/Поглед.инфо/ Преди много години един разумен човек беше казал, че по-лошо от корупцията е само говоренето срещу корупцията. Тогава бях доста неопитен и не разбирах смисъла на тези думи. Вярвах, че борбата с корупцията е сред най-важните условия за функционирането на демокрацията. Днес мисля, че ако корупцията бъде победена веднъж завинаги, няма да има демокрация, защото пълната победа над корумпираните би означавала диктатура.

Впрочем Мусолини има много увлекателно написани страници по този въпрос, които страшно биха се харесали на активистите от Реформаторския блок, медиите на олигарха Иво Прокопиев и "Протестна мрежа", които от няколко години монополизираха темата за съдебната власт и си присвоиха правото да бъдат единствени говорители по въпроса за съдебната реформа. И единствени те да изговарят правилните неща за нея. 

Това не стана случайно. Тази група за натиск бе сформирана съвсем целенасочено чрез сериозно финансиране от фондации като "Америка за България" и "Отворено общество". Тя бе направена по модел, изпробван в почти всички посткомунистически страни, и съвсем не е изключение. Няма да се спирам на глобалния контекст и да анализирам в дълбочина това явление тук, защото искам да се фокусирам върху конкретната българска ситуация, но темата е доста сериозна и си заслужава изследването. 

Неизчерпаемият ресурс (освен солидното финансиране), който се експлоатира за съществуването на споменатата група за натиск, е чувството за справедливост. В общества в преход то е особено уязвено и точно върху тази уязвеност паразитира тя. Говоренето срещу корупцията печели публична подкрепа и създава имиджа на борци за справедлива кауза. Печели и избори. 

Всеки нов популист идва на власт след ожесточена словесна битка срещу корумпираността на предишните. После словесната битка се обръща срещу него, за да дойдат следващите и така до безкрай. Затова казвам, че този ресурс е неизчерпаем и Иво Прокопиев го знае много добре. Неговите медии бяха първите, които започнаха да употребяват 

"борбата с корупцията" като корпоративно оръжие. 

Удряха и продължават да го правят (чрез разследвания, коментари и тенденциозно поднесени новини) по определени цели, за да обслужат бизнеса на собственика си. При това го правеха интелигентно (сега доста личи и не увлича), а Пеевски и неговият недодялан и поръчков журналистически слугинаж могат да им гледат само номера на фланелката.  

От 20 г. Иво Прокопиев се залепва за всяка нова власт, после овреме я изоставя и бързо се ориентира към следващите силни на деня. Беше с Костов и получи "Каолин", после се разграничи от Командира и горещо подкрепи царя, а още по-горещо Лидия Шулева. Получи дял в приватизацията на електроразпределителните дружества, оглави НОИ, получи достъп до пенсионните фондове и добри позиции в бизнеса с ВЕИ. Набързо се преориентира към Станишев, после и към Първанов, но най-голямото бинго удари при Бойко Борисов с няколко ключови министри и цял президент. 

Няма нужда да влизам в подробности, повечето от тези неща се знаят. Искам да кажа, че 

единствената власт, до която Иво Прокопиев не можа да се добере, е тази на главния прокурор. 

Неговата група за натиск проби в съда, но не и в прокуратурата. Не знам по какви причини, но така се случи. Ето защо от няколко години медиите на Прокопиев и близки до неговия кръг водят персонална битка срещу Сотир Цацаров, опаковайки я в целофан с надпис "съдебна реформа". Обзалагам се, че ако Цацаров бе в лагера на Прокопиев и играеше по неговите правила, нямаше да ги има стотиците хиляди страници, изписани за реформата, мястото на прокуратурата, работата на ВСС, съдебния инспекторат, избора на върховни съдии и т.н. Така, както се случи с всички останали важни въпроси, все от морален характер, които бяха употребени особено цинично от тази група. 

Помня как преди 15 г. се гнусяха от темите за комунистическото минало, ролята на ДС и руския олигархичен модел, който бе повторен у нас в скромен мащаб. Сега, когато вече няма почти никакво истинско значение, стават и лягат с антикомунизма на уста, мразят ДС (но не и "нашите" ченгета, които са добри) и се борят с Путин, симпатизирайки открито на грандиозни крадци като Березовски и Ходорковски. Само защото мейнстрийма, зададен от американското посолство, е такъв. Справедливо и правилно е само това, което те казват и правят. Впрочем действията им много често се разминават с думите и в тази очевидна демагогия е големият проблем. 

