/Поглед.инфо/ На 28 август т. г. се навършват 80 години от смъртта на о бозе почившия Борис Сакскобургготски. Не мога да скрия своята изненада, че тази наистина знаменателна за българската история дата не бе отбелязана от монархофашистката съвременна българска историография. Но изненадата ми не трая дълго, след като си спомних двойнственото отношение на формиралата се в годините на т. нар. преход, т.е. периода на контрареволюционната реставрация на капитализма в България нова реакционна класа.

Една не малка част от нея продължава да боготвори образа на без време починалия Кобург, а от друга - потомците на – може би най-крайната, истинска профашистка реакция в България го отминава с мълчание. Защо? В по-нататъшния текст на тази статия ще стане ясно защо.

С дълбоко прискърбие констатирам, че една обезпокоително не малка част от ляво мислещите хора, иначе убедени антимонархисти, вярват в сътворените в двореца митове и легенди за т. нар. цар Борис ІІІ. И тук става въпрос за цялата негова дейност като държавен глава на царство България от 4 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. За този изминат почти четвъртвековен път на царстване на сина на Фердинанд – Борис, но най-вече за най-дълбоката и скрита причина за неговото изключително противоречиво поведение е посветено настоящото изложение…

За Борис Кобургготски е напълно вярно, макар и банално, твърдението, че той е една изключително противоречива личност. Такава е той най-вече в периода от 22 януари 1935 до самата си смърт той всъщност се превръща от нелегитимен държавен глава във „фюрер“ – водач на българския диктаторски режим, който с право носи определението монархофашизъм. Защо именно този период? През януари 1935 г., след изключително ловки интриги, от власт е свалено правителството на Политическия кръг „Звено“, начело с Кимон Георгиев. Всички приети решения от звенарите при деветнадесетомайския преврат (1934) са поставени от Борис Кобургготски в услуга на неговите лични интереси. Търновската конституция не е отменена формално, но е странно нейното действие. Дори съвременната монархофашистка историография през зъби признава, че наложеният в този период от Кобурга личен режим е авторитарен, и в никакъв случай не и фашистки.

Времето между двете световни войни, в което преминава активният политически живот на Борис Сакскобургготски, е белязан с два преврата – единият от които е необикновено кървав – 9 юни. По това време избухват две въстания – едно спонтанно през м. юни 1923 г. и едно организирано – през септември същата година. Това е време, изпълнено с не по-малко кървав бял терор и неговата съпротива – Червеният терор. Нека си спомним какво направиха Кобургите дотогава. Те доведоха България до две национални катастрофи, три преврата и до пълно фиаско на българския национален идеал. Преломният момент между режима на бащата – Фердинанд І Български и неговия син – Борис, настъпва в едно страшно за България и нейния народ време.

Започва гражданската война в България с героичното и трагично войнишко въстание от септември 1918 година, което прокарва кървава бразда между народа и неговата буржоазия, в която падат десетки хиляди жертви.

Цар Фердинанд абдикира и „отстъпва” престола на следващия Кобург - на сина си Борис и си заминава откъдето е дошъл с една влакова композиция с 36 вагона ограбени от народа богатства.

Така, този безотговорен авантюрист оставя след себе си един почернен и разгневен народ, една деморализирана и една уплашена до смърт буржоазна класа. Тук ще си помогна с характеристиката за нейната същност на именития български банкер, народопсихолог и сърцевед-циник Атанас Буров: „Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.

Българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува как ще се развиват нещата занапред – важното бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са най-характерните национални черти на българските политици.” Със споменатият Кобург начело милата ни

татковина обявява война на САЩ и

Великобритания. Е, не истинска, а символична. Ей

така… сама на ужким.

Към това се прибавя нещо изключително важно - нелегитимността на Борис.

Точно така - Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав фон Сакс-Кобург унд Гота никога не е бил узаконен български владетел - от „встъпването му в длъжност” на 3 октомври 1918 до ранната му смърт на 28 август 1943 година. Никога - през този 25 годишен период начело на държавата !

Така е според Търновската конституция !

За да се изпълни тя е трябвало да се свика Велико народно събрание и то да избере на овакантения български престол нов монарх на Царство България. Но такова не се свиква.

Вместо това се извършва един странен ритуал : царят-отец целува ръка на сина си Борис, покланя му се и ето – България вече си има нов цар. Бързо и лесно, макар и в много трудно време. И именно с него монархистите в България обясняват крайно опростената процедура по предаването на властта. Дали новият „държавен глава” е положил необходимата клетва и пред кого нашите монархофашистки историци мълчат.

