Лично мнение на проф. Михаил Константинов, в. „Монитор”

Спешно трябва да се разработят държавни критерии за академичните длъжности

Млади учени от БАН изработиха прототип на български таблет. Не само ИТ технологиите са приоритетни за нашите научни работници.

Българската академия на науките има нов председател - уважавания математик проф. Стефан Додунеков. Би трябвало този избор да се е посрещнал с надежда не само от работещите в академията, но и от всички, на които е близка каузата за възраждане на българската наука. Защото нещата там от години не вървят добре и е време потъването да спре.

Прието е проблемите на българското образование и българската наука да се свързват единствено и само с пари - и по-точно с тяхната липса. Това е мотивирано от факта, че България отделя за тази цел най-нисък дял от брутния си продукт в сравнение с другите държави членки на Европейския съюз. За всеки мислещ човек обаче е ясно, че проблемът не е само в парите. Звучи банално, но учените и университетските преподаватели са от онази странна порода човеци, за които размерът на заплатата не е най-важният стимул за работа. Това, разбира се, е при положение че ученият е осигурил своята и на семейството си прехрана и не е изправен пред дилемата какво да си купи - книга или кило месо. Няма спор, че работещите в БАН и университетите са с относително ниски заплати, въпреки че повечето професори, които познавам, не вземат по-малко от 1500 лева месечно. Което, сравнено с доходите на други работещи българи, не е чак толкова зле. И освен това какво значи много и малко в този случай? Защото човек винаги сравнява положението си с това на околните. Както наскоро каза Кетрин Брешиняк, професор по физика и научен секретар на Френската академия на науките, младите учени във Франция започват с 1500 евро заплата. Какво значи това? Първо, това е малко над минималната заплата там, както впрочем е и тук. И второ, тези 1500 евро там като покупателна способност отговарят на 1000-1200 лева у нас. И понеже тази ми забележка ще предизвика яростно отрицание, нека посмятаме заедно. Във Франция цената на потребителската кошница е над средната за ЕС, а в България тя е около 40% от средноевропейската. Така с 1500 евро във Франция можем да си купим стоки и услуги, за които тук ще платим 1500 х 0,4 = 600 евро, или 1200 лева. Това е истината и тя трябва да се знае от всички, включително от щатните оплаквачки на пропадналата уж българска държава.

С което не искам да кажа, че сме цъфнали и вързали. Но и не сме в жалкото положение на някои от страните членки на еврозоната, които, ако не получат поредния транш от 100 милиарда помощ, няма с какво да си платят заплатите и пенсиите. Само дето тези регулярни и теоретично невъзвръщаеми дотации скоро ще секнат. Когато примерно германците разберат, че някой им е изплюскал пенсионните фондове. Ей така, изплюскал ги е и не се е свил някъде от срам, а реве за още, че и репарации иска. И не само ще секнат дотациите, но ще стане страшно. Особено когато едни политици и политички ще трябва да обяснят на собствения си народ как, аджеба, е станала тази работа с фондовете. Не знам кога това ще се случи, но не бих се изненадал, ако е до 1-2 години. Но германците са си германци, те все някак ще се оправят. Както се оправиха само за 10 години след 1945-а, когато в страната им, ако някъде имаше две тухли, то те не бяха една върху друга.

И още един малък пример се изкушавам да дам. Бил съм в много университети и национални лаборатории в Европа и САЩ. В Англия примерно един университетски преподавател за 35-40 години кариера прави един дом (максимум два) и го обзавежда, сменя няколко коли (обикновено нови), изучава си децата и успява да пообиколи света, ако иска. На всичкото отгоре, дори когато домът е негов, земята под него е на кралицата. Почти всичките ми колеги, преподаватели и/или учени в БАН, за времето на кариерата си правят един дом (максимум два), сменят няколко коли (е, невинаги нови), изучават си децата и успяват да пообиколят света. Да виждате разлика с техните английски колеги? Е, има две разлики. Там обикновено карат нови коли, а ние – не толкова нови. Но пък земята под къщите ни е наша, а не на короната.

