/Поглед.инфо/ Много са тези, които силно желаят да обявят края на БСП и левицата. Разбира се, ако този край наистина настъпи. Пред доста хора е поставена „историческата” задача да ликвидират видимата и невидимата, съзнателната или несъзнателната, активната или пасивната съпротива срещу настъплението на капитала и постигането на заветната цел на протичащата днес „глобализация” по американски – пълното уеднаквяване и обезличаване на света и превръщането на народите в покорни изпълнители на волята на т. нар. „златен милиард”.
Това не са само дясно настроени и следващи неолибералните принципи за общественото устройство, икономическото развитие и разпределение на благата хора. Не са малко сред тях, които членуват в БСП и други леви партии, говорят с лява риторика, призовават за лява политика. Но вършат подмолната си дейност упорито и последователно за разпада на левицата. Разрушават я с каквото попадне и както се случи. Не винаги е лесно тези хора да бъдат забелязани и откривани, не защото действат толкова вещо и умело, а заради това, че в БСП и левицата се е създала благодатна среда за виреенето им. В такава среда на тях им е лесно да се приспособят – достатъчно е просто да заговорят така, както на средата й се иска, и те дори ще се превърнат в нейни любимци. На този проблем трябва да се обърне внимание; той не бива да се подценява с оправданието, че БСП е скъсала с порочната практика на „търсене врага с партиен билет”, че гарантира свободата на мнения, че не бива да сме подозрителни към „свободомислещите”. В политиката обаче не е достатъчно да виждаш цялата гора; необходимо е да забелязваш и дърветата в нея.
Правя тези уговорки, за да насоча вниманието на читателите към един голям проблем, който вече го виждаме, но още не му даваме необходимата формулировка, обяснение и пълна оценка
Този голям проблем за БСП и за цялата българска левица от последните 25 години е Георги Първанов.
Бързам още тук да кажа, че не познавам човека Георги Първанов, а и моите размишления не са за неговата личност, а за явлението и проблема, проявени и проявяващи се в него като политик и държавник. Държа на това уточнение, за да не се пораждат недоразумения относно съдържанието и смисъла на казаното по-долу.
Затова и добавям и подчертавам: Георги Първанов, който е един от най-видни леви водачи, организатори и идеолози,и който от името на левицата е бил и президент на Републиката, е най-последователният и непримирим рушител на БСП още от края на 1996 година. Той е такъв не само след изтичането на президентския му мандата му, а още докато бе председател на партията. Първанов не можеше да не си дава сметка, че претенциите му отново да я оглави не са реалистични (особено в конкретния тогавашен момент), но непременно ще предизвикат сътресение в нея, ще я развълнуват и разделят (защото социалистите тогава го уважаваха), ще я разцепят и ще противопоставят едни части от нея на други. И че пукнатина, предизвикана от него, ще породи нова, а не се знае колко още след тях. Значи ударът му е бил премерен.
Но това е късен случай. Подобен ефект обаче имаха редица негови „акции”, докато беше председател – особено тези, с които той уж целеше „реформирането” на БСП. Първата бе още в началото на неговото председателстване и му бе възложено от конгреса, на който бе избран за лидер, да състави заедно с Николай Добрев ново правителство. Когато днес говорим за събитията от 14 февруари 1997 г., кой знае защо се забравя, че имаше такова конгресно решение и то не даваше никакво право на новоизбраните партийни органи да го отменят. Те просто бяха задължени да направят всичко възможно, за да уталожат предизвиканите от СДС брожения в столицата и възвърнат нормалния живот в държавата. Днес Георги Първанов се хвали, че е спасил страната от гражданска война, а всъщност само пришпорваше БСП да излезе от властта. Той твърди, че тогава с Николай Добрев са мислели не тясно партийно, а държавнически. Страната изкуствено се нагнетяваше и то не единствено от СДС, а и от БСП чрез лидера си, за да се направи безспорно твърдението, че ако БСП не се откаже от мандата, проливането на кръв е неизбежно. Помни ли някой колко време самата БСП и нейното ръководство бяха в неведение относно хода на провежданите консултации от Първанов и Добрев, какви договорки правеха и какво реално получиха и как самата БСП губеше енергията си, изпълваше се с колебания и чувство за безсилие и безполезност. Тя тогава именно рухна и започна да разрушава своите организационни структури.
Дори и да приемем, че тогавашните събития са били извън контрола на партийното ръководство и че в тяхното протичане активно и безапелационно са действали и външни сили, пак ще видим, че Георги Първанов разигравал всички, докато намери приличен аргумент, с който да оправдае отдавна взетото от него и Добрев решение за отказ от мандата. И никой след това да не пита защо не е изпълнено решението на конгреса!
Като опозиция и под ръководството на Георги Първанов БСП безпомощно се луташе в своята идейна обърканост и организационна немощ. Партията се рушеше. Рушеше се целенасочено, като постоянно се залагаха конфликти в местните организации. Тогава именно БСП бе сериозно и съзнателно съсипана отвътре, като се създаваха съсловно-класови различия между членовете и симпатизантите, а т. нар. „червени олигарси” завзеха ръководните постове и наложиха своите интереси и разбирания върху политиката на БСП. Днес сърбаме попарата на тази политика.
Забравихме ли как Георги Първанов и цялото тогавашно ръководство се кълняха на един от конгресите, че ще има непременно референдум за присъединяването на България към НАТО, само и само за да убедят делегатите да се съгласят да се запише решение, че БСП е за НАТО. Активното участие на БСП за присъединяването на страната ни към Евросъюза и НАТО отчая много социалисти и те обърнаха гръб на партията, която ги бе излъгала, че ще допита до народа и ще поиска неговото одобрение. Нима някой вярва, че това е минало без последици и разцепления?
