/Поглед.инфо/ В последните месеци на 1996 г. в България взе да става напечено. Първо заподскача доларът. След като в продължение на повече от две години, включително през по-голямата част от управлението на правителството на Жан Виденов, един долар устойчиво се разменяше срещу около 63-65 лева, изведнъж и сякаш от нищото курсът започна неумолимо да се вдига.
Потребителите изпаднаха в паника, появи се остър недостиг на валута, защото всички обменяха левовите си спестяванията в марки или в долари. Валутната криза вече от самосебе си нарастваше лавинообразно и можеше да бъде спряна единствено от големи количества чужда валута, които да покрият непрекъснато растящото търсене. Такива големи количество правителството на Жан Виденов нямаше откъде да вземе.
За около половин година, до февруари 1997 г., американската валута стигна нечувани висини от 3000 лева, средната месечна заплата в България, изразена в долари, започна да звучи гротескно – около 3-4 долара. Цените се повишаваха по два пъти на ден и сега ми е съвършено непонятно как само с държавна заплата сме успели да оцелеем.
В първите дни на януари 1997 г. на ул. „Раковски” в София, приблизително около театър „199”, нахъсена телевизионерка запита една около 65-годишна достолепна дама накъде се е забързала, а жената отговори превъзбудено, че е тръгнала да протестира пред Народното събрание. Като причина за протеста си дамата изтъкна цената на шоколада, който вече бил над 3000 лева за блокче от 100 грама и въпреки, че била със значителни реститутски придобивки, както самата тя заяви, вече й било трудно да купува редовно шоколад за себе си и за внуците си.
Този телевизионен репортаж ми се стори съвсем показателен и понеже досега събитията от началото на 1997 г. си нямаха име, тук и по-долу ще ги наричаме „Шоколадовата революция”, това название ми се струва много точно.
Кой знае защо никъде няма да срещнете събитията в България от 1997 г. да се определят като цветна революция. А те си бяха, развиха се точно по сценария на цветните революции в Източна Европа (вж. Свързани текстове), макар, както ще се убедим след малко надявам се, българската Шоколадова революция да е по-скоро цветна революция от преходен тип.
Най-напред ще трябва да се уточни задължително, че за българската Шоколадова революция от 1997 г. всъщност знаем малко, макар тя да се разви буквално пред очите ни. Същинските организатори на събитията продължават да бъдат неизвестни, не отрониха и дума по-сетне, което ни кара и днес да тънем в догатки за действителните причини и движещите сили на процеса. Не че няма изобилни предположения тук и там, но сигурни исторически източници определено не достигат. Всички знаем това, което всъщност ни позволиха да видим.
Някои взаимосвързаности все пак се изявяват по-отчетливо, даже се и натрапват, което едва ли може да е случайно. На първо място ще трябва да посочим изключителното съвпадение на сценария, по който протече Шоколадовата революция, и сценариите на другите цветни революции. Такъв мащабен замисъл, такова безупречно съчетаване на отделните елементи, такива финансови средства, не на последно място, можеха да са налични само при единен ръководен център, при това от много висока класа. Безупречната организация, идейната избистреност и отличната финансова осигуреност показват безусловно, че тоя център не може да е бил български, у нас нямаше кой да се заеме с това дори на подобно равнище.
Българската Шоколадова революция се разви по указанията на Джийн Шарп, при това без особено да се налага творчески да се обогатява вече създадения модел. Дори беше използвана класическата сценка, употребявана във всички цветни революции, девойка дарява карамфил на войник (полицай) – пряка заемка от приписваното на Селеста Сейруш втъкване на карамфил в дулото на войнишка пушка на 25 април 1974 г. по време на португалската Революция на карамфилите.
Сигурно тук ще да е мястото да се посочи, че теорията за цветни революции на Джийн Шарп заема практическите стъпки по свалянето на законно избрани правителства от дейността на левите революционни движения – комунистическите, социалистическите и профсъюзните движения, но ги режисира и усъвършенства по холивудски, като премахва от тях всякакъв спонтанен елемент, нищо в цветните революции не се оставя на спонтанността. Така масовите протести, чийто сценарий бе преработен съзнателно, бяха превърнати в най-мощното оръжие при сваляне на законните правителства. Сами по себе си спонтанните масови протести нямат голяма мощ и лесно се потушават със сила. Усъвършенствуваната формула за тяхното провеждане обаче се получи доста сполучлива, тя е един от най-високотехнологичните и наукоемки продукти в обществените науки през последния половин век.