На церемонията присъства неизменният при трудни за държавата случаи Ал.Малинов –министър-председател на 36-то правителство на България, назначен с Указ № 4 на Цар Фердинанд от 21 юни 1918 г.

Ал. Малинов заема поста, когато положението на Солунския фронт е вече неудържимо, а в тила - катастрофално заменяйки отявления германофил д-р Васил Радославов, властвал от 23 октомври 1913 г. до 21 юни 1918 г. и заедно с Кобурга - главни политически виновници за втората национална катастрофа.

На 17 октомври 1918 г. Ал.Малинов съставя нов кабинет, за да отстъпи само след 40 дни мястото си на Теодор Теодоров , назначен с Указ №14 от 28 .Х. 1918 г. подписан вече от „цар” Борис. Съставена е голяма коалиция от русофилски партии .

На 7 май 1919 г. с Указ № 8 е съставен нов кабинет пак на Т. Теодоров. С това е направен последен опит буржоазията да се удържи на власт. Но не би ! На 17.08.1919 г. са произведени избори на които най-много гласове получава БЗНС и е съставен 40-я кабинет на България начело с Ал.Стамболийски…

Времето е наистина размирно-за година и половина върху българския народ се стоварват : едно въстание, окупация на страната, пет правителства и един грабителски мирен договор.

С тази напрегната до крайност обстановка може да се обясни, дори да се оправдае забавянето на легитимното възцаряване на следващия Кобург, но вместо Велико народно събрание, до началото на 1923 година са проведени избори за още три обикновени народни събрания, но и на тях не се е провеждал избор на нов цар, което означава, че България тогава няма легитимен държавен глава. И не само тогава – тя няма такъв чак до 7 ноември 1946 г. когато започва работа VI-то Велико народно събрание. То избира за свой председател Васил Коларов, който в това си качество е и държавен глава на Народната република.

* * *

Но нека се върнем към вече засегнатия въпрос : защо все пак синът на Цар Фердинанд не е преминал през конституционната процедура за провъзгласяването му за легитимен държавен глава на Царство България? Защо четвърт век страната е царство без цар, или по-точно - с цар-менте начело?

Но и след смъртта на Борис Кобургготски на 28 август 1943 година е пак без държавен глава, въпреки автоматичното провъзгласяване на шестгодишния Симеончо за цар на българите, тъй като Търновската конституция не предпоставя такъв „автоматизъм”.

В нарушение на тази конституция е и изборът на Регентския съвет, извършен на 9 септември 1943 г. от ХХV-то Обикновено народно събрание; първо – именно защото това Народно събрание е обикновено, а не велико, както го изисква Търновската конституция и второ - защото в регентството има член на семейството на властващата династия. Нещо, което Търновската конституция също не разрешава.

Нелегитимен по тази конституция е и, назначеният от отечественофронтовската власт пак на 9 септември, но този път през 1944 г. , нов Регентски съвет , защото това става вследствие на държавен преврат.

Така, след всички почти тридесетгодишни драматични перипетии на българската история първият легитимен държавен глава на страната, която вече е Народна република е Председателят на VI-то Велико народно събрание Васил Коларов.

Трябва да се признае : всички тези разсъждения за нелегитимността на държавните глави на Българияза такъв дълъг период от време са подчинени на един правно-процедурен формализъм . Друго си е живият живот, реалната практика… Нали ? Но тогава нека си признаем, че силата на правото е заменена с правото на силата и по-точно - на насилието…

Така всъщност и става, когато Търновската конституция е всъщност суспендирана след Деветнайстомайския преврат 1934 г. и нейните положения са заместени с наредби-закони. От тогава, до нейната замяна с Димитровската Търновската конституция се използва частично и користно-подборно от всички управляващи. И това е необоримо доказателство не просто за кризата, а за историческия провал на българската буржоазия.

Само на пръв поглед е необяснимо защо още през 1918, 1919 или даже 1920 година не е изпълнена процедурата за един легитимен избор на сина на Цар Фердинанд за нов цар на българите.

Но при по-внимателен поглед нещата се изясняват - защото времето е било друго. По-различни са били и обществените настроения от онези преди войните. След тях народът вече е ненавиждал не само Цар Фердинанд и династията Кобургите. Сред народа са били много силни антимонархическите настроения изобщо; истински кошмар и за Борис, и за буржоазията!

