/Поглед.инфо/ През последната седмица в партийното пространство на България т.нар. дясно тръгна да осъществява съюзявания с лайтмотива, че 600 или 700 хиляди „дясно мислещи хора“ у нас не били парламентарно представени: ДСБ и „Да, България“ заговориха за обединение, а онзи ден остатъците от СДС и Реформаторския блок също заявиха, че ще потягат редиците си. Тези акции в перспектива едва ще имат забележим политически ефект, но пък са добър повод за размисъл защо политическото дясно у нас се е докарало до положението на страдащ от синдрома на Алцхаймер инвалид.
Малко теория
Преди 10 години излезе второто преработено и допълнено издание на „Защо сме различни“ на професора по антропология Михаил Минков. Изследването изброява и анализира поредица от признаци, по които народите и техните култури се отличават или групират. Изследването на Михаил Минков е изключително интересно и макар да не е специално посветено на България, би трябвало да бъде настолно четиво на българските политици.
В книгата си Минков изброява и анализира определящи културата на народите признаци като родовост и безродовост, неравновластие и равновластие, спокойствие и тревожност, твърдост и мекост, себеизтъкване и себезаличаване, висока и ниска религиозност, склонност към съчувствие и липсата на такава склонност и др. Ето сбито обяснение на първите три двойки характеристики, които са тясно свързани и с въпроса защо в България дясното, разбирано като способност за взимане на самостоятелни решения, носене на лична отговорност, индивидуализъм в положителния смисъл на думата, ниско ниво на корупция и клиентелизъм и ниски нива на обществен патернализъм, е хилаво и едва ли някога ще определя дневния ред на страната.
I. 1. Родовите култури се отличават с признака „свой – чужд“, който е двигател на поведението спрямо другите членове на обществото и на взимането на решения. Дали един чиновник или бизнесмен би свършил една работа, както трябва, зависи от това дали човекът отсреща е възприеман като „свой“ или като „чужд“. „Свои“ са роднини и приятели, „чужди“ са всички останали. Спрямо „своите“ отношението е едно – принципно доброжелателно и с готовност за оказване на съдействие, докато „чуждите“ могат да бъдат третирани, както дойде, без значение дали това ще донесе негативи на обществото или дори на самия индивид. Затова в родовите култури са чести явления шуробаджанащината, връзкарството (а покрай тях и голямата корупция), предпочитанието да се работи с познати, както и силните роднински и семейни връзки. В групата на родовите култури влизат народите на Южна и Източна Европа и Русия, мюсюлманските страни, тези в Африка и Индия. Тук бих добавил и народите на Задкавказието. Българите са също типичен представител на тази група.
I. 2. Безродовите култури се характеризират с това, че признакът „свой-чужд“ играе слаба роля като двигател на поведението и на взимането на решения. Ако един бизнесмен получи оферта от роднина и оферта от съвсем непознат контрагент, ако тази на непознатия е по-добра, той ще предпочете нея, без значение, че първата оферта идва от близък човек. Ако чиновник трябва да обработи документи на приятел и на напълно непознат, той ще спази реда, по който те са постъпили при него, а няма да даде предимство на тези на приятеля. Затова в безродовите култури са редки явления като шуробаджанащината, връзкарството (а оттам и корупцията), предпочитанието да се работи с познати. Слаби и все по-отслабващи са и роднинските и семейните връзки, които не са основание за придобиване на предимство. Типични представители на безродовите култури са скандинавците, германците, холандците, англо-саксонците.
II. 1. Неравновластните култури се отличават с голяма дистанция и дистанцираност между началник и подчинен, между ръководител и изпълнител. В такива общества се смята за съвсем естествено началникът (и политикът) да се ползва със специални привилегии поради естеството на заемания пост. Мисловната нагласа на подчинените и на ръководителите е, че началникът поставя задачите, той задава стратегията на действие, заповедите му не могат и не бива да се оспорват, нещо повече, това е вредно и невинаги безопасно, а подчинените следва стриктно да изпълняват спуснатите нареждания. Даването на мнения и съвети от страна на по-нискостоящия, обсъждането на стратегиите и решенията на висшестоящите и дори оспорването им, е рядкост. Представители на неравновластните култури са народите на Южна и Източна Европа и Русия, на мюсюлманските страни, кавказците, тези в Африка и Индия, но и източноазиатските народи. Като интересно изключение и Франция влиза в тази група. Българите също спадаме към неравновластните култури. Типична илюстрация на неравновластния манталитет са например луксозните служебни автомобили, в които се придвижват държавни глави и висши държавни функционери.
