/Поглед.инфо/ Не пиша този анализ от любов към полемиката или защото нямам какво друго да правя. Но, мълчанието на икономистите-професионалисти у нас, на експертите в областта на икономическата политика, на публичните финанси, на инвестициите по отношение на конструираната Програмна Декларация от партиите, които приеха да формират и да подкрепят новото коалиционно правителство е твърде голямо, странно, озадачаващо, бих казал опасно. Един такъв Документ не може да се отминава с лека ръка, особено в период, в който България е толкова болна от комплексната криза, в която се намира, че човек почва да си мисли, че тази криза е просто нелечима.

Нямам амбицията да обхвана в този анализ нито цялата Програмна Декларация, нито пък редицата потенциални управленски актове, споменати в него. Спирам моето внимание главно и единствено върху същността, философията и възможността за реализирането или не на политиката за излизане на България от кризата.

Както винаги, така и сега, правя този анализ, не защото ми е поръчан от някого, не от някакъв идеологически конформизъаили икономически идеализъм, а само воден от гражданския си дълг и най-вече, както се казва, за честта на професията икономист (и не казвам това просто така!).

I. За международната икономическа среда и характерът на Програмната декларация

Независимо, че четири представени в парламента политически партии се споразумяха да формират правителство по една претенциозно представена формула 2+2 и отложиха по този начин едни нови избори, политическите, икономическите и социални рискове пред България продължават да стоят и то на най-блиския хоризонт. Направените коалиционни договорки (огромното мнозинство от тях безпринципни, безидейни и цинични), без съмнение ще струват скъпо на редица от партиите завили се под „правителствения юрган”, а липсата на сериозни реформи, значително ще укрепи останалите в опозиция партии.

Конструкторите на новата коалиционна формула направиха всичко възможно да избягнат този път вече „прокълнатият” символ на нова Тройна Коалиция, но начинът на формирането на комбинацията 2+2, в никакъв случай не се различава особено от формирането например на правителството на Тройната Коалиция 1. Спомням си, много добре, как тогава беше привлечен уж десноцентристкия НДСВ в едно уж лявоцентристко ориентирано правителство. Днес, цинизмът не е никак по-различен, даже ламтежът за власт днес и сега е в пъти по-голям.

Това се вижда и разбира от всички, и, ако го подчертавам, то е единствено, за да очертая ясният облик и стартова позиция на това правителство.

Една Програмна Декларация, истинска, сериозна и национално отговорна (т.е. такава за която ще се търси ясна и категорична отговорност от страна на цялата нация), според мене следваше да започне с честен и прецизен анализ преди всичко на това къде новата управляваща коалиция днес заварва България, в каква ситуация. Да има ясна, съгласувана, консенсусна диагноза на България поставена от тези 2+2 политически образувания. Консенсусна диагноза, защото без такава, няма как да се знае точно с каква политика следва да се върви напред.

И след консенсусната диагноза, оттук нататък Декларацията трябваше да очертае и да обещае – къде управляващото мнозинство иска да заведе България и българите в края на своя мандат.

Ясно, с показатели, логични, красноречиви и аргументирани.

Да покаже вътрешните и външни проблеми, които са обективни, както за новото правителство, така и за цялата страна. Да каже, какво може да свърши и какво няма да може да свърши.

Като цяло, подобен подход изцяло липсва в Програмната Декларация. Няма milestones, няма жалони, по които да можем да измерин един ден какво е постигнало правителството 2+2. И понеже такива жалони липсват, няма как да не се питаме още от началото на четенето на тази Програмна Декларация, според какво ще се измерва един ден успехът или неуспехът на това управляващо мнозинство и как ще се търси неговата национална отговорност.

Не, че вече нямаме в 25-годишната си съвременна история на прехода – ясни отговори на тези същи ясни въпроси.

Някога, преди 80 години, Франклин Делано Рузвелт се обърна към Америка и към американският народ, поставен на колене от ударите на Великата Депресия с обещанието в неговата Програма за Новият Проект за Америка – правителството да служи като основен гарант за социалната и икономическа справедливост за всички американци, не само за няколко привилегировани групи. Днес, думите „социална справедливост”, „икономическа справедливост”, „социално неравенство”, „борба с обедняването” отсъстват изцяло в Програмната Декларация на новото коалиционното правителство, избрано и с подкрепата на социалната, ляво центристка АБВ.

