/Поглед.инфо/ Накратко: след умерени караници и напомняне на стари и нови грехове, парламентът преодоля президентското вето върху актуализацията на бюджета.

На пръв поглед това беше важното. Но всъщност се случиха още три важни неща, от които, при желание, може да се извлекат не по-малко важни изводи и поуки за бъдещето на протестите изобщо.

Първо, стана немислимото от много години насам – протестиращи и контрапротестиращи се събраха на едно и също място, разделени от крехките кордони на МВР. При това за първи път контрапротестиращите бяха с пъти повече от протестиращите.

Второ, колкото и парадоксално да е, това не ентусиазира и не повиши агресията на протестиращите. Тези, които се провокираха от нищо, от един дребен израз на полицай, от един автобус, от едни заграждения /спомнете си как охотно и в ритъм със скандиранията ги ритаха предишните дни/, вчера се стреснаха, може би дори малко поуплашиха и смениха речника и дори стила си. Изведнъж се оказа, че „другите” „нямат право”, „има грубо погазване на закона”, „ще ги съдим”, „ставащото е престъпление”.

Какво се случи? Защо тези, които повече от 2 месеца ежедневно нарушаваха закона /нито един от протестите не е организиран и проведен по предвидения в закона ред/, изведнъж се сетиха за него и дори решиха да търсят ЗАЩИТА ОТ НЕГО за нарушените им права?

Сигурно може да се посочат много обяснения, но главното, според мен, е че те за първи път видяха модела на собствените си действия, но насочен срещу самите тях.

Защо не решиха да пробват да пробият полицейския кордон, да направят жива верига и да блокират парламента? Това, че бяха малко, е половината от обяснението. Втората част, според мен, е в това, че за първи път те трябваше да се изправят не само срещу полицията, която стресирана и наплашена от проверките за полицейско насилие, щеше да употреби насилие само в краен случай и само в минимални форми, но и срещу 2500-3000 души, които са същите граждани като тях и също могат да решат да не са законопослушни. Това беше нагледен урок, който твърдо показа на протестиращите, че не само те „имат право”, не само те „са народът”. Може би именно в опит да спасят тази си позиция протестиращите изляха и простотии от типа „турците ни нападат”, „това е Турция срещу България” и пр.

Сега е време да поема няколко тона упреци на тема: не знам ли, че това не е автентичен граждански протест, тези хора са качени на автобуси и докарани в София за да правят навалица и да пречат за постигането на целите на „автентичните” протестиращи, това са хора, събрани „от кол и въже”, от бюрата по труда, това са беззъби, бедни /както ни показваха фотогалериите по сайтовете/, неграмотни хора, на „които следва да се забрани да гласуват”i...

Знам, уважаеми читатели, знам, че действията на организаторите /най-общо казано БСП и ДПС/ сигурно са морално укорими. Сигурно една част от присъстващите пет пари не дават дали Орешарски или Олигархски или кой да е друг ще е премиер. Знам, че сред превозените граждани има и такива, които изобщо не знаят кой ръководи изпълнителната власт... Но съдейки по организаторите, спокойно предполагам, че нещата са направени „леге артис”, че морално може да са укорими, но юридически са безупречни.

Знам също, че вчера се демонстрира безусловно силата на организацията над тълпата. Преди дни приятел във Фейсбук ме упрекна, защо наричам протестиращите, организирани чрез социалните мрежи, „тълпа”. Тук става въпрос, продължи той, за модерна, хоризонтално /нейерархично/ организирана общност, която тепърва ще се развива и ще доказва своите възможности. Не знам, може би в бъдеще това някак ще съумее да сработи добре. Но засега мисля, че няма да се случи, поне по следните няколко причини:

Първо, имаме работа с хора, които до голяма степен не се познават, не подозират доколко са автентични /нищо не пречи вместо като стар, дебел, беден и болен, какъвто съм, във Фейсбук да бъда млад, красив, здрав и богат/, приятелствата /освен ако не са подкрепени от предходни или последващи връзки/ са твърде и твърде условни. Ако закъсате за пари до заплата, по мрежата ли ще търсите заем или ще се обърнете към някой реален приятел, колега, съсед, роднина? Какво знаете за ценностите, принципите и нормите, по които живее фейсбук-приятеля ви? Това, че сте „харесали” нещо, гарантира ли, че ще харесате и следващото? Случвало ли се е да харесате нещо по препоръка на приятел, без изобщо да знаете какво е?

Повтарям, става дума за виртуална реалност, в която това, че 10000 души са харесали и подкрепили една инициатива, в никакъв случай не гарантира присъствието им на инициативата. Това, че днес са дошли, изобщо не значи, че утре пак ще дойдат. Това, че в едно отношение имаме обща позиция, не означава автоматично че сме единомишленици. Виртуалната реалност има и някои общи неща с другата, реалната реалност, но в много случаи е това, което Жан Бодрияр нарича симулакрум (ii), т.е. истина, но за несъществуващото.

