/Поглед.инфо/
Уважаема Милена,

Бих искал да започна това писмо с нещо, което на езика на юристите обикновено се нарича disclaimer, тоест отказ от определен вид твърдения. А именно: тук аз няма да обсъждам вашата личност.

Човекът Милена Фучеджиева ми е напълно непознат и, бидейки сам пишещ човек, аз съм убеден противник на мисълта да се правят далеч отиващи заключения относно нечий характер или личност единствено въз основа на неговите/нейните писания. Спомням си доста смътно, че преди години бях чел някъде ваши неща, които ме трогнаха и дори покъртиха дълбоко: историята за онази автомобилна катастрофа, в която е загинала любовта на живота ви, после дългите години на безполезни съдебни битки, които най-вероятно – така си мисля, ако и да не съм напълно уверен – са ви убедили, че на този свят право и криво няма; има единствено силни (тоест разполагащи с власт и добри връзки) хора, от едната страна на „барикадата“ – и слаби и беззащитни, тоест всички останали, от другата.Онова, за което ще става дума в това писмо, са само и единствено някои от вашите писания, такива, каквито ги чета от време на време в личния ви блог. Те самите – и човешките (а значи и политически, и морални, та дори и естетически) послания, които се съдържат в тях. Това – и нищо повече.

„Аз излязох на площада от бяс и видях хората, които бяха там, те бяха обзети от същия бяс като мен“, пишете вие. И още: „не се поддавайте на евтините трикове на руско-турските българо-изменници. да, това е думата, българо-изменници. те не са нищо повече, нито по-малко. те са свикнали тук да бъде тяхна територия“. И още: „в крайна сметка е повод за радост, че най-накрая някой друг извън руските ни поробители се интересува от българия. за мен руснаците винаги ще са такива, тук продължава да има руско робство, и тази дума е напълно описателна за състоянието в което се намира българия от 9 септември 1944 г. насам, и от което не може да се отърси дори и през последните 23 години на демокрация под въпрос.“

Спирам дотук, за да си поема дъх. Трудно ми е, признавам. Трудно ми е най-вече, защото яростта – неподправена, струва ми се – която блика от тези редове, е трудно за овладяване – и противопоставяне – чувство. Самият аз не смятам себе си за апологет нито на Русия, нито на Турция, но пък държа да изписвам имената им с главни букви, както и да отдавам дължимата почит на милионите хора в тези страни, които водят една далеч по-нелесна от моята и ваша битка. Хора сърцати, хора с дух и юначност – мъже и жени – които не се страхуват да излизат и с голи гърди, както го видяхме наскоро, срещу въоръжени до зъби полицаи. Изпитвам дълбоко уважение – а в случая с Русия и преклонение – пред културите на тези две страни, които в определени отношения са оформяли – и донякъде все още продължават да го правят – хода на немалко културни и политически развития, понякога и цели епохи, в европейската история. Не ви обвинявам непременно в това, че вие не правите същото – в края на краищата, за да може да уважава нещо си, човек първо би трябвало да го познава. А написаното от вас говори за всичко друго, но не и каквито и да било познания относно културите на страните, които нарочвате като собствени (а значи и наши, заедно с вас) поробители. В това също не ви обвинявам – споделят го прекалено много хора в общата ни с вас родина, за да би имало основания за някакъв лекомислен присмех. Това е страната ни, това изглежда е нивото на голяма част от жителите й. Останалото, както се казва обикновено, е история…

Онова обаче, което не мога, нещо повече – което отказвам да приема – е съдържанието и енергията на вашето послание (само едно сред множество други, предполагам – извинете сравнителното ми невежество, когато става дума за собственото ви творчество). Защото, Милена, според мен това е съдържание и енергия, които ни призовават да се завърнем далеч назад в историята – далеч преди на този свят да е имало каквито и да било „руснаци“, „турци“ или „българи“. Назад в пещерата, назад към каменната ера. Назад към времето на бинарното мислене, в което няма място за някакви си там „еврейски сложности“. (Впрочем, дали съм прав, когато си мисля, че за вас думата „евреин“ всъщност е обидна дума, Милена – по каква друга, ако не тази причина, инак би ви дошло на ума да определяте чрез думата „евреин“ Сергей Станишев – човек, когото очевидно ненавиждате и презирате до дъното на душата си; и ако наистина е така, то защо не изберете далеч по-ясното „юдео-болшевик“, което е в много по-ясен синхрон с една – надявам се позната и на вас – европейска идеология от недалечното минало?)

Отказвам да приема всяко мислене и действие, основаващо се на омраза, колкото и неподправена, а може би и разбираема, да е яростта, която подхранва това тъй разрушително чувство. Казвам това не като някакъв абстрактен интелигент, а като човек, който също като вас води ежедневна битка в името на убежденията си. А спечелването на всяка битка – казвам това с опита на дългогодишен шахматист – е въпрос преди всичко на бистър интелект и непомътена от (разрушителни) емоции способност за съждение.

Но това далеч не е единственото ми основание. Една битка, която не се основава на морал, е предварително изгубена, независимо от конкретния изход на едно или друго сражение. Сляпата омраза, виковете „(у)бийте ги, мамка им“ (преоблечени във фрази от рода на „аз и всички тук в момента живеем в действителност до голяма степен измислена от руско-турските интереси“), са може би подходящи за хора, наричани от международните медии с неласкавите имена „муджахеддин“ или „талибан“ (не познавам лично такива хора, поради което поставям думите в кавички). Но те са не само неподходящи, те са просто недопустими за хора, които биха искали да водят политически разговор в страна, която се опитва да се изтръгне от едно дълговековно наследство на именно такива крясъци, именно такова мислене (и не ми отговаряйте, че това отново е „тяхно“ дело, защото аз просто ще ви кажа, че „тях“ вече ги няма от толкова и толкова десетки години, а наследството на диващината, на едноизмерното мислене и крясъците вместо аргументи, продължава да живее; кой тогава го носи и поддържа, ако „тях“ вече ги няма, бих искал да попитам; или може би самите „ние“ вече сме се превърнали в „тях“; но какви тогава са основанията ви да крещите срещу „тях“, а не срещу самите „нас“?).

Отказвам да приема всичко това! Отказвам да приема, че единственият начин да се пише и действа успешно в тази страна, е да се принизява човек до нивото на онова, което дълбоко в себе си вижда като „инстинктите на тълпата“. Отказвам да приема призиви, в които аргументите към разума са заменени от изблици на бяс в стил „велик водач“. Отказвам да приема клиширането на цели нации, пък били те и по-малко значими от Русия и Турция, под формули от вида „това са нашите вечни врагове“. Отказвам да приема мисълта, че в България е позволено всичко, защото „при нас правилата на цивилизования свят и без това не важат“. Отказвам да приема идеята за вечното ни робство – просто защото смятам, че всяко „робство“ на тоя свят не е нищо друго освен собствена, дълбоко интимна потребност от „поробител“ – и то преди всичко, за да може човек да компенсира собствените си страхове, неспособности и готовност за сляпо подчинение.

Помислете за всичко това, Милена. Ако намерите достатъчно желание и време за нещо такова, разбира се.

Искрено ваш,

Златко Енев, Берлин

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010).
Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин заедно с двете си деца.