Ако прокуратурата започне да разследва Прокопиев за източването на пенсионните фондове 

да речем, ще писнат, че го атакуват, защото е защитник на съдебната реформа. Реформаторите бяха най-крадливата и безскрупулна част от последния кабинет на Борисов, а зулумите им същисаха дори и изпечените в това отношение гербаджии. Това не им пречеше през цялото време да развяват байрака на съдебната реформа, а кандидатът им за президент Трайчо Трайков дори я вдигна като условие за подкрепа на ГЕРБ на балотажа. Няма такава наглост. Това няма нищо общо с никаква справедливост. Напротив. Справедливостта бива още по-жестоко потъпквана, защото се потъпква в името на справедливостта. С претенция за висок морал и в името на велика кауза. 

Ето защо мисля, че това изкривява целия публичен дебат за съдебната реформа и за справедливостта въобще. Бетонира окопното мислене и, вместо да ражда енергия за промяна, задвижва защитни механизми и дава аргументи в ръцете на онези, които имат съпротива срещу нея. 

Впрочем по-големият проблем от корупцията в съдебната власт, в това число и в прокуратурата, е фрапиращата юридическа некомпетентност и тоталното отсъствие на елементарна оценъчна способност на интелектуално ниво. Да не говорим за вътрешна ангажираност с избор между добро и зло и прочие необходими предпоставки, за да добие правораздаването дух и да има смисъл. 

В това отношение тази система не е по-различна от останалите. Съдебната власт в България изцяло е подчинена на политическата власт. Лицемерно е да биеш по съдии и прокурори и да им държиш сметка, че не борят корупцията докато в същото време подкрепяш политиците, които ги назначават, макар и под прикритието на "демократични" процедури и чрез "независими" органи. 

Катастрофа на ума е да очакваш от възпитаник на СИК, в чието управление участваш, да прави съдебна реформа 

и да работи за независимостта на съдебната власт. 

Много добре си спомням пресконференцията на прокуратурата по случая "Костинброд" след изборите през 2013 г. Бяха заковали фалшификацията на ГЕРБ. Много добре си спомням, че Сотир Цацаров бе засипан със суперлативи от мнозина. Сред тях бяха и онези, които после се превърнаха в умни и красиви, и с протестите си дадоха шанс на Борисов да се върне във властта. След като стана ясно, че това ще стане, обвинението по случая "Костинброт" започна да омеква, а по-късно делото бе изпрано от съда. 

Същото се случи с тефтерчето на Златанов, "Мишо Бирата", "Чакъра", 

подслушванията и другите престъпления на Цветан Цветанов, както и редица крупни далавери на управляващата върхушка. И затова не могат да бъдат винени нито Цацаров, нито съдебната власт. Впрочем у нас мафията я избират на няколко пъти на свободни и демократични избори, което е по-дълбок и сериозен проблем, и той не може да се реши с прекрояване на Конституцията. 

Бойко Борисов е феномен, който предполага задълбочено изследване. Той бе излъчен директно от криминалните среди и се задържа на различни властови позиции в продължение на 15 години. Два пъти бе избиран за министър-председател. Този факт трябва първо да ни потресе, за да можем да го разберем, а чак тогава и да го анализираме, но май все още не е дошло времето за това. Впрочем когато стана ясно, че Борисов си отива за втори път и политическата примка бе отслабена, 

прокуратурата отново се задейства и започна ударно да повдига обвинения на влиятелни политици 

като Румен Овчаров и Делян Добрев. Очаква се това да стане и по отношение на Петър Москов, който е действащ министър макар и в оставка. Очевидно е, че когато няма политически натиск, нещата тръгват в правилната посока и в този смисъл действията на Сотир Цацаров и колегите му заслужават подкрепа. Проблемът е, че това ще трае мимолетно (в най-добрия случай до избирането на редовно правителство), и не е генерално решение на въпроса. 

Затова е много важно дебатът за съдебната реформа да се освободи от рамките и насоката, в която го тласкат медиите на Иво Прокопиев, протестърските активисти и остатъците от ДСБ. Да престане да бъде оръжие за постигане на политически и икономически цели, а задълбочен разговор за промяната, която очевидно е необходима на всички ни.