Ами няма ли най-сетне да заговорим за т. нар. „лесидренски процес”, за усилията на Първанов в „социалдемократизирането” на БСП, както и за налагането на „социално-либералния модел” и „отиването отвъд капитализма” и други подобни теоретични формули и политически практики, които отдалечиха партията от нейните традиции, нараниха идейните й принципи, превърнаха я в оръдие в използването на властта за лични облаги и лобистки интереси и трайно обвързаха БСП с неолиберализма.
Колкото и да не искам да повярвам, ще изплюя камъчето: избирането на Първанов за президент, ако не спаси напълно БСП и левицата от разпад, поне силно забави скоростта, с която те се движеха към него! С излизането на новия президент от нея БСП получи глътка въздух и време, за да започне интензивното си лечение. Друг е въпросът дали се възползва и в каква степен от тази възможност. Но историята им я даде!
Днес Георги Първанов много говори „как е поел партията”, „как е печелил избори”, „в какво състояние я е оставил”, разчитайки на слабата памет на хората и на това, че пред себе си няма кой да му възрази и посочи реалните факти от неговата тогавашна дейност като председател. Никакви избори не е печелил той. А неговата „лична” победа на президентските избори бе дело на цялата левица, а не гласуване специално за него.
И ето нашият „успешен президент” и „радетел за обединението в ляво” направи своя партия, в която триумфално легитимира съратниците си в разцеплението на БСП и левицата. Разцепил предишната си партия и обезсилил левицата не поради идейни различия, а поради служението си на пъкления замисъл за разрушаването й, започва да говори отново за обединение, за общи действия и коалиции в ляво. Но най-напред се присламчва към ГЕРБ, за да бъдат ударите му по лявото още по-тежки и непредотвратими (вече и с решаващата помощ на властта), усуквайки се, че уж ще дава лява насока на социалната политика на държавата. Тази насока бе толкова лява, че българите изгубиха и малкото си останали социални придобивки.
Видя се напълно ясно, че АБВ е откъсване на „живо месо” от партията-майка, легитимиране и осветляване на тези, които и без това работеха под неговата диктовка за поддържането на постоянни кризи и конфликти. Нали за това остави някои от своите хора в БСП, в националното й ръководство и в ръководствата по места, за да подклаждат огъня и правят заговори и завери за промяна на нейния курс и на лидерския й екип. Успехите му са впечатляващи – трябва да признаем. На последния конгрес на БСП бяха отстранени всички препятствия пред обединението „ала Първанов”.
Но забележете как сега, когато стана това, което толкова желаеше, постъпва Георги Първанов. За да легитимира и утвърди новото ръководство на БСП, той предлага и публично заявява, че няма да отстъпи от номинациите за президент от АБВ. А това са самият той и „евролевият” Калфин. Мислите, че не му е било пределно ясно, че който и да ръководи БСП, няма да приеме тези номинации. Според сценария категоричният отказ на Корнелия Нинова трябваше да й донесе важни точки. И тя ги получи. Но нелепата и непрофесионална политическа игра на „големия политик” и неговата партньорка (а може би точно премереното действие на Първанов) изважда на показ постигнатата вече тайна уговорка между двамата за друг кандидат. Корнелия бърза да се похвали пред своите, че тя лично е избрала човека и дори вече е получила неговото съгласие. Първанов обаче я контрира, че той е този, който пръв е посочил генерала, понеже отдавна (още когато го бил „издигнал за генерал”) знаел, че той трябва е лявата кандидатура за президент. Ходът му внася смут и ужас в левите редици; те се настройват срещу своята лидерка, която почти бяха приели и признали. Сега е напълно възможно кандидатурата да не бъде одобрена или, ако я одобрят, да не бъде избрана. А освен това се разпалва война в ръководството на БСП, която неизбежно ще се пренесе в цялата партия. Целта оправдава средствата!
Аз в никакъв случай не искам да демонизиран Георги Първанов и да го набеждавам като „необходимия враг”. Защото борбата не бива да бъде „срещу плът и кръв”, а срещу явленията и идеите. Затова повече не бива да се мълчи за явлението, което назовавам с неговото име (то може да бъде допълнено или сполучливо заменено с Румен Овчаров, Румен Петков, Костадин Паскалев, Николай Добрев, Георги Гергов, Ангел Найденов, Кристиян Вигенин, Татяна Дончева, Георги Кадиев). Личните му подбуди не ме интересуват, макар че са интересни от гледна точка на политическата психология и историята на партията. По-важното е левицата да види това „явление” в целия му ръст като най-страшната опасност пред себе си и да ограничи разрастването му. Но и да осъзнае, че то е възможно, защото в нея то има питателна среда и уродлива търпимост към себе си. Може би търпимостта е по-големият проблем от явлението, защото е причина, а то е само следствие.
БСП е длъжна да разбере, че съюзът на БСП с АБВ като прошката без покаяние и бърза политическа реабилитация на тези, които открито я ругаеха и разлагаха, ще нанесе дълбока и трудно лечима рана върху БСП и левицата; той е имплантиране на нови ракови клетки, нови метастази, а не добавяне на сила и единство.
Сега е необходимо да се каже истината, а заедно с нея да се формулират най-сетне идеите, идеологията, принципите на лявата политика. Защото историята ускорява неимоверно своя ход и назряват събития и промени, за които трябва да сме готови още сега. Който милее за България, е длъжен да помогне на БСП да се очисти и възроди и да не позволява рушителите й да възкръсват постоянно и да я разяждат отвътре.