Второ, организацията, която ще създадете по мрежата, може и да проработи, но само при наличие на консенсус /освен общото съгласие, няма друга сила, която да доведе до общо действие/ и само чрез съгласуване с другите ценности, интереси, задължения и т.н. от реалния свят. Ето, например, виждам добра „зелена идея”. И аз, като хиляди други българи, се вълнувам от тях. Кликвам „харесва ми”, веднага обещавам да участвам. И казвам истината, във виртуалния свят аз съм твърдо убеден, че ще ида. Но в реалния свят ми звъни шефа и възлага извънредна задача и/или жена ми мърмори, че почистването на дома го отлагаме вече трета седмица, и/или детето вдига температура, и/или брат ми ме моли за услуга, и/или ... Във виртуалния свят аз съм свободен човек без шеф, жена, ангажименти, но в реалния съвсем не е така. Чудно ли е тогава, че само 2-3 пъти успях да се включа реално в тези инициативи?

Това, което казвам, го осъзнават и протестиращите. Достатъчно е да се запитаме, чий е роялът на площада срещу парламента, по Фейсбук ли се пренесе там, колко струват 2400 балона, 240 китайски фенера, представления с гола гръд и костюми отпреди 200 години? Случайно ли е, че сред протестиращите има редица емисари на политически партии, които, макар и като „граждани”, все пак се стремят да придвижват нещата в исканата от тях посока?

Ще кажете, добре, хората извън мрежите си имат своите земни проблеми, но, когато дойдат изборите, гражданите ще подкрепят съответните каузи. Звучи добре, но и в това не вярвам. Аз харесвам зелените каузи, но никога не съм гласувал за „Зелените” , от една страна, защото считам, че има и други, не по малко важни каузи, които зелените не защитават, а от друга – не искам да си изхабя гласа. Те нямат структури, ресурси /пари, работа по места/, надали ще влезнат в парламента. Сега, след като станаха „жители на реформаторския блок на старите муцуни”, сигурно ще получат някакви гласове, но не и моят. Е, и какво от това, че харесвам зелените каузи?

Протестиращите са ми симпатични.Те имат кауза, имат и куража да я отстояват. Антимонополният патос и исканията за честна политика ми импонират(iii) не по-малко, отколкото на моя приятел, но не мисля, че само със социалните мрежи и хоризонтални структури могат да постигнат успех. Добре, не искат йерархична структура, не искат лидери, не искат и партия . При създадената негативна конотация на последната дума, май и аз вече не искам партия. Но без създаването на някакви реални структури, без проникването на тези организационни структури в различни региони и слоеве на населението, дори и такива, които са „обезинтернетени” /извинете за словесния изрод/, тяхната кауза или ще се издърпа като килимче изпод краката им, или самите те ще се разпаднат и уморят да искат нещо, което не става, или от това, което стане, ще се възползват познатите ни политически мародери.

В заключение, нека се върна към заглавието и разкажа една история за силата на организацията. През 1798 г. в египетския си поход Наполеон се сблъсква с мамелюците(iv), особена военно-феодална каста, сформирана на принципа на еничарския корпус, състояща се от страхотни воини – шампиони на ятагана и другите /според историческия период – те са съществували от първите кръстоносни походи до 19 век/ оръжия. При среща на мамелюк с 1-2, че и трима френски войници, почти сигурно мамелюкът ги побеждава. При отделение от 10 души обаче, те успяват да окажат отпор на 8-10 мамелюци. Ако французите са рота /60-70 души/, могат и да победят същия брой мамелюци. А ако са около 100 – обръщат в бяг 200 мамелюци. Защо става така, мисля че всички се сещат – френската армия е организирана, в нея има сътрудничество, разпределение на ролите, дисциплина. Мамелюците са страхотни воини, но всеки е велик герой сам по себе си, свързан е с другите почти както сега ни свързва Фейсбук.

Мисля, че би било добре, ако поне организаторите на групите на протеста в мрежата от време на време си спомнят тази история. А ако не искат тази, нека си спомнят и осмислят 16 август.

–––––––––––––––––––––––

i Изразът е от коментарите на читателите на в-к „Сега”, доколко може да се приеме, нека всеки сам отсъди според степента на демократичност на мисленето си.

ii Понятието е на френския философ и социолог Жан Бодрияр, обещавам по друг повод да го разгледам по-подробно, за любознателните – потърсете в Гугъл.

iii Аз затова и се включих в Харта 2013

iv Българският правописен речник твърди че множественото число на „мамелюк” е „мамелюки”, но аз използвам придобилата гражданственост форма.