И това не е само една „техническа” забележка от моя страна.

В икономика като българската, раздирана от най-страшните ексцесии едновременно на един балкански капитализъм за бедните и псевдосоциализъм за богатите, единственият начин да се възстанови и оживи социалната тъкан на българското общество, да се защитят българските граждани от нехуманно експлоатиращи трудови практики и ограбващи финансови афери – е политиката на икономическа и социална справедливост и радикално намаляване на социалното неравенство. За съжаление тази политика липсва в Програмната Декларация.

Както правилно отбеляза, депутатът от Коалиция БСП – Лявата България, Янаки Стоилов, Програмната Декларация е пълна с клишета и празна на необходими, радикални политики.

В риторично напрегнатата атмосфера на утвърждаването на новото българско правителство и на дебата свързан с това, именно истинските реформи; тези необходими, за да се направи така, че икономиката да работи за всеки гражданин на България и обратно, ги няма. Тяхната същност, необходимите политики и механизми за тяхното реализиране липсват.

В същност реалната икономика и социална система на България – липсват от Програмната Декларация. Декларацията е крайно бедна откъм икономическата си и социална част и това, с което са запълнени тези раздели са пожелания, които фигурират в програмите на всяко едно правителство, лавина от клишета и тук таме някои очевидни управленски актове, които и без това ще трябва да се реализират.

Не личи въобще никъде, четири-партийните автори на Програмната Декларация да са се поогледали и да разбират, че България е изправена пред един свят, в който системата на свободния пазар е в една безнадеждна необходимост от реформи; пред един свят, където неравенството в доходите достигна равнища непознати за периода след Втората Световна Война; пред един свят където призракът на дългосрочната безработица, на обедняването и на ограничените възможности граби с пълни шепи от надеждите и от бъдещето на едно цяло ново поколение; пред един свят, в който беднотията и липсата на нови работни възможности отваря широко вратите за анти-демократични екстремисти и най-сетне и пред един, губещ своят авторитет, Европейски Съюз, чието съществуване вече е пред голям (поне конституционен!) въпрос.

Икономическият растеж на Германия даже тъпчи на място. Еврозоната е на прага на своята трета рецесия в рамките на последните шест години. Дефлацията упорито се разстила в цяла континентална Европа. Хората са наранени от кризата. В страни като Италия, Испания, Гърция, безработицата сред младите вече достигна и минава границата от 40%. Обемът на лошите кредити продължава да расте в Португалия, Италия, Франция.

И всичко това, независимо от фактът, че през последните шест години огромни спасителни планове бяха инженирани, регулативни правила „скъсани” и нови такива, далеч по-усъвършенствани бяха написани, че редица страни-членки на ЕС с огромни държавни дългове бяха подпомогнати в тяхното преструктуриране. Независимо, че политическа воля в сърцето на ЕС не липсваше и продължава да има такава. Воля, Съюзът да се справи с кризата. И въпреки всичко това, европейската икономика продължава да стагнира.

Само миналата седмица, при утвърждаването на новата Европейска Комисия, нейният нов председател Жан-Клод Юнкер, ясно заяви: „Ние сме вече в последният шанс за Европа”. Явно, не всеки вижда това.

И затова съм твърде учуден, че всичко това, цялата тази драматична външно-политическа и външно-икономическа ситуация, сякаш не съществува за нашите нови коалиционни политически лидери; не рефлектира въобще в Програмната Декларация. Но не, не мога да повярвам, че те не виждат всичко това. Не можеш да искаш да се наречеш „про-европейско правителство”, и да не разбираш какво се случва с този вече и наш европейски дом. По-скоро – смятам, че авторите на Програмната Декларация са неспособни да формулират отговори на тези огромни външни и вътрешни предизвикателства, пред които е изправена малка България и гражданите на страната.

А, кризата в страната продължава да се разгръща безпрецедентно и с огромна сила. И няма как, правителството нито да я отрече, нито да й сложи макияж, нито да се разграничи от нея.

И вместо в Декларацията да фигурират ясни и смели реформи, ние продължаваме като удавници да се държим към отхвърлени от реалностите у нас и в Европа овехтяли клишета, като например почти „автоматичният” запис в Програмната Декларация за влизане в Еврозоната.

Сякаш, не е достатъчно на новото българско правителство, че сме обеднели и продължаваме да сме на последно място в Европа по стандарт на живота.

