/Поглед.инфо/ „В природата има много сили, но никоя не е по-голяма от човека” (Софокъл)
„Политикът мисли за следващите избори, държавникът – за следващите поколения.” (Джеймс Фриймън Кларк)
Според Платон, за да управляваш е необходимо да притежаваш специално знание, без каквото управлението неизбежно е катастрофа. За Аристотел държавата има две цели – живота изобщо и добрия живот. Във всички случаи обаче трябва да управляват закони. Защото все пак е по-добре да управлява законът, отколкото един човек.
Въпреки това в съвременната практика с отделни изключения, в немалко случаи независимо от осъзнаването или не от някои веднъж добрали се по един или друг начин до власт за действителното си състояние на не повече от марионетки, а не знанието представлява основен инструмент, с какъвто правят импровизирани и дори несполучливи опити да управляват различни сфери на живота. Затова и днес не е напълно ясно кое е държавническо и кое – не.
Отправеното от главния прокурор искане до Конституционния съд за тълкуване на чл. 103 от Конституцията несъмнено предизвика бурна обществена реакция. Изразяват се различни мнения и становища. А както личи по определени признаци, изглежда предстои тя тепърва да се разгаря и разраства. Не би могло обаче, поне на досегашния етап, да се отрече като преобладаващо впечатлението за свеждане на възникналата и развиваща се дискусия главно и непосредствено до персоните на вносителя и един от онези, за когото то се отнася. За което не би била пресилена констатацията, че със своето поведение повече или по-малко допринасят и самите те. В резултат, макар от едни или други представители на обществото да се споменава и за противопоставяне между институции и дори междуинституционална криза, вместо да бъде концентрирана в позитивна посока за мнозина дискусията в значителна степен поражда внушение за наличие на конфликт, независимо от позициите и мотивацията на противостоящите в т. ч. неявни, на личностна основа. А ангажирането и употребата на институции в такъв конфликт не води до нищо друго освен до подриване на основите, ако не рушене на държавността.
Очевидно актът на сезиране на Конституционния съд в конкретния случай, ако не непознаване въобще на конституционното право демонстрира явно намерение за несъобразяване с действащата Конституция както относно неговия статут и правомощия, така и относно особения статут на субектите, за които той се отнася. Респ. с характера и естеството на тяхната отговорност, както и специалния ред за нейната реализация. Впрочем, доколкото никой не е съвършен, дали се касае за недостатъчно познаване на тази материя, на каквото предположение навеждат вкл. мотивите към искането, или за обусловено от лични подбуди преднамерено предприето в резултат на взето самостоятелно решение, или пък за посредствено извършителство под въздействие на други лица извън представляваната от неговия вносител институция на фактически действие в преследване на определена цел, е отделен въпрос. На който поради възможността на всеки съобразно информираността и способността си да прозре действителните намерения и цел не намирам смисъл да се спирам. Несъмнено обаче вносителят на искането или не е счел за необходимо да съобрази пълния текст от разпоредбите в Конституцията, относими към темата, или за вникване в диалектическата обусловеност на вложената в тях логика, разчитайки на тяхното непознаване или неспособност на гражданското общество за такова познание. А с оглед и съобразно обхвата и постигнато свое ниво на специализация да се ограничи единствено в търсене по субективни съображения или по поръчка дали и по какви начини биха могли да бъдат упражнени предоставените на ръководената от него институция правомощия спрямо президента и/или вицепрезидента. Обсъжданата изява на ръководителя на прокуратурата все пак има и позитивно измерение de lege ferenda, пораждайки идеята дали не би било удачно в една очевидно наложителна бъдеща конституционна уредба, който и да е той, ако не изобщо, поне относно предоставеното на главния прокурор правомощие за сезиране на Конституционния съд да бъде изключено като действие единоначалието, като условие за легитимиране относно такова сезиране е наличието на решение от Общо събрание на съответната колегия от институцията, както е за всички останали оправомощени за това съгл. чл. 150, ал. 1 от Конституцията. Рационални основания за такова условие освен принципът за равнопоставеност като фундамент на правото е и елиминиране на възможността за злоупотреба с право. Защото едва ли е разумно оправдано за инициатива да сезират Конституционния съд да имат право съответна квота от представителите в Народното събрание, Министерския съвет, Върховния