II. 2. Равновластните култури се характеризират с малка и дори минимална дистанция и дистанцираност между началник и подчинен, между ръководител и изпълнител. В такива общества не се смята, че началникът (и политикът) трябва да се ползва със специални привилегии поради естеството на заемания пост. С висшестоящия може да се спори и да се оспорват решенията му, разбира се в рамките на разумното и на доброто възпитание. Самите ръководители очакват от подчинените си също да дават съвети и предложения и да участват при изготвянето на стратегии. Характерни представители на равновластните култури са скандинавците, холандците, англо-саксонците и донякъде германците. Типична илюстрация на равновластния манталитет например е гледката министър да ходи на работа не със служебен автомобил, а яхнал личния велосипед.
III. 1. Тревожните култури се отличават с активен стремеж към предвиждане на всички възможни ситуации и съответно създаване на готови модели и механизми за тяхното предотвратяване или най-безболезнено решаване. Следствие на това е засилената централизация на управлението на всички нива, създаването на различни служби, институции, отдели и звена, натоварени с решаването и предотвратяването на възникнали проблеми, или на проблеми, които потенциално могат да възникнат. Като резултат този стремеж води до неспирното нарастване на бюрокрацията и постоянното създаване на нови и нови правила и регулации. Което пък води и до повишаване на риска от корупция. Такива общества са по принцип заредени с голяма доза стрес. Народи с тревожни култури са южно и източноевропейците, руснаците, но и французите, а в Далечния Изток изключително тревожна култура е японската.
Шампиони в Европа по тревожност на културата са германците с тяхната мания всичко да бъде регулирано, контролирано, предварително регламентирано и да се действа и работи по зададени от по-рано правила и параметри. Германците са шампиони и по изпадането в стресови ситуации при появата дори и на най-малкия непредвиден проблем, в резултат на който идеално смазаната машина на немската организираност блокира, защото този случай не е могъл да бъде предвиден и за него няма предварително измислени правила за действие. Друг ключов белег, който характеризира обществата с тревожна култура, е тяхната консервативност, нежелание за промени, дори страх от тях, защото те са свързани с допълнителни дози стрес, рушащ отдавна установени модели и стереотипи на живот.
III. 2. Спокойните култури са контрапункт на тревожните. При тях доминира схващането, че животът е прекалено непредсказуем, за да може всяка възникнала в бъдеще ситуация да бъде предвидена и да бъде създаден модел и механизми за справянето с нея. Решенията биват търсени чак тогава, когато възникне проблем. Това на свой ред води до гъвкавост, инициативност, иновативност, рискувачески и изследователски дух, лесно приемане на промяната на правилата в движение.
Обществата със спокойни култури се отличават с ниски дози на стрес, както и с голяма децентрализираност, дерегулация и максимално намалена бюрокрация. Което е причина и за намален риск от корупция. Характерни представители на спокойните култури са скандинавците, холандците и англо-саксонците. Като типична илюстрация на англо-саксонското отвращение към бюрократичните формалности и регулации може да се посочи любопитния факт, че към 1920 г. в британска Индия с нейното 350-милионно население има само 5000 британски чиновници. В съседния й френски Индокитай с неговото 20 пъти по-малко население и 10 пъти по-малка територия по същото време чиновниците са 15 000.
Друг типичен израз на спокойната култура на англо-саксонските страни е тяхното прецедентно право, което отново е базирано на осъзнатата безперспективност на предвиждането на всички възможни да възникнат някога ситуации и тяхното предварително урегулиране. Негов контрапункт е континенталната правна система в Европа, базирана на римското право и стремяща се да създаде законова рамка за решаването на всички възможни съществуващи или бъдещи ситуации. Всъщност толкова коментираният Брекзит може да бъде разглеждан и като бягство на алергичната към бюрокрация и силна регулация Британия от Европейския съюз, доминиран от бюрократичните и свръхконтролиращи Германия и Франция.