Не е достатъчно, че фирмите ни (поради фиксираният с Валутния Борд курс на лева към скъпото евро) са конфронтирани на външните пазари; че не могат да продадат навън това, което не могат повече да продадат и вътре.

Не е достатъчно явно, щом то цели да приеме еврото за национална валута и с това да руинира окончателно българската икономика. В период, в който вече всички сериозни сили в Европа говорят за дълбока промяна на функционирането на принципите на еврозоната; промяна която да възстанови суверенитите на отделните страни-членки и да гарантира по един ефективен начин тяхното монетарно сътрудничество спрямо останалия свят. Но, кой да обърне внимание на всичко това? Кой да обърне внимание и да признае честно, че кризата на еврото като система съществува обективно, и че тази криза не може да се реши без промени в същността на самото евро, в принципите му на единна валута.

Валута, граници, съдебна система, армия – четирите стълба на всяка една свободна и независима нация. Извън истинският суверенитет на таези четири стълба, може да говорим каквото си искаме, но останалото е само поезия и литература.

Вместо това да се разбере, ние продължаваме с пълни шепи да си „отдаваме” националният суверенитет на Брюксел, в името на един неясен за самият Съюз бъдещ европейски федерализъм.

Суверенната власт на българските граждани, „уж” закрепена в член 1 на Конституцията на Република България е вече отдадена, чрез трансферът на икономически компетенции на Брюксел, а чрез своята Програмна Декларация, управляващите декларират, че са готови да предадат и националния ни монетарен суверенитет на Франкфурт. Банковият контрол - на ЕЦБ.

Разбира се, правейки тези разсъждения и давайки моето мнение и оценка, смятам, че и ние всички също трябва да споделим вината за тази безжизнена и не „реформаторска” Програмна Декларация; вината за ръкоплясканията и овациите, с които тя беше посрещаната (свръх учудващо даже бившият държавен глава Георги Първанов три пъти публично акламира, че това е най-добрата Програмна Декларация!; виж например Агенция Фокус, 6 ноември 2014 г.); за похвалите към нея от страна на медиите, за липсата на незабавна, предупредителна и съдържателна критика. Лидерството, ръководенето на една страна, не е само въпрос на резултати от едни избори. То е един сложен, динамичен процес изискващ непрекъснатото сътрудничество както на водещите публични политически лидери и личности, така и на цялото активно гражданско общество. И ако искаме да имаме едно наистина силно правителство, желаещо и можещо да реализира една дълбока, позитивна промяна в България, то трябва да признаем, че при една демокрация, народът е този, който носи крайната отговорност за своята съдба.

За съжаление, активното гражданско общество беше изолирано от подготовката на тази Програмна Декларация. Тя беше изготвена от политическите партизани на четири затворили се в себе си политически партии и образования и затова е такава, каквато е.

II. За същността на икономическата политика, описана в Програмната Декларация

Няма разумен български гражданин, който да не си задава въпросът, можем ли да продължим да се развиваме, когато имаме една икономика минирана от безработица, затворена от депресията в Европа, политически скарана с другите си големи търговски партньори, изпадаща логично в хроничен бюджетен дефицит, с анемичен растеж, отбягвана заради корупцията от чуждите инвеститори. Можем ли?

Трябва ли българите да чакаме неопределено много време, за да почнем да виждаме,че условията за живот и за труд у нас започват да се подобряват?

Докога българите ще чакат и ще продължават да бъдат водени за носа от правителство след правителство, от по-големи до свръх големи експерти, академични и други национални правителства; правителства с власт, която не им е дадена от народът; власт, която води страната от криза към по-голяма такава; власт, която се кланя пред нашите икономически конкуренти; която подскача при телефонно обаждане от страна на европейските комисари.

Докога? Не е ли крайно време, България да започне да се изправя, да излезе от кризата и да поеме по един друг път на развитие? Защото този, досегашният очевидно не може повече да бъде изтраен.

Но, точно на тези, горните въпроси и особено на въпросът, как да се събуди и раздвижи икономиката ни, възвеличаваната Програмна Декларация „вдига рамене”.