касационен съд и Върховния административен съд като колективни органи, съобразно взети от които решения за това от тяхно име ръководителите им като представляващи ги да сезират Конституционния съд, а единствено на главния прокурор да бъде предоставено упражняването еднолично на това право. Съответно , въпреки че според Конституцията: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”, в противоречие с така прогласеното отделни граждани да не могат не само индивидуално, но и колективно да сезират Конституционния съд. А на някой само поради това, че заема ръководна длъжност на институция, която не се легитимира единствено чрез него, да бъде позволено еднолично упражняване на такова право. При това конституционно неконтролируем, което поражда основателният въпрос: що за фигура е в цялостната държавническа уредба, която еднолично по свое усмотрение и прищявка или в резултат на влияние и под въздействие на чужди заинтересовани лица за прокарване на техни намерения за постигане на свои цели, може, ако не да предизвика нейния разпад да провокира деформации, които в крайна сметка могат да доведат до делегитимирането на държавата като реален правен субект, в най-добрия случай съществуването на какъвто да е само формално?! Допълнителен аргумент е и неоспоримия факт, че резултатът от такова сезиране не е ограничен по своето действие само до неговия едноличен автор или посредством него до други действителни инициатори, които и да са те, а както за всеки от ангажираните с дейността на съответната институция, която представлява въпросният индивид, но и не само за тях, а за цялата институционална система и обществото, доколкото става въпрос за официално тълкуване със задължителна сила. В тази връзка би следвало да се добави що се отнася до президента, на когото също е предоставено правото да сезира Конституционния съд, че по силата на Конституцията той ex lege самият е институция. И като такъв съгласно конституционната уредба няма с кого другиго да решава дали и в какви случаи да сезира Конституционния съд или не. Затова неговата отговорност като пряко избран от суверена държавен глава, олицетворяващ единството на нацията, представляващ Републиката в международните отношения и върховен главнокомандващ на въоръжените сили, по степен е най-голяма. Поради това съобразно неговата легитимност и възложени му правомощия и функции за изпълнение, на него е предоставено правото да сезира Конституционния съд, като същевремененно според действащата Конституция той се подпомага в своята дейност единствено от вицепрезидент, който няма право и на когото при това не може да делегира правомощието за такова сезиране. Затова и за да може да изпълнява службата си и своите функции на президента по изключение като пряко избран от суверена consensu omnium е възложено ex officio правомощието за сезиране на Конституционния съд.
Във връзка с обсъжданото искане на главния прокурор за тълкуване от Конституционния съд на чл. 103 от Конституцията е наложително преди всичко да се изтъкне, че само по себе си то е действие уронващо престижа на Република България, без значение кои за даден период от време персонално са президент, респ. вицепрезидент. Тъй като негов обект е конституционно установен орган от политическата система на държавата и конституционния статут на субектите, чрез които този орган се легитимира. Този статут именно обуславя и специфичния характер на тяхната отговорност, както и особения ред за нейната реализация. Правният анализ на тази част от разглежданата материя на конституционното право, вкл. отнасящ се до техните правомощия и възложените им за изпълнение функции е предопределен от конституционния статут на тези субекти. Поради това тяхната отговорност е ограничена с предоставен имунитет. Касае се за специфична форма – политическа като самостоятелен вид юридическа отговорност, с различно съдържание на елементите, функциите и последиците на тази отговорност. Затова и не другаде, напр. НК, НПК, ЗСВ, вкл. Инструкции на главния прокурор и министъра на вътрешните работи за предварителни проверки и др. под, а в Конституцията е регламентирано за какво, от кого могат да бъдат повдигани обвинения и кой е компетентният орган да се произнася във връзка с тази отговорност. Специалната, изключителна компетентност на конституционно установените органи и процедурата, посредством които тя се реализира, е обвързана с конституционно установения статут и предоставения имунитет на президента и вицепрезидента, без значение темпорално кои конкретно като лица са в това качество за даден период. Следователно искането на главния прокурор по същество не е нищо повече и не цели друго, освен обезсилване на конституционно установения