/Поглед.инфо/ 70 години от 9 Септември и 150 години от първия Интернационал
В последните 25 години сме свидетели на господство на неолибералния модел, и икономическа философия, и идеология. Преди този период опитната му площадка бе Южна Америка през 70-те и 80-те(Чили на Пиночет следпреврата от1973, после Аржентина и т.н.).
Ронълд Рейгън и Маргарет Тачър завъртяха собствените си страни, развиха модела на рейгънизма и тачъризма. Това е крайно десен модел.
Богатите стават СВРЪХбогати. 1-ият процент концентрира под свой личен и групов контрол световните мега-корпорации, световните медии, властта над природата и здравето, властта над американската армия, която по същество стана частна.
Икономисти и социолози пресмятат, че 10-те %-та от върха на пирамидата притежават над 40% от богатствата в обществото. Докато 40-те %-та хора от дъното на пирамидата на практика нямат своя собственост със стойност.
Това е вече нетърпима поляризация. Нетърпимо съжителство между свръх-богатство и деградираща мизерия. Ето докъде на практика доведе неолибералният модел на Милтън Фрийдмън, на Рейгън и Тачър.
След 1990 г. дойде и нашият ред. И вече 25 години сме във водовъртежа. Първо, на системно преустройство в обществото и икономиката ни – от социалистическо в неолиберално капиталистическо. И сега, вече 7 години, във все по-непоносима световна криза, а от тази година сме на прага на Трета световна война.
Вече за всички е ясно, че този либерален американски модел обслужва само големите корпорации с техните алчни печалби, дава перспектива на високата средна класа. Но за останалата част от средната класа носи свиване на бизнеса, намаляване на доходите, зависимост от големите корпорации, държавен рекет – и в резултат от всичко това носи масово обедняване на средната класа, загуба на сигурност.
А за ниската работническа класа, за хората с ниско образование, без модерни професии, без знаене на езици и далеч от модерните информационни технологии – този модел носи не само огромна безработица, но и СВРЪХниски трудови възнаградения.
Докато работят, те обедняват още повече. Това е парадокс на неолибералната икономика.
Няма нищо социално в нея. Тя е обратното – система, която изсмуква жизнената сила на бедните слоеве, започва да ги прави „излишна класа”, огромна маса излишни хора. От тях икономиката не се интересува, а послушната либерална държава пренебрегва и не защитава.
Този АНТИ-социален модел изостри до крайност класовото разделение в глобализираното общество. Трудовите маси няма как да не олевяват. Алчната корпоративна класа насила ги карат отново да олевяват, да се връщат към Маркс, да излизат по площадите 100-ци хиляди, за да защитават своите трудови и граждански права – както в Испания и Италия, както в съседна Гърция. Това много бавно и неуверено, но зрее и тук, в България.
При така разтворена ножица в икономиката и на пазара на труда, трудовите хора вече губят не само своята материална и финансова сигурност. Голяма част от тях загубват възможността да се чувстват пълноценни хора, разваляме природа и после страдаме от бедствия, объркваме своя културен код и национален дух.
Тези ценности са мачкани до краен предел: първо, от икономическата ситуация, обедняването и безработицата, но после и от пропагандата на така нар. „евро-атлантически” ценности, на неолибералния модел. Той допълнително обърква мисленето, размества ценностите, противопоставя ни едни на други. „Парите са коренът на всяко добро” (Айн Ранд). Аз не вярвам в това. Практиката показва, че това не е вярно. Особено ако имаме предвид големите алчни пари – това съвсем не е вярно.
Ето, на всичко това сега Светът иска да каже НЕ, СТИГА толкова.
Наблюдаваме сериозен отпор – и то от дома на фрийдмъновия неолиберализъм САЩ. От огромни протести, протести срещу системата, социални протести-АКТА, от движението Окупирай, от Анонимните в интернет. Те заразиха и Европа и Света. От Джоузеф Стиглиц, Пол Крутмън, нео-марксистите, Нейоми Клайн и Ноам Чомски. Нобелисти започват да пишат и преподават все по-близо до класовата и икономическата теория на Маркс.
В такава обществена и идейна среда е съвсем закономерно раждането на нови леви партии. Левица, отново с класово мислене, с ключова дума социализъм, с евро-скептицизъм спрямо Барозовата Европа, с масова гражданска подкрепа – не само на избори, но и по площадите на все повече европейски страни.
Освен това тези активни нови леви партии застават и срещу надигналата се вълна на крайна десница, на нео-фашизъм, а дори и на нео-нацизъм.
Това е предизвикателството пред старата левица. Бързо да се ориентираме в новите обществени и политически реалности. Затова мисля и вярвам, че БСП има бъдеще като голяма и силна партия, но трябва да завие наляво и по-наляво от сега.