Тя не дава нито един отговор на десетте големи въпроса пред българската икономика:

  • Как да се обърне опасната спирала на дефлацията? Тя увеличава реалната стойност на дълговете, намалява още повече търсенето, води до намаляване на заплатите, до редукция на работна сила, спира растежът, а не го стимулира. Статистиката ни вече отчете минусови стойности за инфлацията през месец септември т.г. (-0.2% спрямо предходния месец). И даже, в някои сфери да е налице нарастване на цените, заради повишаване насебестойност, растежът продължава да е дефлационен, а бързината на циркулацията на паричните потоци продължава да намалява. Дефлацията всъщност през 30-те години на ХХ-я век доведе до крахът на Ваймарската Република в Германия.

  • Как да се намали безработицата, която през последните 6 години е застинала в рамките на 11.4%- 13.5%? Подчертаната в Програмната Декларация цел (в частта „Социална Политика”) не дава отговор въобще на този въпрос. Там единствено е записано, че ще се следва политика на поддържане на „гъвкав и динамичен пазар на труда и намаление на безработицата и промени в трудовото законодателство”. Но високата безработица не е в резултат на липсата на „гъвкав и динамичен пазар на труда”. Тя е в резултат на радикалното намаляване на вътрешното търсене и инвестициите; на задлъжнялостта на фирмите (вкл. и междуфирмена); на сравнителната затвореност на пазара ни и на рязко влошилата се през последните години международна външно-икономическа среда. „Обръщането” на кривата на безработицата в обратна посока не е въпрос на трудово законодателство, особено когато икономиката е в депресия.

  • Как ще се редуцира бюджетният дефицит поне през следващите (след 2015 г.) бюджетни години, след като само за последната година 2013-2014 той е нараснал в пъти?

  • С каква данъчна политика ще се върви напред с цел радикално намаляване на острите социални диспропорции и неравенство у нас и повишаване икономическата жизнеспособност и инициатива на цялото ни общество? Програмната Декларация тук е категорична, като отговаря, че Коалицията 2+2 ще „запази данъчната система”. Но как тогава ще се намалят социалните диспропорции и неравенството, на този въпрос – се мълчи.

  • Как ще излезе от хроничния, вече даже не скрит дефицит, публичният ни сектор и същевременно радикално ще се модернизира, на фона на увеличаващия се публичен дълг (като пропорция от БВП) и бюджетен дефицит?

  • Как ще се намали задлъжнялостта на българските фирми и домакинства, за да може да се възстанови търсенето в икономиката, като мотор на растежа?

  • Каква нова политика на доходите ще се следва, така, че цялата нация да получи една нова мотивация да работи за развитието на българската икономика?

  • Как да се възстанови, обнови и оживи българската индустрия и земеделие? Ще следваме ли политика на засилване на делът на индустрията в БВП? Как, по какви начини, механизми и политики?

  • Как ще се възвърне конкурентоспособността на българската икономика и производство и доверието на международните пазари в тях?

  • Какви са и ще са нашите геоикономически интереси на фона на динамично променящата се политико-икономическа световна карта?

Заявената цел в раздела „Икономика и Растеж” на Програмната Декларация за, „Осигуряване на ускорен икономически растеж на българската икономика за гарантиране нарастването на доходите и социалните плащания на българските граждани” фигурира във всички правителствени програми, както при социализма, така и в следващите 25 години на ускорено строителство на капитализма у нас.

И докъде достигнахме с реализацията на тази цел? Какво ново тук предлагат авторите на Програмната Декларация? Какви нови политики? Какви са оригиналните виждания, позиции, политически маньоври по този въпрос на всеки един от партньорите от формулата 2+2?

Може ли реалистично да се постигне такъв ускорен растеж без нито една описана ясна политика и то на фона на тежките икономически реалности у нас и в Европа? И как ще се постигне „ускорен икономически растеж” при очевидната необходимост за поредното намаляване на публичните разходи? При замряла икономика и частен сектор; при социални страдания на немалки маси от населението и при очевиден политически хаос. Т.е. ако четем прецизно Програмната Декларация, в нея, Коалицията 2+2 „казва”, по същество, че растежът ще се стимулира нито от вътрешното потребление, нито от инвестициите!? Защото просто няма как, на фона на липсата на политики за мотивиране на тези два елемента.

От кое тогава?

Или си мислят, че ако кажат, „Растеж, Растеж би ли могъл да се появиш, че българите да заобичат нашето страхотно правителство!”. Ако си мислят това, то означава, че те не си дават наистина сметка за мащабите и размера на кризата в България и в Европа.

