/Поглед.инфо/
Българийо! Сълзите ти изплакани
на стихове превърнах. И горях.
В копнеж по съдбините недочакани
поне една утеха да ти бях...
Преминах през надеждите съборени,
и прах и пепел в дланите си втрих.
Потърсих вяра в извори и корени
и болката ти сам стократно пих.
Болеше ме за твоите пропъдени,
угаснали без памет и следи.
Страдалци, на мизерия осъдени,
с премазани от мъката гърди.
Самотни старци, куцащи с бастуните.
Старици с поглед див и изтерзан.
И цигани, сънуващи в катуните
калая от последния казан.
Те бяха също твоята история,
която летопис не приюти.
Ненужни съчки в суха територия,
щом всяка от агония пращи.
Стихия в гласове, мечти и пориви,
потънали сред сенките отвъд,
и не съдби, но куп иглички борови,
които в дим лютив ще изгорят.
А някъде, безименно отричани,
души да помнят страшния си ад,
че българи сред тебе са наричани
от село в село, и от град до град.
С един човек - ковчегът е трагедия,
а с многото - статистика без храм.
И ти не виждай в мене черногледия,
но истинският, бил до болка прям.
"Потомци, вий напразно ще се ровите..."
- така един Поет те освети.
Но в бъдното останаха отровите
на нашите несбъднати мечти.
И може би с това умира клетият,
че щастието друг ще осени,
при все, че след тринадесет столетия
ти още чакаш светли бъднини.
Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)