/Поглед.инфо/ Тази вечер в зала 7 на НДК бе отбелязана 80-годишнината на поета Велин Георгиев. Мнозина се изказаха със заслужени суперлативи за него, прочетоха се поздравителни адреси, вкл. и от Сергей Станишев, връчен му бе почетен знак за ветеран на социалистическото движение в България.
Като човек, формирал се в една и съща културна среда с Велин, работил в един и същи вестник, макар и с малка разлика във времето, и давал дежурства за поредния брой в една и съща стаичка на кюстендилската печатница, познавам юбиляря в много висока степен. Ето защо вместо да преразказвам речите от тазвечерното честване, предпочитам да припомня неговите думи от предишния му юбилей, казани в интервю пред вестник „Над 55“. Избрал съм пасажа, в който той описва перипетиите си след написването на стихотворението „Чужда кръв“през 1963 г.:
“Чужда кръв” написах през март 63-та на миналия век. И това, което се случи, едва ли вече интересува сегашната аудитория. Стихотворението предизвика скандал, без да беше публикувано, без да беше скандално. Беше нужна жертва за респект. Бях го дал с още две други на поета Веселин Ханчев в сп. “Пламък” и се разбрахме на другия ден да мина да ми каже мнението си. Той бързаше за заседание някакво. И на другия ден не го видях, нещо се беше случило. На заседанието извадил от джоба сгънатите листове на моите стихове и започнал да си ги чете. До него седял поетът Димитър Методиев и надничал към тях. По едно време дръпнал листовете и казал, че му трябва точно такова нещо за предстоящото му изказване на националното съвещание по идеологическата диверсия, което в продължение на десет дни се провеждаше в ЦК на БКП от следобеден час до късно вечерта. Ето защо Веселин Ханчев решил, че е по-добре да не се срещаме, за да не ме тревожи. А аз го приех безболезнено. Методиев прочел стихотворението ми от трибуната с уговорката да илюстрира мислите си от какви рецидиви трябва да бранят изданията. Разбрах, че то е предизвикало вцепенение в залата. Накрая Първият в заключителното си слово квалифицирал “Чужда кръв” като “зов за контрареволюция”. То излезе у нас след 27 години, толкова лежа в затвора и Нелсън Мандела. Затова пък по неведоми пътища от партийната бастилия то намерило път към Западна Европа, в Германия излезе дни след това с коментар, изкоментира го по Радио “Свободна Европа” и нашенецът Петър Увалиев. И така нататък. Нататък не е трудно да се разбере какво следва. Спряха ми книгите в издателствата “Народна младеж” и “Български писател” за неопределено време, замразиха ги. Бях вкаран в тупик. И отдушник ми станаха кръчмите, в “Бамбука” рецитирах и “Чужда кръв”, и много по-пиперливи и чепати неща на събратя и артисти, на художници и пройдохи, на ченгета дори. Близо три десетилетия влачех таргата на недоверието. А когато най-после кандисаха да ме покажат на читателите, нещо като дебют и избрано от стотина стихотворения, като всеки стих бе гледан под лупа, казах “Тук съм” през 1972-ра, но не бях аз, знаех. Това продължи до смяната на системата, след което същите пазители на идеала на отишлия си режим започнаха да ме наричат “червен боклук” заради моята позиция и убеждения, заради Салона, който създадох преди 15 години и все още ръководя.“
Велин едва ли има какво да добави към този случай. Освен нови книги, нови премиери на български автори във „Старинният файтон“ и нови... огорчения.
Ще цитирам и няколко изречения от доклада си пред конференцията на кюстендилските социалисти от 9 ноември 2008 г., когато се оттеглих от заемания партиен пост:
„Преди десетина години поетът Велин Георгиев, който не осребри различията си с предишната власт, а остана верен на БСП, ми написа в една от книгите си: „На най-доблестното момче в моята партия!" Завършвам с това, не защото си въобразявам, че съм най-доблестният. А за да си припомним какво се ценеше в политиците на БСП само преди няколко години. И да си дадем сметка какво се цени сега. Доблест е способността, качеството да се постъпва смело, честно и открито, готовността за саможертва в името на истината.“
И аз като Велин Георгиев нямам какво да добавя.