Мисля, че е ясно за всеки честен и грамотен икономист, че за да се стимулира растежът, ние трябва да възстановим търсенето (за да се провокира и катализира необходимостта да се инвестира), както и кешовите финансови потоци/плащания на фирмите (за да могат пък те да възстановяват своята способност да инвестират). Едното без другото не може да работи, а при задлъжнялостта на двата или на трите пазарни актьора (фирми, домакинства и публичен сектор), възможността за маньовър е почти невъзможна.

Нещо повече, ясно е за тези, които са наистина изкушени от икономическата наука, че комплексът от правила фиксирани от ТSCG(TheTreatyonStability,CoordinationandGovernance), подписан на 2 март 2012, от всички държавни ръководители на тогавашните страни-членки на еврозоната, както и от ръководителите на 8 други европейски държави, вкл. и от тогавашния премиер Бойко Борисов, ни водят към дефлация. Механизмът на мултипликаторът на публичните разходи ни вкарва в една безпощадна и невъзвратима логика с рецесионен характер.

Тази сложна икономическа ситуация следваше да бъде честно адресирана в Програмната Декларация. Но, не е.

Кризата датира още от края на 2007 г.-началото на 2008 г.

Днес ние сме в края на 2014 г. и на всички днес е ясно, че политическито лидерство на страната няма ясното съзнание и разбиране за жестокостта на тази вече продължаваща шеста година криза. България не се оправи през тези шест мъчителни години. Не само това, кризата създаде кумулативен ефект върху всички икономически взаимоотношения в страната, но най-вече удари реалната икономика. Всички елементи на растежа на БВП бяха ударени: вътрешното търсене; формирането на брутния фиксиран капитал, потребителското търсене, външната търговия. Промените във вътрешното потребление оказаха силен негативен ефект не само върху растежа, но и върху инвестициите.

И това ясно показва, че зад кратко-срочните по-малки кризи и неефективните или ефективни политики в отделни сектори, България продължава да страда от мащабна дългосрочна структурна криза. Тя резултира в един значителен песимизъм сред населението на страната и вече на масовото наслагване сред всички социални слоеве у нас, на чувството, че България не се развива, както трябва. Страната като цяло обедня, независимо от опитите на някои псевдо статистици да тръбят колко са спестяванията в банковата система, без да отчитат въобще нарастването и на задлъжнялостта. Ситуацията е без съмнение твърде сериозна и става все по-драматична, ако се фокусираме върху еволюцията на благосъстонието у нас на човек от населението. Ако гледаме прецизно даже на официалните статистически данни, благосъстоянието на човек от населението, показател, който нараства постоянно у нас от края на Втората Световна Война – и неговото състояние сега, ще ни стане ясно и дълбокото разочарование на хората от редица управляващи правителства и загубата на доверие в политическата система.

Политиката следвана от първото правителство на ГЕРБ и подчертана отново в Програмната Декларация, а именно на поддържане на „ниски нива на бюджетния дефицит и номиналния размер на публичния дълг, в това число и на общинските дългове (според европейските критерии)”, както в периода 2009-2013, така и сега е политика която се оказа и отново ще се окаже контрапродуктивна спрямо динамиката на потребителското търсене.

На пръв поглед, мерките за редукцията на публичните разходи (включително декларирани и в пенсионната сфера – чрез увеличаване на възрастта за пенсиониране) и респ. увеличаване на публичните приходи, подцени депресиращият ефект на тези мерки, игнорирайки или несъзнавайки действието на фискалния милтипликатор (показател, който свързва всяка промяна в бюджетния баланс, направена или чрез данъчни корекции или чрез корекция на бюджетните разходи с промяна в темпа на растеж). И това беше грешка на последните две правителства.

Така, че, аз бих попитал включително и „новият” основен политически елит - какво правихте досега от 2008 до края на 2014 година?

Нима вие не бяхте част от една политика тип Чаушеску която обрече българските граждани на социален геноцид?

Забравихте ли, колко пъти бившият финансов министър и вице-премиер на първото правителство на ГЕРБ като икономически Господ, казваше, „Кризата свърши”?

Забравихте ли колко достигна безработицата по това време?