Така е началото на неговото царуване. За 25 години, в резултат на поведението му, след смъртта му той е изпратен от впечатляващо мнозинство негови почитатели. Тук е необходимо да се кажат няколко думи за българската буржоазия. През първите 30 години след Освобождението тя изиграва изключително положителна роля за развитието на страната въпреки гангстерските практики в управлението на Стефан Стамболов, буржоазията запазва своето достолепие.

Българската буржоазия има една особеност, отличаваща я от буржоазиите на съседните балкански държави: непосредствено след Освобождението се формират нейните две крила – русофилското и прогерманското. По тази линия – русофили-русофоби се оформя българският политически елит. Но той има още една особеност – на границите на ХІХ и ХХ в. възниква ясно ляво народно движение, политически представено от българската социалдемокрация и БЗНС. Участието на България в Първата световна война е изцяло доминирано от прогерманския политически елит. По време на самата война възниква цяла нова вълна от прогерманска буржоазна власт, която се стреми към своето утвърждаване. Тя именно дава облика на българския политически живот и определя неговия дневен ред в периода между двете световни войни.

Войнишкото въстание хвърля в ужас цялата буржоазия – и прогерманската, и проруската. А страхът от революция, подобна на руската, сплотява буржоазията. В тази обстановка настъпва периодът на управление на БЗНС. Либерално-буржоазното управление в България се заменя с народна демокрация с всичките й предимства и недостатъци. Страхът от настъплението на народните маси не само изглажда отношенията между двете течения на българския буржоазен политически елит, но създава ново политическо формирование – Народният сговор. Реакционното прогерманско ориентирано офицерство го довежда до кървавия преврат на 9 юни 1923 г. Всъщност това е последният случай, в който либерално-демократичната и прогерманската върхушка осъществяват общи действия. Това единство се превръща в главен залог за политическото оцеляване на Борис Сакскобургготски.

Но за това действа още един, не по-малко важен фактор – оформилата се по време на войната промонархическа фракция на македонското революционно движение. С убийството на Тодор Александров – 1924 г., когато организацията е овладяна от Иван Михайлов, ВМОРО загубва от абревиатурата си не само буквата О-Одринска, но и своя характер на революционна организация. Тя се превръща в нещо като преторианска гвардия на Кобурга. Заедно с това тя губи политическия си характер и се превръща в типична престъпна гангстерска организация от американски тип. Тя именно извършва зверствата, свързани с преврата на 9 юни с оправданието, че отмъщава на Александър Стамболийски за подписания от него договор в Ниш с премиера на Сърбо-хърватско-словенското кралство Никола Пашич и заради фразата на лидера на БЗНС – „нека ви е халал Македония. Но я вземете заедно с македонците!“

С това положение на нещата в първата половина на 20-те години на ХХ в. Борис Сакскобургготски осигурява в най-голяма степен политическото си съществуване начело на държавата.

С убийството на Стамболийски, поръчано – без никакво съмнение от мнимия цар, се разсейва опасността от налагането на републиканско устройство на държавата, основано на проект за нова конституция.

Борис не забравя кървавата услуга, която му оказва неговата преторианска гвардия – ВМРО-Ванче Михайлов. Тази „гвардия“ набира все по-голяма мощ в обществения живот на България, участвайки най-активно в „белия“ терор през 1923-1925 г., потресъл цяла Европа. Ежедневните убийства по улиците на българските градове определят атмосферата на българския обществен живот до средата на 30-те години на ХХ в. Постепенно и неотклонно ВМРО се превръща в „държава в държавата“. Тя получава по-голяма власт и от военните кръгове, и от тайната и явна полиция. Чрез тази паралелна държава Кобургът успява да ликвидира най-опасните от своите врагове. Така военният преврат на 19 май 1934 г. не само не среща съпротивата на „царя на българите“, но напротив – неговата пълна подкрепа – ВМРО вече не е нужна на самозвания монарх. Няма никакво съмнение, че чрез своята агентура във Военния съюз той е знаел за готвения преврат, който слага край на многопартийната система и на ВМОРО. С това обаче македонският въпрос не губи своето значение за България. Напротив, проявява се с нова сила, но по-подробно за това – по-нататък в изложението.