География и климат на дясното и лявото
По показателите родовост и безродовост, неравновластие и равновластие, тревожност и спокойствие Европа е разделена отчетливо по оста Север-Юг. Тя е разделена и по оста Изток-Запад, като тези два вектора за добро или по-скоро за зло се съединяват на Балканите. Затова в Южна Европа и особено в нейния балкански сегмент са силно проявени по признака на родовостта на културата шуробаджанащината, връзкарството, голямата корупция, предпочитанието да се работи с познати, както и силните роднински и семейни връзки. По линията на неравновластието на културата у нас има голяма дистанция и дистанцираност не само между началници и подчинени, но и между политическа класа и обикновения народ с цялото презрение и пренебрежение на първите към вторите, които на свой се отплащат на политиците с омраза и озлобление.
По линия на тревожността българите (и южноевропейците) са склонни към консерватизъм, тъпчене в утвърдените и проверени коловози на битието и мисленето, дори и това е свързано с вреди, бедност и с липса на положителни промени. В такава културна и социална среда няма как да има и в обозримо бъдеще няма да се развие достатъчно многобройна обществена прослойка, която да търси генерална промяна в държавата чрез подкрепата на десни партии, застъпващи идеята за борба с корупцията и намаляване на бюрокрацията, равенство пред закона, свобода на стопанската инициатива, взаимно уважение и доверие между управлявани и управляващи, формиране на дух на предприемчивост, поемане на лична отговорност, взимане на самостоятелни решения и градивен индивидуализъм, тоест на всичко онова, което т.нар. десни партии у нас обявяват за свое кредо. Причините стигат далече назад във вековете и натрупаната през тях инерция е толкова голяма, че ще е много трудно, ако не и невъзможно, посоката й да бъде обърната или поне променена.
Какво представлява Европа през 800 или 900 г. сл.Хр.? Старият континент все още се намира в започвалата през V век фаза на застудяване и на повишена влажност. В Южна Европа – Пиринеите, Апенините, Балканите, ефектът от този минимум не е толкова силен и там климатът позволява да се получават сравнително високи за епохата земеделски добиви, в резултат на които гладните години са доста редки. За същото време на север – за земите на днешна Северна Франция, Холандия, Германия, Скандинавия, хронистите съобщават за тежки и продължителни зими от по 5-6 месеца и за многобройни озверели вълчи глутници, стигащи в набезите си чак до портите на градовете. Дори и в топлената от Гълфстрийм Англия е студено. Земеделските добиви са ниски, недохранването е редовен гост в домовете на хората. Особено тежко е положението в Скандинавия, където гладът е постоянно явление.
Пред тогавашния северноевропеец стои изборът – или постоянно да гладува, или да търси нови начини и пътища на оцеляване. Едно от решенията е риболовът, който обаче принуждава индивида да излезе в морето срещу стихиите и всичката непредвидимост, които те носят. Така се раждат скандинавските, фризийските, англо-саксонските и северногерманските смели мореплаватели, търговци и морски разбойници. Недоимъкът и излишните гърла за хранене отвеждат дръзките викингски или нормански грабители и авантюристи до теченията на Темза и Сена на запад, до Испания на юг, до Сицилия, Неапол и Константинопол на югоизток, а на изток по течението на реките до Киев и дори до южните брегове на Каспийско море. Животът в суровия климат и недоимък създава хора, които не са завързани за земята, принудени са сами да вземат решения и да носят отговорност за постъпките си; такъв живот постепенно изгражда северноевропейския индивидуализъм. Този непредсказуем живот създава и манталитета на отсъствие на предварителна нагласа за това, което ще се случи и на способност да се реагира в движение към неочакваните промени и кризи.
Отвъд Алпите, на Пиринейския полуостров, в Италия и на Балканите животът е друг. Климатът е топъл, земята ражда достатъчно и избавя южноевропейците от хроничната заплаха от глад. Затова излишните гърла не са принудени да търсят препитание извън родното село, област или страна с всичките свързани с това рискове. Животът на земеделеца протича в рамките на селската общност, той е монотонен и предвидим година след година, поколение след поколение, столетие след столетие. Това битие не изправя селските общности пред стресови ситуации и предизвикателства, не изисква търсене на нови решения, находчивост, иновативност. Напротив, то консервира и увековечава установения ред и модел като проверен, доказан, дори и да не е най-добър. Така се ражда южноевропейската консервативност (не консерватизъм!) и отсъствие на склонност към промени и предприемчивост в противовес на северноевропейския и англо-саксонския рискувачески дух. Или, преведено на езика на терминологията на Михаил Минков, средновековната оскъдица и бедната земя раждат спокойни култури, а земеделската икономика ражда тревожни култури.