Ефектът на политиката наausterity, на „свиване на коланите”, следвана по твърде екстремен начин в немалко сектори от страна на първото правителство на ГЕРБ и фиксираният курс на българският лев към скъпото евро са двете фундаментални причини, обясняващи икономическото и инвестиционно изоставане на българската икономика, а оттук и дълбокия срив в социалната ни система.

„Технически” погледнато, сегашната икономическа ситуация у нас ни припомня един основен и важен икономически принцип.

А, именно, че паричната политика е ефективна главно тогава, когато е необходимо да се „усмири” една икономика, в случай на презатопляне и голям икономически растеж, да се понамали инфлацията, но не и когато тя трябва да се стимулира, понеже е спряла. Повишаването на търсенето е необходимо, и то може да стане само чрез бюджетна политика.

В Програмната Декларация са налице множетво обещания касаещи, както казах и в началото определени належащи управленски актове, както в банковата сфера, така и за подобряване на инвестиционния климат, или за продължаване на реформите в пенсионната система. Има и отделни предложени секторни политики, върху които новото правителство да съсредоточи част от своите приоритети. Тези неща не се нуждаят от коментар.

Една немаловажна подчертана цел в програмният документ е за, „Подкрепа за създаване на инвестиционен фонд за високотехнологични производства чрез публично-частно партньорство и постепенно изтегляне на участието на държавата след успешното им развитие”. Според мене, тя е взета още от идеите за нова икономическа програма и политика, предложени от Николай Василев, в неговото качество на министър на икономиката и вице-премиер в правителството на СаксКобурготски (2001-2005).

Десет години от тогава! Какво стана с тази идея и с нейната ефективност? Как работят досегашната Банка за Развитие и вече създаденият фонд? Това са важни инструменти на инвестиционната политика на всяко едно правителство и оценката на тяхната ефективност, респ. И корекциите в тяхоното функциониране са свърх важни.

България днес е една от болните икономики на Европа. За съжаление, нито диагнозата на това заболяване, още по-малко терапията фигурират в Програмния Документ на новото коалиционно правителство. Но, този продължаващ спираловиден крах на страната ни не може повече да продължава. Нито да бъде скрит от хората, или от Европа.

Накрая, обръщайки се към новото правителство, заедно с успеха, който без съмнение искам да им пожелая, ще използвам обаче и съветът, който някога Хипократ е давал на младите лекари: „Primumnonnocere!” („Не правете повече вреда”). Надявам се да разберат смисълът на това пожелание. Защото честно казано, изпитвам огромна професионална и гражданска неудовлетвореност от тази така фанфарно представена Програмна Декларация.

Лично аз смятам и съм убеден, че в подобна ситуация на дълбока и системна национална криза, една истинска смела и отговорна политика на изход от кризата следва да се предложи и реализира от едно много по-голямо мнозинство, по-голямо отсегашните ГЕРБ и следващите го по опашката три малки политически образувания. Само в такъв случай, една национаална програма за реформи би носила пълна легитимност и зад нея би стоял широк национален консенсус.

В България, особено след 10 ноември 1989 г. не може да има истинска и прогресивна политическа промяна без тя да е одобрена в национален аспект, пред целия народ, а не само от тези, които искат на всяка цена да влязат във властта. В този смисъл, истински полезното и същностното е да се конструира едно национално мнозинство на идеите и политиките за излизане на България от кризата и това мнозинство да е съгласно по основните фундаментални политики и теми за развитието на страната ни. Само така може да се върви към едно истинско обновяване на България, към една модерна реконструкция и развитие на България.

Държа накрая да подчертая, тъй като често ме питат, че с тази статия, аз не пиша нова или моя програмна декларация. Никой не ме е помолил за това. Така, че не търсете и не ме питайте, аз какви решения предлагам. Ще ги предложа, когато ми ги поискат. Иначе защо и на кого да предлагам нещо?

В този материал само подчертавам липсата на решенията, които не се предлагат или противоречието на това, което е предложено.

Защото те вече стават спешни за България!

И накрая, пак ще се обърна към Франклин Делано Рузвелт и ще завърша с неговите думи, че трябва да разберем, че “правителството – това сме ние, а не някаква друга чужда власт над нас. Ултимативните господари на нашата демокрация – не са Президентът и Сенаторите и Конгресмените и хората от правителството, а са гласоподавателите на тази страна”

Дано един ден, колкото се може по-скоро, разберем това. Дано да можем и да го реализираме.

10.11.2014 г, Лондон

Специално за Поглед.инфо