Събитията от 1923-1925 г. слагат край на опасността от настъпление на левите народни сили в политическия живот на страната. Отпада възможността от приемане на нова републиканска конституция; със свалянето на управлението на БЗНС се слага край на стихийния експеримент със замяната на либералната с народната демокрация. И накрая – нанесен е унищожителен удар както срещу лявата интелигенция, така и на Комунистическата партия.

През този период нелегитимният държавен глава на Царство България се опитва да намери съчувствие сред либерално-демократичните среди на българската буржоазия. Но през 1926 – 1934 г. тя показва своята безпомощност и след Деветнадесетомайския преврат нито една от класическите либерално-демократични партии не успява да възвърне предишните си сили.

За сметка на това все по-големи сили набират прогерманските политически кръгове, които след идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през януари 1933 г. бележат разширяване на своето влияние в България.

Заради своята съмнителна легитимност в очите на външните фактори властващият Кобург не е приеман в чужбина, тъй като в страната вилнее открит или скрит терор. През тези години България жизнено се нуждае от външна финансова помощ и я получава чак след падането на правителството на проф. Ал. Цанков (4 януари 1926).

Макар и представител на една от най-авторитетните аристократични фамилии на Западна Европа, или не е приеман, или е приеман с неохота от европейските монарси, от които английската кралска фамилия е в най-близки родствени връзки с него. От това положение Борис Сакскобургготски понася и лични несполуки: той създава така желаното от българските монархисти семейство, в необичайна за тогавашното време възраст. Публичната тайна за съмнителната легитимност на българския монарх го следва неотклонно навсякъде в Европа като мрачна сянка. За сведение на неговите симпатизанти от последните десетилетия трябва да се отбележи, че той намира изключително добър прием при изгряващата тогава звезда на нацисткия фюрер А. Хитлер. Не случайно от началото на 30-те години и особено след идването на Хитлер на власт икономическите отношения с нацистка Германия отбелязват невиждан дотогава интензивен растеж. Установените отношения на взаимно доверие между Борис и Хитлер се проявяват в решаващ за Европа момент – организирането на Мюнхенската конференция на Германия, Италия, Великобритания и Франция през 1938 г. , която слага край на съществуването на Чехословакия. Интензивното сътрудничество между Царство България и Третия Райх продължава и в следващите години, но то става съдбоносно след 1935 г., когато Борис установява своя едноличен режим в страната.

Защо и как става това? Превратът на Звено и антимонархическите среди във Военния съюз, извършен на 19 май 1934 г., въвежда в страната военна диктатура. Сред политическите сили, извършили преврата, изпъкват две особено опасни за него тенденции. Едната е антимонархическият уклон на Кимон Георгиев и Дамян Велчев и техните сподвижници. Втората – идеята за единство на южните славяни чрез обединение на България и Югославия. Неслучайно в споменатите среди се развива идеята за интегрална Югославия, в която България ще бъде равноправен член с включените в Югославия страни. Но превратаджиите се оказват неподготвени да се справят с монархическото крило на Военния съюз, в което основна фигура е ген. Пенчо Златев. Така на 22 януари 1935 г. Кимон Георгиев е принуден да подаде оставка и на негово място е назначен за министър-председател Пенчо Златев. Но той е само преходна фигура. Неговото правителство има кратък живот. На 21 април 1935 г. той е заменен с друг монархист и германофил – Андрей Тошев. Този период на постъпателен преход от режима на военна диктатура към открит фашистки режим приключва на 23 ноември с назначаването на Кьосеиванов за премиер. Този акт открива вратата на монарха за действия на международното поле.

На 24 януари 1937 г. е сключен договор за вечно приятелство между България и Югославия. С него фактически решаването на македонския въпрос стига до точката на необратимост. Това е началото на отделянето на българите във Вардарска Македония от основния национален български масив. Чрез този договор България получава правото да възстанови своя пълноценна армия, ограничена от клаузите на Ньойския договор. В замяна на това прогерманската политическа върхушка и дворцовата камарила се отказват от каквито и да е териториални претенции към Вардарска Македония и от българския характер на тези земи.