В логиката на горните размисли, какво да кажа за 9 Септември?
Това е дата, която символизира върха в борбата срещу нацизма, срещу българския фашизъм. Той се възцари у нас след репресиите от 1923 год., поради амбициите на крайния експлоататорски капитализъм. Можем да четем за него в отново неудобната книга „Тютюн” (Димитър Димов). Там е описано ясно.
Преходът след 9 Септември 1944 год. е на първо място анти-фашизъм. Това днес се премълчава. Все едно да се забрави българското усилие и многото героични жертви в Отечествената война. Левицата трябва да припомня всичко това. То е достояние за България, не само за левицата.
Едва след това, за няколко години, сталинският тоталитаризъм и диктатура овладяват България. 10-ина години репресивна диктатура. Но след това идва размразяването, след 1956 год., през 60-те години. През 70-те България вече бе една развита индустриална и градска държава, с огромна културна и научна сфера, със световен висок статус в спорта, науката и културата, земеделието и индустрията. Тогава вече имаме удвоен жизнен стандарт за поне 90% от населението. Ето, това са плодовете на лявото в тогавашна социалистическа България. Сега има носталгия по онези години на развитие и социална сигурност.
Ние днес, ляво мислещите хора в България, трябва да дадем отговор именно на тази социална носталгия сред 65% от хората:
Можем ли пак да върнем България към социална чувствителност?
Можем ли да осигурим добра работа за повечето млади хора, за всички специалисти, за повечето съзнателни и работливи българи? Можем ли да защитаваме достойнството и интересите им пред престъпния свят, пред корпоративните алчни проекти?
Това би било завой на ляво. В негови съвременни форми. Разбираем за новите поколения от информационната епоха.
КАКВО е лявото днес? Свобода. Солидарност. Справедливост.
Левият човек е патриот, вярва в семейните ценности, помага на хората.
Левият човек е социализиран и уважава морала и законите в обществото. Мисли от гледната точка на общия организъм, а не както учи капитализмът – да сме атомизирани индивидуалисти, егоисти без граница на егоизма си.
Как виждам БЪДЕЩОТО ляво?
Първо е важно да се каже, че вече имаме първите стъпки. В БСП се заговори не просто и само за „СОЦИАЛНА държава”, а за СОЦИАЛИСТИческа България”. След думите се очакват делата.
Имаше социални протести през Февруари 2013. Аз участвах активно с моите приятели.
Сега започват подобни протести против НАТО и тяхната агресивност, отново социални протести.
В БСП имаме нови позиции на активни млади хора. Младите говорят за социализъм, за 9 Септември – без страх и гузно оглеждане, с уважение към подвига на дедите си. Според мен младостта не е само израз на демографска подмяна на поколенията. Тя е и трябва да бъде израз на прогресивно мислене, на модерен подход към проблемите и решенията.
Както е било преди 150 години при създаването на Първия Интернационал, както е било преди 70-т години на 9 Септември.
Няколко думи за икономиката. Според мен, ние левите, трябва да върнем държавата в икономиката – като неин регулатор и стратегическо планиране. Само така може да постигнем бързо стопанско развитие, и после да се намали сегашното полярно социално неравенство. То е наистина вече нетърпимо.
Нужни са инвестиции, но не само външни. Защо не дадем въздух на българския семеен бизнес? Огромна част от малките и средни фирми, които са семейни. Защо да не защитаваме българските фирми, срещу световните акули? Това го правят големите западни страни. Това го прави Унгария. Това прави Путин и Китай. Това прави Ердоган в Турция. Ние защо да не се върнем, поне частично, към стопанския протекционизъм?
Стига с догмите на неолиберализма. Трябва да проявим здрав разум и да пазим своите интереси. И това днес тук, в България, може да го прави само левицата. Правителството на Орешарски търсеше пазарите на Изток и в Северна Африка. Там където няма европейски директиви за качество и продуктите са ни по-конкурентни.
И още един съдбоносен за България въпрос. Демографската криза!
Имаме ли достатъчно ресурс в човешки капитал – за да посрещнем, за да създадем една нова и модерна икономика?
Трябва да се инвестира в хората, в младите, в специалистите. И не само чрез по-добро средно и висше образование.
Трябва да са повече работните места за такива работници, служители и специалисти. Не само за нискообразовани работници, шивачки на ишлеме, охранители, продавачки в празни магазинчета.
Уважаеми колеги, убеден съм, че лявото има бъдеще.
Защото е естественото движение към нормализиране на Света, към нормален живот на нормалния трудещ се – и на физическия труд, и на интелектуалния.
Лявото има своята НЕостаряваща идеология, но си търси своето съвременно звучене.
Аз съм оптимист!!!!