имунитет на президента и вицепрезидента. Но това не може да бъде осъществено посредством тълкуване от Конституционния съд, а единствено чрез евентуална промяна на Конституцията. Тъй като Конституционния съд не е легитимиран и не му е делегирано от Конституцията правото на позитивен законодател, който да създава липсваща правна уредба. В тази връзка следва да се добави, че Конституционният съд не е оправомощен по пътя на тълкуване и да дава конкретни указания на който и да е от конституционно определените държавни органи, вкл. на Народното събрание, каквато индиция по същество се съдържа в аргументацията към искането на главния прокурор, дори той самият или друг да му е внушил, че е назначен a Deo et Rege. Тъй като е недопустимо чрез тълкуване да се търси или постига заобикаляне, подмяна или нарушаване на конституционно установени правомощия. Задължителното тълкуване от Конституционния съд не може да се извършва и в отговор на доктринерен спор, а е допустимо и необходимо само тогава, когато зададеният въпрос се отнася до реално съществуващ конкретно обоснован проблем, произтичащ от твърдяна неяснота на конституционна разпоредба, чрез решаването на какъвто се постига не каква да е, а конституционно значима цел. Защото подлагането на тълкуване разпоредба с ясно и недвусмислено съдържание деформира нейното съдържание и би могло да резултира във влагане на смисъл, различен от инкорпорирания в нея от учредителната власт. При липса на необходимост от такова изясняване и непосочване в искането на различни възможни тълкувания на разпоредбата, съществува риск Конституционният съд да подмени учредителната власт, като “допише“ или дори „пренапише“ конституционния текст, по какъвто начин от тълкувател на Конституцията да се превърне в законодател, каквато функция не му е отредена от нея. Затова Конституционният съд не е оправомощен и със законодателна инициатива. Съображенията свързани с евентуални, хипотетични юридически проблеми, които биха могли да възникнат при приложението на дадена конституционна разпоредба, не са основание, което автоматично да води до задължително тълкуване. В своята практика Конституционният съд нееднократно и трайно e приел, че не може да допълва или дописва Конституцията посредством упражняването на неговото тълкувателно правомощие. И въпреки цитираното в искането на главния прокурор решение от тази практика на Конституционния съд, според което „Отговорността на президента за нарушение на основния закон… не може да бъде предмет на едно тълкувателно решение”, под предлог неидентитет на искането с казуса, по който е постановено решението, от което е цитирания пасаж, в опит за постигане на своята или възложена му цел, от главния прокурор се претендира ново тълкуване.
Тук не считам за необходимо, поради което се въздържам от разглеждане подробно на процедурата, по която се реализира отговорността на президента и вицепрезидента, която на вносителя на искането ipso facto от висотата на заемания от него служебен пост би трябвало да е известна. Считам за достатъчно в тази връзка подчертаването, че ако Република България действително е правова държава, която се управлява според Конституцията и законите на страната, едва след осъществяването на фактическия и юридически състав с ясно дефиниран резултат от такава процедура, който да съставлява юридически факт като предпоставка, за който и да е прокурор в йерархията според конкретния казус би била открита възможността за пълноценна изява на неговите способности, процедирайки в съответствие с компетенциите си, предоставените му правомощия и придобита от него професионална квалификация. Освен като посегателство срещу външнополитическия имиджа на България, въпросното искане няма друга стойност и потенциален ефект, освен евентуално на опит за сплашване. Ако и доколкото има кой да се страхува. „Който е смел на дело, той няма да се уплаши от думи..” (Софокъл). Що се отнася до употребата с искането на Конституционен съд, спрямо който както изглежда главният прокурор не демонстрира по-голямо уважение отколкото към президентската институция, ако не пренебрежение и незаинтересованост за неговия престиж, опитвайки се да строи неговия състав най-малкото в начална позиция за спринт или маратон, остава публиката да стане свидетел дали, колко и кои от съдиите ще откажат да припкат по предварително очертана писта, или след и според сигнала на оня, дето надува свирката, биха стартирали. И в случай, че мнозинството приеме формално за допустимо искането, с какво как ще финишират. Нека всеки да знае и помни, че никой не е над Конституцията и е длъжен да пази срещу всякакви посегателства от когото и да е държавата! Защото суверенът съди според резултата.