Както си спомняме, заради такъв акт, допусналият подобен договор Александър Стамболийски е зверски убит от палачите на Ванче Михайлов. Но сега царят остава невредим. Оттук нататък процесът на загуба на българския характер на Македония става необратим. Българите в тези земи се чувстват изоставени, България не подкрепя националната им идентичност. Населението там не може да бъде българско в никакъв случай, но то не иска да бъде и сръбско. Така пред младото поколение на тази част на Македония остава една-единствена възможност – те да не бъдат нито сърби, нито българи, а нещо трето, т.е. македонци. София приема, че това вече не е Вардарска Македония, а южносръбска бановина. Това е голямото предателство на българската кауза. Какъв тук Коминтерн, какви комунисти? Главна вина за ускорения процес на отчуждение на македонските българи от историческата им родина носи чуждоземецът Борис Кобургготски. Тогава какви основания има смехотворната идея на възкръсналите от три десетилетия царедворци много улици в България да носят името „Цар Борис ІІІ Обединител“.

Заедно с това военната диктатура, въведена от деветнадесетомайци, попаднала под контрола на Борис, прераства в типична фашистка такава, с нейната българска специфика. Тя е създадена от монарха и докрай носи характера на монархофашистки режим. Тези, които не забелязват тънката нишка, по която се извършва това превъплъщение, подценяват изключителната ловкост и впечатляващ политически интелект на българския „владетел“.

С тези си качества той многократно превъзхожда прогерманската политическа върхушка в България. От самото си окончателно формиране през Първата световна война до нейния крах в средата на 40-те години на миналия век тази буржоазия неотменно доказва своята интелектуална несъстоятелност, продажност, жестокост и алчност. Към характеристиките на Ат. Буров, упоменати по-горе, завладяващите все по-силни позиции прогерманска, а в случая и пронацистки настроена върхушка в България се отличава с изключителната си жестокост. Съсредоточавайки цялата държавна власт в ръцете си, Борис се колебае докъде да стигне с ограничаването на гражданските свободи в страната. Чрез Наредба-закон той си присвоява правото да назначава дори кметовете на най-малките населени места. Той се стреми да управлява без колективни органи, с изключение на Министерския съвет. Но приема препоръките на своите двама „тайни съветници“ Любомир Лулчев и арх. Йордан Севов за възобновяване на дейността на Народното събрание, което не функционира след преврата на 19 май. След известни колебания монархът приема и предложенията на представителите на либералнодемократичната буржоазия, която се оказва негова негова легална опозиция в същия дух.

Как става възстановяването на НС при липсата на легални политически партии?

Отговорът е: чрез мажоритарни избори. Но въпреки своята безпартийност те разделят парламента на управляващо мнозинство и опозиция. На изборите за 24 Обикновено Народно събрание, проведени от 6 до 27 март 1938 г., управляващите печелят 93 депутати, а опозицията – 67 от общо 160. Този резултат се получава въпреки съпътстващия изборите полицейски терор. Явно недоволен, възползвайки се от изключително благоприятната тогава стопанска конюнктура, монархът решава да бъдат произведени през 1940 г. нови избори за 25 НС, които да гарантират неограничената му власт. В резултат на тези избори опозицията печели този път само 17 депутати от 160. Начело на МС той поставя отявления германофил проф. Богдан Филов.

Съвременната реакционна историография смята тези заигравания с парламентаризма за достатъчен довод да докаже, че в България не е имало фашизъм. Този аргумент е несериозен. В Нацистка Германия Райхстагът, избран през пролетта на 1933 г., просъществува до самия край на нацисткия режим през май 1945 г. За доказване на нефашисткия характер на авторитарния режим на Борис неговите съвременни апологети сочат като аргумент липсата на управляваща партия. Управляващото правителствено мнозинство играе ролята на такава партия в Народното събрание и в същото време пръснати по цялата страна активисти се опитват да създадат такава партия. Проектът за нейното учредяване се нарича „Обществена сила“.

Това, че пронацистката българска буржоазия не успява да създаде подобна политическа организация говори за липсата на минимална популярност на подобна инициатива. Това не пречи на Б. Филов да подчертае, че режимът в България е идентичен с режима в Германия, а фюрер на този режим в България е „Негово Величество Борис ІІІ“.

От началото на 1940 г. монархофашисткият режим в България развива трескава дейност за своето утвърждаване: възникват 10 младежки организации от типично нацистки тип – антикомунистически, антисемитски и антидемократични. Въвежда се институтът на т. нар. гражданска мобилизация. През лятото на 1940 г. е въведена купонна система. С мнимото безучастие на „царя“, но всъщност зорко наблюдавана е подготовката за присъединяването на България към формиращия се фашистки Тристранен пакт. В края на 1940 г. е гласуван Законът за защита на нацията, одобрен от монарха месец по-късно.