За да бъдат ефективни, при съвременните масови протести трябва да се изолира прилагането на сила от органите на реда, в противен начин протестите няма как да са успешни. Ето защо се наложи масовите портести при цветните революции, които по правило са напълно противоречащи на закона, да се съчетаят с изискването за неупотреба на сила от страна на властите. Тази роля бе поверена на нарочни организации за „правата на човека”, които се създаваха предвидливо с десетки. Важна роля бе поверена и на средствата за масово осведомяване. Така Шоколадовата революция в България през 1997 г. нямаше никакъв начин да успее без да бъдат привлечени държавната телевизия и държавното радио, както и някои частни радиостанции като „Дарик”. Сигурно скоро ще стане ясно точно как и срещу какво работещите в държавните средства за осведомяване заеха ясно страната на напълно незаконни действия.
Понеже и на запад масовите безредици се потушават със сила, при това напълно безкомпромисно и съвсем законно, и понеже „сила” в обществените условия е понятие, неподлежащо на точно измерване, нарочно за нуждите на цветните революции в Европейския изток бе сътворено понятието „несъразмерно използване на сила”. Така се получи, че на запад всички масови протести се потушават, разбира се, със сила, а в страните от Източна Европа незаконните масови прояви срещу неудобните законни правителства се потушават с несъразмерна сила. Иди че мери, важното е законните правителства на изток да не смеят да употребяват сила срещу незаконите протестни действия . . .
Най-сериозният проблем за организаторите на българската Шоколадова революция бе абсолютно законната власт на правителството на Жан Виденов, която при това постигна за година и половина безупречна стопанска стабилизация, а доларът, чията буйна игра бе особено показателна за цялото време след 1990 г., остана в рамките на 63-65 лв. Стопанското оживление бе абсолютен факт. Освен това, за разлика от другите правителства на прехода, правителството на Жан Виденов не предизвиква особени подозрения в нечисти стопански практики или за връзки с вече съществуващата организиарна престъпност.
Малко стопанство като българското е особено уязвимо. Валутната стабилност в едно такова стопанство много лесно може да бъде преобърната, при това с относително малко пари. След повече от двегодишна стабилност на лева, изведнъж през лятото и есента на 1996 г. започна рязко покачване на курса на долара. Опозиционните коментатори и преса незабавно обясниха започващата валутна нестабилност с „недоверието на финансовите кръгове”, общо взето нищо незначеща в нашите условия финансова формула.
Днес различните оценки за цената на операцията по валутната дестабилизация на България през втората половина на 1996 г. и в началото на 1997 г. се движат от 6 милиона до 133 милиона долара. Като имаме предвид размерите на българското стопанство през 1996 г., ще трябва да се предположи вероятно сума някъде около стоте милиона. За българските играчи такава сума по това време е по-скоро непосилна. Такива пари обаче са напълно във възможностите на чуждестранните организатори на цветни революции. Така Манон Лоазо във филма си „САЩ в завладяването на Изтока” пресметна цената, която американските служби са платили за организацията на цветните революции в Украйна и Киргизия общо на 110 милиона долара.
Освен парите за валутната дестабилизация, в общата сметка, платена от организаторите на Шоколадовата революция, ще трябва да добавим и парите за самия протест. По това време живеех на ъгъла на улиците „Аксаков” и „Цар Иван Шишман” и точно на 10 януари всички в кооперацията бяхме накацали по прозорците, гледащи към улица „Аксаков”. На ъгъла през улицата, точно насреща, пред входа на ъгловия магазин за модни дрехи, от верига, която днес май вече не съществува, днес там е книжарница, някакви хора раздаваха пари на младежите, почти деца, в продължение на целия среднощен протест. Понякога опашката се извиваше до под нашите прозорци. Получили парите си, младежите, нахъсени, изриваха с подръчни средства плочниците и бордюрите по улицата, като ги носеха в посока на площад „Народно събрание”. Получаваните суми едва ли са били големи, но раздаването продължи до късно през нощта, със сигурност, никой не спа тая нощ.
Предизвикването на стопанска криза преди началото на цветните революции днес не е типично, такава дейност по-скоро напомня подготовката на военните превратите в Гърция (21 април 1967 г.) и в Чили (11 септември 1973 г.). Ето защо българската Шоколадова революция ще да е по-скоро от преходен тип, част от процеса на замяната на военните преврати с цветни революции като средство за отстраняване на неудобни законни правителства, и двете под задокеанска режисура обаче.
* * *
Чуждестранната, несъмнено задокеанска, организация на българската Шоколадова революция става съвсем ясна когато се разгледат внимателно последвалите събития – след февруари 1997 г. България съвсем уверено и неотклонно пое към пълноправно членство в НАТО и в Европейския съюз, което трябва да е било целта на организаторите на погромите в България от втората половина на 1996 г. и в самото начало на следващата, 1997 г., които тук нарекохме „Шоколадова революция”.
Като че не може да има съмнение, че точно краят на правителството на Жан Виденов дели на две времето след 1989 г., българският преход завърши през януари 1997 г.