Когато ученият не мисли за ежедневната си прехрана, най-големият стимул за него е уважението и признанието от научната колегия. Има много форми за това признание, примерно броят на цитиранията на неговите работи от страна на другите учени. Друг стимул е кариерното израстване както по линия на академичните длъжности (асистент, доцент и професор), така и по линия на заеманите административни длъжности (шеф на катедра, декан, ректор). За всяка от тези длъжности е необходимо да се притежава научната степен „доктор”.

Нещо повече, ако един асистент в продължение на 4 години не защити докторска дисертация, той се освобождава и от длъжността „асистент”. Така че имат своите стимули както учените от БАН, така и университетските преподаватели.

От повече от година у нас действа новият Закон за развитие на академичния състав в Република България. С приемането му се ликвидира Висшата атестационна комисия, която дотогава регулираше получаването на научни степени и научни звания. Официално с този закон се целеше

отпушване на процеса на израстване

на академичните кадри на фона на един застаряващ академичен състав и нежелание на младите хора да започнат академична кариера. Така например доскоро професорите под 50 години бяха екзотична рядкост, а в много области специалистите приличаха на изчезващ биовид. След реалното тестване на закона можем да се запитаме изпълни ли той своето предназначение? И до какви проблеми доведе? На пръв поглед целта е изпълнена: скоростта на производство на научни кадри (доктори, доценти и професори) се увеличи поне двойно и в скоро време повечето университети в страната ще имат достатъчно собствен академичен състав, за да не ги грози заплахата от закриване на факултети. За съжаление обаче тук възникна и една ситуация, която българският народ определя с поговорката „Много хубаво не е на хубаво”. Случи се това, за което много колеги (и аз включително) многократно предупреждаваха. Разви се „румънският вариант” от началото на 90-години на миналия век, когато в Румъния си махнаха Висшата атестационна комисия, станала средство за политическа репресия по времето на слабограмотния комунистически диктатор Николае Чаушеску и също така неграмотната му съпруга Елена. Тук е любопитно да се отбележи, че Елена Чаушеску е доктор хонорис кауза на знаменитата френска „Сорбона”. Точно както и българският сатрап от времето на масовите убийства през септември-октомври 1944 г. Тодор Живков беше почетен доктор на Токайския университет. Така че никога не е късно някой или нещо да стане за резил. Както стана със Сорбоната и Токайския университет, опозорили се с връчването на

почетни звания на неграмотни комунистически сатрапи

След като закри своята ВАК, Румъния разви бясно производство на доценти и професори, при което без научна титла в университетите останаха само портиерите. По едно време румънците се усетиха, но беше късно. Затова, когато се запознават двама румънски професори, не е рядко единият да попита: „Вие от кои професори сте: от истинските, или от удостоените?” Дано не се наложи и ние скоро да си задаваме този въпрос. Разбира се, не е справедливо да се обвиняват всички институти на БАН и всички университети, че са заровили летвата на качеството при даването на научни степени и академични длъжности. Някои научни звена все още поддържат разумни научни критерии за качество, но те все повече са подложени на натиск от страна на академичната посредственост, която бърза да се уреди със степени и длъжности, преди да се притвори вратата към незаслужено кариерно израстване. Затова трябва спешно да се разработят държавни критерии за заемане на академичните длъжности „доцент” и „професор” в различните научни направления, съобразени със спецификата на съответната научна област. Например в математиката и физиката е разумно да се заложат изисквания за импакт-фактор на публикациите (това е величина, която мери влиянието на съответното научно списание чрез средния брой цитирания на публикуваните там статии). Същевременно в инженерните науки приложението на този критерий е по-ограничено, а пък в архитектурата той изобщо няма място. Държавните критерии трябва да влязат в закона и така да се ограничи размножаването на научна посредственост.

Именно на тази цел: връщане на авторитета на българската наука и висше образование, трябва да посветят усилията си както новото ръководство на БАН, така и ректорските и декански ръководства на университетите. В противен случай скоро ще определяме ситуацията с нормативната база в тази област с друга българска поговорка: „Хубава работа, ама циганска”.