/Поглед.инфо/ Кризисните периоди обикновено водят до засилване на ирационалните елементи в политическото мислене. В такива моменти политиката често престава да функционира като рационален процес, основан на аргументи и програми, и започва да използва език и образи, близки до религиозната символика. В обществения дискурс се появяват понятия като „край“, „нов свят“, „спасение“ — понятия, свързани не толкова с политическа конкретика, колкото с метафизични и морални представи за пречистване и възраждане.
В политическата теория подобни явления могат да бъдат описани чрез понятието есхатология — концепция, заимствана от теологията, която обозначава ученията за края на света. Пренесена в политически контекст, есхатологичната логика функционира като механизъм за легитимация на властта чрез идеята за радикално прекъсване с миналото и обещание за качествено ново бъдеще. Това често включва представяне на настоящето като „разпад“ или „морална катастрофа“, чието преодоляване изисква тотална трансформация, водена от харизматичен лидер.
В българската история тази логика се появява многократно. След Първата световна война страната се намира в тежко социално-икономическо и морално състояние. В този контекст Българският земеделски народен съюз (БЗНС) предлага утопична визия за национално възстановяване чрез връщане към земята, труда и селото. Градът и буржоазната култура се представят като източници на разложение, докато селото се натоварва с позитивна символика и се превръща в център на новата национална идентичност.
През 30-те години на XX в. възникват авторитарни и националистически движения, които изместват фокуса от социалната към идентичностната криза. Те акцентират върху силата на нацията, култа към водача и необходимостта от насилие като инструмент за национално пречистване. Политическият противник се демонизира, а политическата борба се интерпретира като морално-екзистенциален конфликт.
След установяването на комунистическия режим през 1944 г. този модел се възпроизвежда в идеологически план. Марксистко-ленинската идеология представя революцията като край на „стария свят“ на капитализма, моралния упадък и социалната несправедливост. Политическата програма придобива черти на пророчество, в което се обещава радикално ново общество, ръководено от историческа необходимост и „правилна“ идеология. Лидерството също се легитимира не чрез рационални аргументи, а чрез претенции за историческа и морална непогрешимост.
След 1989 г. преходът към демокрация и пазарна икономика също е представен като окончателно скъсване с предходния режим и начало на нова ера. В общественото пространство отново се използват понятия като „край на системата“, „освобождение“, „свобода“. Капитализмът, западните модели на управление и интеграцията в евроатлантическите структури се интерпретират като универсални решения. Въпреки това, очакванията за бърза и положителна трансформация не се реализират в пълна степен. Резултатите от приватизацията, социалната поляризация и емиграцията водят до разочарование и загуба на доверие в институциите. На този фон се появяват нови политически фигури и движения, които предлагат алтернативни решения чрез реториката на „края“ и „новото начало“. Сред тях са Симеон II, Бойко Борисов, Слави Трифонов и партия „Възраждане“. Макар и различни по идеология и стратегия, те споделят обща структура на посланието: системата е в криза, обществото страда, а тяхната поява се представя като отговор на това страдание. Политическото действие се легитимира не чрез програми и дебат, а чрез символика и морална противоположност между „ние“ и „те“. Този повтарящ се модел на мислене и поведение свидетелства за дълбока обществена демобилизация и дефицит на доверие в рационалната, постепенна промяна.
Политическата есхатология функционира като компенсаторен механизъм — тя предлага смисъл и надежда в ситуации, в които реалистичните пътища за промяна изглеждат затворени или неефективни. В този смисъл, тя е не просто историческа особеност, а симптом на трайно обезверено общество. Разпознаването на този механизъм е необходимо условие за изработване на по-зрял политически подход, основан не на надежда за чудо, а на устойчиви усилия, институционална стабилност и демократична култура. Без такъв подход политическата есхатология ще продължи да се възпроизвежда — в различни форми, но с едни и същи последици: циклична смяна на спасители, натоварени с нереалистични очаквания, и поредно разочарование от невъзможността за бързо и цялостно „пречистване“.