Земеделската средновековна икономика поражда и неравновластието в човешките общества. Наличието на големи площи, изискващи обработване, води да образуване на задруги или селски общини, които да орат, сеят, жънат. Обаче там, където има кой да рови земята, винаги се намира и кой да яхне ровещия. Дали ще бъде сеньорът в Испания, Италия и Прованс, дали ще е боляринът в България и динатът във Византия, или беят в Османската империя, или баринът в Русия, господарят винаги е решен да прибере от селяка онова, което смята, че му се дължи. А ако някой се противи, господарската дружина набързо го вразумява. Селякът няма и къде да мърда, целият му живот е земята, която няма крака да побегне заедно с него, и иска не иска ще привива гръб пред феодала, макар и да го псува през зъби зад гърба му. И понеже всички в земеделската общност знаят, по израза на братя Стругацки, че Бог е дал език на селяка не да плещи, а да лиже ботуша на господаря, тоест всички са на един хал, появата на някой, който се отличава от масата с ум, способности и други качества, се гледа с лошо око и завист като нарушение във вековната социална уравновиловка на селския живот. Това лежи и в основата на южноевропейския и френския левичарски манталитет и създава благоприятна почва столетия по-късно южноевропейските страни и Русия да се окажат силно податливи на социалистическата и комунистическата идеология.
Столетията между X и XIV век създават в страните с аграрна икономика толкова категорични йерархични отношения и модели, че е почти немислимо те да бъдат оспорвани от онези, чието битие зависи от тях – черният народ е долу, феодалът е горе. Той командва и заповядва, селякът слуша и изпълнява. Зачатъкът на този модел се появява още по времето на късната Римска империя в пределите, докъдето тя се е простирала географски, а впоследствие той се развива в нововъзникналите на нейна територия държави. Затова не е случайно, че в европейските страни, в които феодализмът достига най-силно развитие и се запазва до най-късно, днес се характеризират с отчетливо неравновластие. И обратното – там, където земята е бедна, земеделието едва крета и е на заден план като препитание на населението, там равновластието ясно се наблюдава. Не само в Скандинавия, където през Средновековието между ярл Х и селянина Y няма рязка разлика, защото ярл Х не е толкова богат, че тя да проличи, но дори и в Англия, която нормано-френското завоевание не успява изцяло да трансформира по френския феодален модел. Затова Англия се освобождава от крепостничеството още към началото на XV век, докато в аграрна Сицилия или Източна Европа селяните свалят капи при преминаването на господаря и работят ангария и 400 години по-късно.
Авторитаризъм, патернализъм и история
България като държава и българите като народност възникват на място, където столетия наред, чак до XIX век, господстват авторитарни политически модели. България се разширява чрез силата на меча си върху територии, принадлежащи от незапомнени времена на Източната римска (Ромейската или Византийската) империя и това съседство неминуемо оказва голямо влияние върху България, особено през периода между XI и XIV век. В епохата, когато българи и ромеи проливат взаимно кръвта си от албанските планини до Черно море, като менталност самата Ромейска империя вече е много различна от старата Римска империя. И не, не става дума за подмяната на латинския език с гръцки.
Ако през първите четири столетия на Римската империя императорът е „пръв между равни“ (между сенаторите), то от времето на Диоклециан (286–305 г.) императорът от „принцепс“ се превръща в „доминус“, тоест в господар и полубожествен владетел, пред когото се коленичи и пада по очи. Управлението на империята се авторитаризира, бюрократичният контрол върху целия живот в нея се засилва рязко, но държавата неизменно запазва своята римска същност. През VII век обаче се случва нещо, което рязко променя оцелялата източна част на Римската империя. Арабското нашествие я лишава от обширните й владения в Армения, Сирия, Палестина, Египет, Либия и Тунис. Лангобардите още в предходното столетие били свели владенията й на запад до Южна Италия и Сицилия, а на Балканите славяни и българи я изтикват до крайбрежните й територии. Към началото на осмото столетие териториално Византия е не европейска, а азиатска империя, чието ядро са земите на Анадола. Затова никак не е случайна настъпилата през VIII век промяна във византийското наказателно право. Ако през старата римска епоха наказанията градират от глоба, през изгнание, конфискация на имуществото до екзекуция, новите промени в ромейското законодателство вече предвиждали многобройни физически осакатявания като наказания за различни престъпления. Което е чисто азиатска практика, навлязла в империята под влияние на сирийския, арменския и персийския Изток.
