединение засега изглежда екзотично и твърде радикално, защото е коалиция за общи действия с ГЕРБ и изобщо с десните партии, интеграция с АБВ и насочване на цялото внимание и всичката обществена енергия към запазване на статуквото и на „евроатлантическата ориентираност”. Което не само ще бъде гибел на левицата, но и на държавата, обществото и нацията.
Изборът на втората възможност означава тежък удар за радикално настроените в левица, но и за „червените олигарси („мобифони”), преобладаващи в сегашното ръководство на БСП, защото ще ги отдалечи още повече от властта и ще им затвори вратите към облаги и обществени поръчки. А и ще ги изхвърли от узурпираните от тях места. Провалът ще означава още години далеч от властта! Това не е блага перспектива,нали? Но при този вариант ще възкръсне възможността за идейно и организационно укрепване на левицата, за избистряне на идеите, които тя трябва да осъществи, както и за стягане организациите по места, очистване от всички, които й пречат и я разлагат отвътре. Тогава очевидно ще се начертае най-сетне новият курс и новата стратегия, за да се подготвят БСП и левицата за новите им роли и отговорности, които историята ще им постави.
Резонно е да си зададем въпроса „ще направят ли БСП и левицата верния избор?”. Моят отговор е: БСП и левицата сами сега няма да направят никакъв избор – този избор е направен вече от други и сега само трябва да му се придаде легитимност и „лява” автентичност.
В резултат на този, направен от други, избор левицата ще спечели президентските избори! Това предвижда пуснатият в ход сценарий! Стига, разбира се, да не настъпят някакви изключителни обстоятелства и не се задействат някакви други интереси, а също и ако не се променят по причина, която сега не се вижда, действащите лица и изпълнителите (напр. левите лидери не проявят внезапно честолюбие, глупост, непослушание или някои по-силни и по-влиятелни фактори ги принудят да се откажат да участват в този сценарий. Но засега няма такава индикация).
Този сценарий се олицетворява и контролира не от някого другиго, а от българския капитал и има благословията и покровителството на външни сили. Но ще се изпълни от Корнелия Нинова и нейното най-близко обкръжение и с активното участие на Георги Първанов и неговата партия и по-малко активното на Татяна Дончева и невидимото зад нея „Движение 21”. Заедно, подчертавам това, със сега управляващите.
Сценарият е опасен и дори гибелен за БСП (а и за цялата левица, доколкото я има извън БСП), тъй като тогава именно ще изкристализира всичко онова, което й бе сторено; ще се види до какво е довела нейната социалдемокрация и непремереният и далеч отишъл неин опортюнизъм, всичките й операции да се реформира и скъса с тоталитарното си минало, заедно с приобщаването й към евроатлантическите ценности и участието й в „новия цивилизационен избор”. Коварството на сценария е, че никой не би се възпротивил и не би се отказал от една (голяма или малка) „победа” над ГЕРБ на президентските избори, а евентуално след това и на парламентарните (да не говорим за отказ от формулата „край от модела ГЕРБ”), тъй като при втория вариант няма гаранции, че действително ще заробят оздравителните процеси и наистина ще започне идейното и организационно очистване и укрепване.
Тук е драматизмът на ситуацията за левицата. За да се избере вторият вариант, трябва още съзнание за зреещите и настъпващи процеси и събития в международната политика, за предстоящата промяна на полюсите и възстановяването на зоните на влияние, за установяването на новия световен ред, в който България ще заеме друго място и ще влезе в други геополитически взаимоотношения. Тогава ще бъде необходимо да се промени външната политика на левицата, а и на държавата. А в сегашния момент действат само догадки, предчувствия и усещания, докато реалните геополитически промени са все още смътни, не съвсем убедителни и без гаранции за тяхната необратимост. Успехът трябва да се кове още сега, веднага – утре е късно и нас може и да ни няма. (И най-вероятно няма да ви има!). За какво търпение и стратегии да говорим тогава.
Нетърпението обаче е пагубно и допълнително разяжда левицата, давайки поле за действие на онези сили, които работят за нейното унищожаване. Наивна в своите жадувани надежди и заслепена от откриващите се пред нея химери, мечтаеща да се види най-сетне победител, тя не забелязва опасностите и доверчиво върви към края, към който я водят злоумишлениците й. Заговорът така е оплел хората в себе си, че противници и врагове безсрамно са си подали ръце, стиснали са ги под масата и сладостно очакват края на левицата. Макар за пред света да се кълнат в друго.
Ако тя най-сетне не се осъзнае и не се събуди, за да види кой и накъде я води, нищо чудно този край скоро да настъпи. Тогава непременно ще се намери кой да го обяви.