В началото на 1941 г. по същия начин, със същото двулико поведение на Кобурга, България се присъединява към Тристранния пакт.

Следва законният въпрос: като какво управление се проявява тогава едноличният режим на „монарха“? Естествено – именно като монархофашизъм.

Пред своите съветници Борис споделя своите уж колебания като какъв да посрещне Вермахта, отправил се към Гърция, за да подпомогне агресията на Италия? И той заявява, че предпочита да посрещне немците като съюзник, а не като техен враг.

Така е пусната в обръщение дворцовата легенда за това, че Борис не е допуснал български войски на Източния фронт. Може ли някой сериозно да си представи как истеричният фюрер ще иска нещо, а неговият „опонент“ може да откаже – т.е. А. Хитлер искал, а българският „цар“ отказал. Всъщност заслуга за неучастието на български войски на източния фронт има нацисткият фюрер, за когото българската войска е била необходима да изпълнява полицейски функции на заетите от Вермахта територии на Югославия и Гърция и така да освободи елитните войски на Германия за войната срещу СССР.

Всичко това не само не опровергава, а потвърждава, че българският т. нар. цар във всичките действия в този период се проявява като истински фашист – по-точно водач на особения български монархофашизъм. В това отношение не помагат и предположенията за причините относно смъртта на монарха в края на август 1943 г. След краха на Вермахта при Сталинград и Курс и навлизането на англо-американските войски в Италия, падането на режима на Мусолини разтърсват психически монарха. И след драматичната среща с Хитлер в средата на август 1943 г. настъпва и неговата смърт. На тази среща Хитлер действително иска още по-активно участие на българската армия във войната, но не на Източния фронт, а в още по-дълбокото навлизане на т. нар. окупационен корпус в пределите на вече изконни сръбски земи.

Нямало е никакъв смисъл Хитлер да наказва своя приятел заради неговия „отказ“ да изпрати войски на Източния фронт. Ако бе така, Хитлер щеше да поиска от съставения след смъртта на „монарха“ Регентски съвет да съдейства за изпращане на български военни части срещу Съветския съюз. Такова желание Хитлер не предявява до отечественофронтовския преврат на 9 септември 1944 г.

  • * *

След този разказ – сигурен съм в това – читателят остава с впечатлението, че тук става дума за сатанински образ. В никакъв случай не може да се отрекат не малко положителни качества на българския „монарх“. Но всички те остават в тежката сянка на неговия дълбочинен психически портрет, че той е нелегитимен и във всеки момент уязвим в своята битност на държавен глава на България.

Всеки, който се опита да каже много критични думи за този човек, получава стереотипния отговор – погледнете неговото погребение и масовият израз на народната признателност. Действително мнимият цар се е ползвал с голяма популярност сред населението на България. Това също не е случайно. Достатъчно е да сравним неговия живот и съдба с живота и съдбата на неговия баща – цар Фердинанд. Това са два коренно противоположни характера във всичко до най-малките характерови детайли. Фердинанд идва на власт на 26 години, дълбоко чужд на всичко, което той заварва в България. Той притежава всички пороци на тогавашното време – той е груб, самонадеян, жесток, развратен, безчувствен.

Съвсем друга е съдбата и качествата на неговия първороден син – Борис израства изцяло в българска среда. Той получава своето образование и възпитание от български учители, известни с доброто си име в обществото. Не по-малко е влиянието на неговата мащеха Клементина. Той си създава огромен кръг от лични приятели, сраства се с българската среда и придобива много типични български характерови качества, които са в странна симбиоза с всичко онова, което той наследява по линията на своя аристократичен произход. Борис, заедно със своя брат участва в Първата световна война. И когато идва денят на абдикацията на неговия баща, към него е отправен въпрос – не би ли и той изоставил България, защото тази обстановка на властови вакуум, възникващ след абдикацията на баща му, той ще се окаже съвършено безпомощен в българска среда. Антимонархическите настроения в българското общество са изключителни. На тези подкани Борис отговаря: дори да стана хамалин на пиацата, аз няма да напусна България! Така той остава в България с комплекса за своята нелегитимност и непреклонната воля да се удържи на политическия небосклон на България.

Всичко това е необходимо да се знае, когато даваме оценка за тази историческа личност – за нейното поведение и естествен крах на каузата, на която той е служил през цялото време. За обективната българска история той ще си остане лидер на монархофашистка България.

Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info .

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?