В края на IX век прочутата византийска „Книга на епарха“ очертава една държава, осъществяваща тотален контрол върху икономическия живот на поданиците си, нещо немислимо в една Венеция по същото време или в една Холандия и Англия столетия по-късно. И съдбата прави така, че точно от тази азиатизирана Римска империя след покръстването си България започва да заимства властови, културни и правни модели (вж. и свързания текст: „Тази непорината византийска воня“ "http://www.glasove.com/categories/komentari/news/tazi-neporinata-vizantijska-vonya" ).
Самата България обаче също не е „цвете за мирисане“. Аспарух и наследниците му създават и изграждат по същество една авторитарна и тоталитарна държава, в която за разлика от Северна и Северозападна Европа родовата аристокрация е могъща и нетърпяща и най-малък признак на неподчинение. Системата на управление е също тоталитарна, за което може да се съди от сведението на мюсюлманския автор ал-Масуди, че през VIII-IX век граничните власти в България осъществяват жесток контрол върху излизането от страната (точно като в периода 1945–1990 г.) и немарливите граничари били наказвани със смърт. Подобна картина на изключително сурови военни наказания в езическа България разкрива и един от отговорите на папа Николай I на въпросите на Борис I относно нормите и правилата на новата християнска вяра.
Турското завоевание не само, че не способства за отслабване на заварените българо-византийски авторитарни практики и модели, напротив – то връща България назад, като добавя и суперстрата на ислямско-ориенталския (арабо-персийски) тоталитаризъм. Забележителна индикация за влиянието на византийския и ислямския (османски и арабски) културно-цивилизационен модел са днешните вътрешни културни граници в Южна Европа. На Балканите те минават там, където някога е минавало византийското, а по-късно османското владичество и влияние – от Босна по хребетите на Карпатите. От другата страна на Адриатика Италия е разделена на Север и Юг. Северът е някогашната лангобардска, тоест германска Италия, Югът е някогашната византийска и арабо-византийска Италия. В Испания разделението между северните испанци и южните минава приблизително там, където до битката при Лас Навас де Толоса от 1212 г. столетия наред е минавала границата между иберийските християнски кралства и на север и владенията на маврите на юг в днешна Андалусия и Гранада.
Следователно, от 681 до 1878 г. българският народ живее и формира националната си психология и културна матрица в рамките на по-силно или по-слабо изразена авторитарна и дори тоталитарна среда. Опитите и тенденциите към европеизация бяха брутално посечени от съветската окупация на България през 1944 г., която наложи у нас съветския полуфеодален тоталитарен модел на управление. Такава многовековна среда неминуемо изгражда не само отчетлив неравновластен модел на социални отношения със строго фиксирани позиции на началници/господари и подчинени/народ. Такава среда възпитава у живеещите в нея и очакване държавата постоянно да осъществява патерналистичен контрол, грижа и ръководство, в замяна на което „поданиците“ доброволно се отказват от правото и свободата на самостоятелни решения и на лична инициатива. Този патерналистичен модел влиза в рамките на тревожната култура, който доминира в България и която, както стана дума по-напред, се характеризира със стремеж към засилена регулация и постоянно нарастване на бюрокрацията с всички свързани с това условия и възможности за корупция. Наред с това многовековният живот в рамките на традиционна южноевропейска аграрно-селска икономика формира национален характер, силно склонен към левичарско-колективистична уравновиловка и враждебност към издигналия се и успелия. Както и към родовост на отношенията, разделяща хората на „свои – чужди“ и свързаните с това проблеми пред бизнеса и администрацията.
Накратко, през последните 1000 и повече години в България липсват каквито и да е предпоставки за формиране у хората на манталитет, който да се доближава до това, което днешните т.нар. десни партии очакват от огромната част от българите. И сблъсквайки с отсъствието на такъв манталитет, тези партии обвиняват народа, че не разбира посланията им („не случихме на народ“, „ех, що не сме като американците“). Ние обаче сме такива, каквито историята, климатът и географията са ни създали през последните 1000 години. Който не разбира и не се съобразява с това в очакването да печели избори, рано или късно ще се сблъска с разбитите илюзии на своя сън в дясна нощ.