/Поглед.инфо/ Най-важната част (ако не цялото) от османското ни наследство е духът, който носим жив и до днес – дух на разделението и взаимопротивопоставянето, дух на малоценност с изблици на автономност и мисионерство. Нашата духовност е плод на насилие и перманентен натиск, а нашата история след Освобождението не е път на собствен избор, а на исторически грешки, на тактически избори и стратегически провали именно поради този дух на разделеност и противостоене и негодност на елитите..

Това води началото си от петте века „съжителство”, което в най-добрите си форми от последния му век е не съжителство, а относително автономен живот - всеки зад своите огради. НеслучайноБългарското възраждане и изобщо българската модерна идентичност се формират не във Филибе и София, не в Пашмакли и Варна, а в Карлово и Калофер, в Панагюрище и Копривщица, в Котел и Охрид.

Дълбокият разрез между двете култури е основната причина за нашето съхранение в условията на тоталното ни асоциализирано (особено в първите три века на общия ни живот) „съжителство”. Процесите на историята нямаше да протекат така, както са протекли, ако действително имаше съжителство и двупосочен културен обмен. Това е аксиомата на нашето историческо минало, а едностранният натиск е имал за резултат не само общите манджи, останали разделени между свинското и пилафа, но и разломеността на духа на този, който е бил постоянно отдолу в това общо пространство.

Историята на духа не е в историята на манджите и чардаците, а в това, което, поради отсъствие на аристокрация и на собствена социалност, не е могло да роди хроники и литератури, а се е утаило в мъдрости, изразени в идиоми и предания – самата автентичност на нашия дух.

Автентичността на българския дух в неговата разломеност – това е духът на оцеляването, а не духът на съжителството. Този дух ще прочетем например в антиномии като : „Бежанова майка не плаче – Стоянова плаче” и „По-добре роб, отколкото в гроб” срещу „ Ако от мене кръв, от него вода ли?” и „Юнак прави – юнак тегли”

Именно тая, наследена от османското ни „съжителство” разломеност на духа, това вековно спасяване по единично, това асоциално мъдруване от типа „всяка коза за свой крак” и „всеки знае него си” са ни направили това, което сме – вечни самотници на кръстопътя на историята, вечно оглеждащи се за спасител ту на запад, ту на изток, вечни фоби и фили и постоянни клиенти на пътуващи фелдшери, дошли да ни подменят кодовете, чиповете, а скоро и нас самите като негоден продукт на годна земя...

Нямаше да спорим дали робство, или съжителство, или пък присъствие е тоя наш съжителски живот, ако имахме съзнанието, че единственото лепило, което е държало заедно Бежана и Стояна в крайните им моралистични избори е било страданието.

Страданието е коренът на нашата идентичност - страдание от чужди и страдание от себе си поради нашата разломеност.

Страданието, което днес разни умници ни препоръчват да забравим, за да сме се били чувствали щастливи. Сякаш историята е психотерапевтична кушетка, на която, като се събудиш, ще се чувстваш като първородния внук на дядо Адама. И сякаш човечеството днес щеще да бъде по-щастливо, обляно в толерантност, рукнала от облаците на политкоректността, вместо с травмите, които си носим от нашето си страдание, все едно как ще ги нарича Министерството на новоговора: робство, владичество или съжителство.

Но така загрижени за нашето бъдеще дали Министерството и неговите експерти имат памет, че в историята именно страданието е едничката майка на състраданието?

Ако я имаха би трябвало да знаят, че то е най-човешкото от всички човешки лепила на самото човечество. Многопатилата Хана Аренд, авторката на „Човешката ситуация”, която иначе всички експерти умират да цитират, обяснява нечовешката ситуация, в която е потопено човечеството във Втората световна война с тотална липса на състрадание, тоест на съпричастност към страданието.

Защото нищо повече в този свят не прави човека така човек, както съпричастието в страданието, а отсъствието му - в звяр.

Но не! В България фелдшерите-експерти ще ни лекуват със забрава на робството, за да ни правят щастливи.

Сякаш не евреите, не арменците, понесли страданието като емблема на човешкото си просъществуване, са примерите за това как се надмогва то, слепило ги в нетопими смеси. И че не руснаците, спрели на два пъти в последните два века изстъпленията на Европа, и спасили я със своите страдания са големия му пример, а откривателите на политкоректността, проплакващи собствените си съвести с виртуални техники, произвели виртуални реалности.

Да се говори за историята не с имената и термините, произлезли от самата нея, а с лабораторни екстракти на политкоректни алхимици, означава да се създава свят без състрадание, който сляпо ще върви към своята предизвикана гибел. И единственото утешение, ако то може да бъде утешение, е, че тази гибел, този път, при тези налични технологии ще бъде гибел за всички. Свят без състрадание днес е равнозначно на свят без човечество утре.

Нерешимият въпрос защо само българите, единствени в Европа, спасиха от Хитлер своите евреи има един единствен еднозначен отговор.

Поради дълбокото свое историческо, нека бъде подсъзнателно, състрадание.

Политкоректността ще редактира ли Библията?

Или само българските робства? Във всеобщата суматоха не чухме ли вече духовни пигмеи да откровеничат, че било нужно да се гордеем, дето сме били поданици на такава голяма империя, вместо да недоволстваме, че ни освобождават от робството?

Политкоректността е мъгла, която няма как да не се разпръсне, защото иначе трябва да приемем, че слънцето е угаснало. Да отмениш термин, който се е наложил не от кабинети и канцеларии, а от всекидневито на „съжителството”, означава да отмениш цялата българска литература, етнокултура и етнопсихология, каквито са били и каквито ще бъдат, защото самото, тъй наречено, етносамосъзнание е не поръчков, а исторически продукт.

Разбира се, има начин за заличаването им, но той е по-ефективен с икономически контрол, грантови субсидии и серии от цивилизационни избори. Но да унищожаваш народ, които върху архетипите на страданието си, гради цялото си самопознание не означава, че ще направиш човечеството по-добро.

Обратното е много по сигурно.